Право куме в очи! Поетът от Елешница Петър Андасаров гневен:Не срамно, престъпно е да каканижеш словца – срамни и цинични, а всякакъв сорт медии да ги обявяват за поезия
-
- юли 17, 2024
Кой е той?
Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко, Благоевградска област. Завършил е специалността „Българска филология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Издал е 40 книги с поезия за възрастни и деца, с художествена публицистика и есеистика, документална проза и литературна критика. Негови стихове са превеждани на 20 езика, а в Русия, Сирия, Република Сърбия и Северна Македония са излезли книги с творби от автора, писани през различни години.
Печелил е регионални, национални и международни конкурси, носител е на литературните награди на Съюза на българските писатели, на името на Георги Джагаров, на Евтим Евтимов, на акад. Людмил Стоянов и на издателство „Захарий Стоянов“. Лауреат е на Медитеранска академия в гр. Струга, Северна Македония, и е неин действителен член със званието академик. Два пъти е носител на руския медал „А. Грибоедов“, на най-високите отличия на: Съюза на българските художници – „Златно перо“, и на Министерството на културата – „Златен век“– огърлие.
– Г-н Андасаров, новата ви книга „Моята обич ще те посрещне“ е поезия. Защо поезия?
– Пределно ясно е защо – защото съм поет и само част от останалите заглавия на досегашното ми творчество са с творби от други жанрове. Впрочем това е вторият ми сборник, съставен само от интимни стихотворения – стари и нови. Идеята ми бе чрез всички стихове читателят да се докосне до моята душевност, да разгадае философията ми за най-святото човешко чувство – обичта. Да добие представа за нейния цялостен, истински образ. В този смисъл тя е моята най-искрена изповедност, моят личен, интимен, изживян живот в хармония или дисхармония с живота на срещаните по житейтските и творческите ми пътища любими хора. Исках да покажа чувството на красивата страст, която ражда хармонията между душата и тялото. Миговете, когато ни боли от нежност.
Бог ни наказва или ни дарява с това най-скъпо богатство – любовта – в зависимост от нашето отношение към нея. Не само че има място и в днешно време за обич, за любов, но има и хора, които просто не могат, без да й се радват, да я чакат, а имат ли я, щедро да я даряват. И онези, дето живеят в мъглите на неосъзнатата лакомия за пари и печалби, не са лишени от любов. Но те са бедни духом и са забравили, че тя всъщност е религия! Имам кратко стихотворение на подобна тема от цикъла „Алегории за любовта“: „Аз ли се спрях. Ти ли отмина. Няма път, нито обратен. Любовта за теб беше витрина, за мен – недокоснато злато. Аз – старомоден. Ти най-модерна. Кой ли спечели.
И кой изгуби? научихме ли се на верност, или станахме по-груби? Не питам. Не питаш и ти. Живееш си витринно. Аз – без илюзии. Земята все така се върти – единият не търси другия.“ – Не изчезва ли поезията като жанр? – Как да изчезне, като тя е от най-старите изкуства – най-нежното, найнеобходимото, най-синтетичното! Друг е въпросът, че днес поезията е обезличена, не е на почит, има я в изобилие – в насипно състояние. Защото няма кой да отсее зърното от плявата. Не се спазват правилата за стихостроителството, няма критерии за истинската й стойност. Безпрепятствено в неудържимия поток от псевдопоезия господства така наречената албумна продукция – книжки и книжлета със стиховце за мама, татко, батко, сестра ми, баба и дядо, за синове и дъщери, за внуци и правнуци, та чак до племенници. Не срамно, престъпно е да каканижеш словца – срамни и цинични, а всякакъв сорт медии да ги обявяват за поезия, теб пък да провъзгласяват за талантлив поет или поетеса!
– Хората четат ли още поезия?
– Моите наблюдения са, че расте интересът към поезията. Има хора, които не са се отклонявали от пътя до книжарницата, но и нови …
Има ли място за поезия и любов?
Ценностите се промениха. – Любовта е свято дарение от Бога! Негово дихание в душата на човека, което всъщност е жаждата му за близост чрез тайнствено общуване между жената и мъжа. С други думи, любовта е живот, самият ни живот! Тя е рожденият ни вик и последният ни поглед а хората без да й се радват, да я чакат, а имат ли я, щедро да я даряват. И онези, дето живеят в мъглите на неосъзнатата лакомия за пари и печалби, не са лишени от любов. Но те са бедни духом и са забравили, че тя всъщност е религия! Имам кратко стихотворение на подобна тема от цикъла „Алегории за любовта“: „Аз ли се спрях. Ти ли отмина. Няма път, нито обратен. Любовта за теб беше витрина, за мен – недокоснато злато. Аз – старомоден. Ти най-модерна. Кой ли спечели. И кой изгуби? научихме ли се на верност, или станахме по-груби? Не питам. Не питаш и ти. Живееш си витринно. Аз – без илюзии. Земята все така се върти – единият не търси другия.“ – Не изчезва ли поезията като жанр? – Как да изчезне, като тя е от най-старите изкуства – най-нежното, найнеобходимото, най-синтетичното! Друг е въпросът, че днес поезията е обезличена, не е на почит, има я в изобилие – в насипно състояние. Защото няма кой да отсее зърното от плявата. Не се спазват правилата за стихостроителството, няма критерии за истинската й стойност. Безпрепятствено в неудържимия поток от псевдопоезия господства така наречената албумна продукция – книжки и книжлета със стиховце за мама, татко, батко, сестра ми, баба и дядо, за синове и дъщери, за внуци и правнуци, та чак до племенници. Не срамно, престъпно е да каканижеш словца – срамни и цинични, а всякакъв сорт медии да ги обявяват за поезия, теб пък да провъзгласяват за талантлив поет.
Be the first to leave a review.
