Градът: Искри, които запалиха огъня
-
- ноември 22, 2014
Съставил биографичен очерк: Илия МИЛЕВ – писател, краевед от с. Гърмен
Димитър Димов Праматаров- първият създател на училище в Родопите
Роден е през 1844 г. в село Скребатно, община Гърмен. Селото е разположено в Югозападните Родопи и прилича на открито към източните зари на слънцето малко селце в птиче гнездо. То лежи на 1000 м надморска височина. Климатът е преходносредиземноморски. От изток река Канина мята гриви, родени високо в Дъбраш, а на югозапад Места често се мести и се гордее със златоструйните води. Скребашката почва е кафява горска, силно ерозирана. Селото през 1946 година е било с над хиляда жители, а сега е силно намаляло. Хората се изселват предимно в Гоце Делчев, Велинград, Кричим /Стамболийски/, София Някога силно било развито животновъдството, тютюнопроизводството, дърводобива и други култури като лозя, овес, пшеница, ръж, просо. На мода било пчеларството и дюлгерството. През 1842 г. е открито килийното училище, а светското през 1855 г.
Димитър Праматаров е син на дядо Димо – запален общественик, родолюбец. Дядо Димо има брат Георги, а сина на този Георги, който носи име Атанас, довежда от Горно Броди майстор-леяр на камбани. Георги Грозданов създава комитет за събиране на сребро за камбаната. Всички, които имат възможност, дават сребро и майстор Г. А. Алексов от село Горно Броди, Сярско, на 1 декември сред селото на площада излива камбаната, чийто глас еква чак в лозята под селото. Било е 1898 г.
Атанас Грозданов и Праматаров от Скребатно, съвместно с Никола Ковачевски от Ковачевица, не разрешават на гръцките владици да пеят на гръцки в черквата и в никакъв случай в училището. Самият В. Кънчев пише: .Той Ковачевски заедно с Грозданов /Атанас/ и Апостол Проматаров от Ц Скребатно и още няколко подобни на тях, държаха полите на Доспатските планини, които останаха девствени в черковно-училищно отношение. Никога там гръцко богослужение и гръцки даскали не можеха да намерят почва за работа.
Пленен от своите близки, от плъзналата из селото жажда за знания, веднага Димо Праматаров изпраща сина си Димитър Димов Праматаров на 6 1 годишна възраст в колежа Сент Лазар’ в гр. Солун. Тук Димитър бил наричан Македонски или Македончето, за разлика от друг негов съученик от София, с когото са учили заедно в колежа.
С какво се занимавали дядо Димо и неговите близки и приятели?
Дядо Димо Праматаров отива в Северна България и от там довежда лицето Сирлещов за учител в Скребатно. Заедно с брат си Георги започват да се занимават с търговия. Имали си кон за яздене и кон за превозване на купената стока. Търгували със стоки от София, Пловдив, Ниш, Белград и често ходели в Неврокоп, Банско, Разлог и в Драма, Кавала. Поради липса на удобни превози от далечните градове и села търгували с дребни стоки – макари, видове конци, женски дрехи, накити, детски играчки, игли, копчета, видове ножове, ловджийски принадлежности, петъли за добитъка и др. За целта в селото открили малки дюкянчета и използвали панаира в Неврокоп. От името „праматя“, т.е. от праматарската дейност получили фамилно име Праматарови. Всъщност те трябвало да се казват Бумбарови. Димо и брат му Георги са от село Осеново и са синове на Костадин Бумбаров, но заради търговската дейност фамилното име е Праматарови и такова остава на поколенията. Братята, като търговци са успели да се запознаят с живота извън селището, района, страната и с живота в чужбина. Допирът им с културните центрове, с големите търговци ги навежда на мисълта, че трябва да дадат на децата си подходящо образование.
След завършване на френския колеж в Солун Димитър (синът на бай Димо) през учебните 1860/61 и 1861/62 учителствува в родното си село Скребатно. Поради активната му обществена дейност против поробителите, той бил изгонен от района, и отишъл да учителствува известно време в Неврокоп /Гоце Делчев/, а след това в село Устово, Смоленско. Какво правил там? Освен, че учил децата, той се сближил с еснафите, овчарите, с първенците на селото и особено с младите хора и по такъв начин съумял да запали сърцата на родопчани за храм, в който да има място за песни, четене на книги, вестници, списания, за обмяна на културни дейности.
И наистина успял. На 11 май 1866 година в деня на братята Кирил и Методий под негово лично ръководство било основано читалището в село Устово. Сега специалистите откриват, че това читалище е първото, което се ражда в гордите Родопи.
За тази новина има дописка във вестник „Турция“-1 866 г. Дописникът пише: „Драго ми е да ви известя… каквомладежите в селото ни от ревност към учението отвориха в една от училищните стаи – читалище, гдето веке събисерат всякое неделя и през други празнични дни… да прочитат български вестници и други полезни книги. Те са начнали и се стараят още да основат една българска библиотека в училището, в която да се намират всички издания до сега на български език книги, които би могло да се намерят..
Този цитат е взет от списание „Родопи“, кн. 5, 1971 г. В друга статия, поместена във вестник „Земя“ от 2001 г. бр.87, вместо Димитър Димов Македонски е сгрешено името и е написано Христо Македонски, което не е вярно.
Известно е, че Димитър Димов Македонски е бил учител, след изгонването от Устово /по известните вече причини/ става учител в една прогимназия в София. Бил е учител в Кюстендил, даже член на революционния комитет.
През учителството си винаги е бил недоволен от постигнатото. Сърдечно желаел- да следва във висше европейско училище. Това личи от едно негово писмо, пратено от Солун до Стефан Веркович в Сяр, в което го моли да му осигури изпращане и издръжка в чужбина, за да продължи образованието си. Писмото е от 30 септември 1863 година – три години преди учителствуването в Устово. Ето части от писмото: „…Между това слушам, че мнозина от нашите млади българчета са сполучили да постъпват в европейски училища с иждивение, едни от някои си общества, друзи от някои само лица и трети с иждивен и е от правителството, в което са учат. Следователно смеиа да Ви попитам дали може ми показа някой способ за учение на мен, който безмерно желана да са науча, щото да бих възползувал отчасти н а р о д у си, не съм никак разположен добре и задоволен в днешното си положение. Аз с драго сърце бих бил се задължил за някоя служба от после на това общество или лице, което би ми простило, нъ не надевам са окаяний!
Господине, с сегашното си писмо са отправям към Вас като с прошение. Ако ви е възможно за това, не отхвърляйте, моля ва, прозбата ми да са погрижите за това свято дело!“ /88 – Македонския – Сболник от документи и материали, БАН,С. Не е известно дали молбата на Димитър Праматаров е уважена, но се знае, че той е сътрудничел на Веркович при издаването на „Веда Словена“. Като учител поддържал близки връзки със Сава Филаретов, Христо Ковачев и се предполага, че познавал добре Васил Левски.
Димитър Македончето имал честта като представител на софийското гражданство да посрещне в София генерал Гурко с хляб и сол и да поднесе приветствие към генерала и руските войни. На много места е посочено, че това станало край града.
Още в първите дни е привлечен на работа в руската военна комендатура понеже добре владеел руски, френски, турски и гръцки. Известно време е секретар на софийския губернатор П. Алабин и заместника -му полковник Лукашов. След освобождението от турското робство той е един от първите кметове на София. Бил е секретар на Върховната сметна палата. Член е на комитета „Единство“ в София, чиято цел е подготовка за освобождението на македонския край и Тракия.
След кметството, което траело от 2 август до 29 декември 1878 г„ става председател на окръжния съд.
Обичал Русия и заради русофилските си и демократични убеждения Фердинанд и Стамболов поредно го освобождават от държавните служби. Въпреки политическите притеснения, той постоянно е дружел с Иван Вазов и Петко Славейков. Женен. Има деца. Жена му в началото се казвала Сузана, но той не харесвал това чуждо име и тя приела българското Славна. Една от дъщерите му учи в Русия и той много често отива при нея. Със семейството си посещавали театрите, концертите. Обичал музиката. По характер бил благодушен, ученолюбив, отзовавал се добре на нуждаещите се. Запален патриот и родолюбец.
Починал на 12 април 1912 година.
Неговите близки и роднини съумяха да издадат няколко документални очерци и книги, с което разкриха миналото и настоящето на селото – Славчо и Крум Воденичарови, Методи Ташков, Илия и Христо Чолеви.
Be the first to leave a review.
