14 ноември в българската история
-
- ноември 14, 2014
Датата 14 ноември ще остане в българската история с това, че Кърджалийският отряд и Македоно-Одринското опълчение пленяват 20 000 корпус на Явер паша, както и с това, че генерал Тотлебен поема командването на обсадата на Плевен по време на Руско-турската освободителна война.
14 ноември е 318-ият ден в годината според григорианския календар (319-и през високосна). Остават 47 дни до края на годината.
2006 г.
Президентът присъжда Орден „Св. св. Кирил и Методий” на:
1. Чън Дзиуин професор, научен работник във Факултета за изследване на чуждестранна литература при Китайската академия за обществени науки – втора степен „ за нейния значим принос за укрепване на двустранните културни и научни връзки между Република България и Китайската народна република“
2. Джан Ин, научен работник в Китайската академия за обществени науки – втора степен „ за нейния значим принос за укрепване на двустранните културни и научни връзки между Република България и Китайската народна република“
Президентът присъжда Орден „Стара планина” на:
1. Ген. Джеймс Джоунс, върховен главнокомандващ на Обединените въоръжени сили на НАТО в Европа – първа степен с мечове „ за изключително големите му заслуги за утвърждаване на въоръжените сили на Република България като част от Обединените въоръжени сили на Северноатлантическия договор и за постигнатата оперативна съвместимост, както и във връзка с освобождаването му от длъжност“
2. Славомир Даброва, извънреден и пълномощен посланик на Република Полша в Република България – втора степен „за изключително големите му заслуги за развитието на българо-полските отношения и по повод окончателното му отпътуване от страната“
2001 г.
Премиерът Симеон Сакскобургготски е на посещение в САЩ за 56-тата сесия на ООН, където произнася реч и провежда много срещи с политици и представители на финансови кръгове.
1978 г.
Открит е фериботният комплекс „Варна-Иличовск“. На 23 април 1975 г. е подписана спогодба със СССР за организирането на фериботната връзка Варна-Иличовск. Строителството на комплекса започва през 1976 година.
1968 г.
След излизането на сборника с епиграми „Люти чушки“ на Радой Ралин с илюстрации на Борис Димовски, критикуващ негативни страни от българската действителност, Бюрото на Управителния съвет на СБП решава да препоръча на издателство „Български писател“ да освободи Радой Ралин от длъжността редактор „за допуснати политически грешки и лекомислие“ и да не възлага повече хонорувана работа на Константин Павлов „поради нецелесъобразност“. От работа във в. „Стършел“ е уволнен Б. Димовски. През декември с.г. той и Р. Ралин са наказани със „строго мъмрене с предупреждение“ от Бюрото на Градския комитет на БКП – София.
1943 г.
В хода на Втората световна война са бомбардирани София, Враца, Видин, Скопие, след като щабът на стратегическите ВВС на САЩ в Европа сформира 15-а американска въздушна армия за бомбардировки над България, към която е предадена 205-а авиогрупа на британските ВВС.
1938 г.
Сформиран е трети кабинет на Георги Кьосеиванов – държавен деец и дипломат, роден в Пещера на 19 януари 1884 г. Завършва право в Париж през 1905 г., след което преминава на дипломатическа работа. Той е в българските легации в Рим през 1912 г., в Цариград в периода 1913 – 1915 г., в Берн в периода 1918 – 1920 г., в Берлин през 1920 г., в Париж в периода 1923 – 1924 г. Управлява българската легация в Букурещ в периода 1924 – 1925 г. От 1925 г. до 1929 г. е върнат в Министерството на външните работи и изповеданията, където заема отговорни длъжности. През 1929 – 1931 г. е български пълномощен министър в Белград, след което за кратко време оглавява българската легация в Атина и от 1932 г. до 1934 г. е български пълномощен министър в Белград. От декември 1934 г. до април 1935 г. е началник на канцеларията на цар Борис III. След назначаването на кабинета на Андрей Тошев през април 1935 г. става министър на външните работи и изповеданията, а от ноември същата година поема и министърпредседателския пост, на който остава до февруари 1940 г. През ноември същата година е изпратен за български пълномощен министър в Берн, Швейцария, на която длъжност остава до 1 октомври 1944 г. Тъй като не признава установената след 9 септември 1944 г. отечественофронтовска власт, отказва да се завърне в България и до края на живота си живее в Швейцария. Умира на 27 юли 1960 г.
1933 г.
Подписан е гръцко-турски пакт за гаранция на границите, насочен против България. През октомври е подписан подобен договор между Турция и Румъния, а през ноември – между Турция и Югославия.
1912 г.
Кърджалийският отряд със Сборната конна бригада пленяват корпуса на Явер паша (по нов стил на 26 ноември 1912 г.).
Кърджалийският отряд е специализиран военен отряд, действащ по време на Балканската война. Сформиран е на 14 октомври 1912 г. Има за задача да съдейства за изтласкването на турските войски от Кърджалийския район и да осъществи настъпление към Александруполис (на турски Дедеагач). В неговия състав е включена и 3-та бригада на Македоно-одринското опълчение, командвано от ген.-майор Н. К. Генев. Кърджалийският отряд превзема Мъстанли (днес Момчилград) и се насочва към Гюмюрджина и Александруполис. В съвместни бойни действия със Сборната конна бригада пленяват корпуса на Явер паша. С настъплението си в района на Родопите и Западна Тракия кърджалийския отряд допринася за прекъсване на връзката между турските войски от Източна Тракия и Македония и осигурява фланга на българската армия в Източна Тракия.
1878 г.
Румъния поема управлението на Северна Добруджа.
На 14 ноември (26 ноември по нов стил) румънският крал Карол I отправя до добруджанското население следното послание на български език:
„ С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, така определени от Европа…”
Добруджанският въпрос е съставна част от Българския национален въпрос, условно обозначение на борбата на добруджанските българи за освобождение от румънска власт. По силата на Санстефанския мирен договор от 1878 г. Северна Добруджа преминава във владение на Румъния като компенсация за отнетата и от Русия Бесарабия. Както управляващите среди, така и обществеността в Румъния са против това решение, но са безсилни да го променят. Последвалият Берлински договор, който ревизира до неузнаваемост Санстефанския договор, оставя непроменена клаузата му по отношение на Северна Добруджа. Скоро след това Букурещ променя отношението си към тази област и предприема действия за асимилиране и денационализиране на живеещото в нея българско население. Заета с други въпроси от вътрешно- и външнополитическо естество, България не реагира срещу тази политика на северната си съседка.
1837 г.
На 14 ноември 1837 г. (26 ноември по нов стил) в Митириза и Чипровския манастир се събрали 2000 души селяни., които под ръководството на Върбан Панов, Кръстьо Нешин и Илчо Андреев обявяват въстание. Поредният бунт на християнското население от Северозападна България отново е предизвикан от тежките данъци и от произволите на местните аги и бейове.
Берковско-пиротските въстания (1834-1837 г.) са бунтове на българското население от Северозападна България за освобождение от османско иго. През 1832 г. Високата порта ликвидирала разложената военно-спахийска система и пристъпва към създаването на редовна армия, заедно с това тя прокламирала и аграрна реформа, която вдъхва известни надежди на поробеното българско население, че ще може да получи земя. Реформата се провежда твърде половинчато, а в северозападните краища на България тя остава само на книга. Това поражда остро недоволство сред местното население.
Подтик за въоръжена борба дава успешният бунт на сръбския княз Милош Обренович, който през 1830 г. успява да откъсне някои области от Източна Сърбия и да ги постави под своя власт. Това вдъхва надежда сред населението на Северозападна България, че чрез масово въстание и с подкрепата на княз Милош ще може да издейства от османското правителство известни свободи.
Първи се надигнат селяните от Берковско, Пиротско и Белоградчишко. В края на 1834 г. и началото на 1835 г. въстанали 16 села. Поради големите обещания на местните османски първенци и отказа на сръбския княз да подкрепи надигналите се селяни въстанието е преустановено.
Обстановката в този край обаче продължавала да бъде напрегната. След като дадените обещания не са изпълнени, през май 1836 г. въстанието отново пламва, този път в Пиротско, Царибродско и Драгоманско, като най-масов характер придобива в Берковско. Начело на надигналите се там селяни застават местните селски първенци, предвождани от Манчо Пунин, поради което и самото въстание получава известност под името Манчова буна. Броят на въстаниците достига до няколко хиляди души. От тях обаче въоръжена е само една твърде незначителна част. В края на 1836 г. към берковските селяни се присъединява и населението на Пиротския край. Съвместните им действия завършват с неуспех главно поради липса на въоръжение. Освен това въстаналите и този път не са подкрепени от княз Милош. Въпреки поражението и на това въстание борбата на българите от северозападните краища на страната не престанала.
През 1837 г. населението на Берковско и Пиротско се вдига отново. Една голяма група от въстаниците под ръководството на В. Панов и Кр. Пешин се събира в Чипровския манастир и води сражение с османските войски. Съпротивата им е сломена пак поради липса на въоръжение и отсъствие на подкрепа от Сръбското княжество.
Макар и безуспешни, Берковско-пиротските въстания изиграват голяма роля в националноосвободителната борба на българския народ. Те показали, че той трябва да разчита на своите собствени сили.
На 14 ноември са родени:
1914 г.
Роден е капитан Никола Костов Шкяндев, служил като командир на пехотна дружина в Българската армия до 1946 г.
1866 г.
Роден е Васил Николов Златарски – български историк, член е на БКД (дн. БАН) от 1900 г. Завършва класическа гимназия и история в Петербург (1891 г.), ученик е на професор В. Василевски и В. И. Ламански. Специализира археология в Берлин (1893-1895 г.). Професор е от 1906 г. във Висшето училище в София (дн. СУ „Св. Кл. Охридски). Основател и титуляр е на Катедрата по българска история и история на балканските народи. Секретар (1901-1921 г.), председател на Историко-филологическия клон на БДК и БАН (1921-1925 г.), подпредседател е на Управителния съвет на БАН (1926-1935 г.). Член е на чуждестранни научни институти и академии. Най-значителен труд: „История на българската държава през средните векове“, т. I, ч. 1 и 2, т. II и т. III (1916 г., 1927 г., 1934 г., 1940 г.). Умира на 15 декември 1935 г.
1857 г.
Роден е генерал-лейтенант Михаил Савов – помощник-главнокомандващ българската войска през Балканската война, военен министър ( 4 февруари 1891 г. –15 април 1894 г.) и (18 март 1903 г. – 22 май 1907 г.).
Генерал Михаил Савов завършва първия випуск на Военното училище в София през 1879 г.) и Николаевската генералщабна академия в Русия през 1885 г.. Изявява се в Сръбско-българската война като командващ лявото крило на Сливнишката позиция и в боевете за овладяване на Пирот. След войната е помощник на военния министър, командир на бригада и началник на Военното училище. Два пъти е военен министър. Като такъв ген. Михаил Савов има значителен принос при разработването и прилагането на военните закони от 1891 и 1903 г., които превръщат българската армия в една от най-боеспособните в Европа. През Балканските войни (1912 – 1913 г.) е помощник-главнокомандващ на българската войска. Сменен от този пост на 20 юни 1913 г., по-късно той е назначен за командващ обединените армии.
Генерал Михаил Савов умира на 23 юли 1928 година.
1848 г.
Роден е Петър Димитров – български политик и общественик, дипломат. Завършва Роберт колеж в Цариград (1872 г.), работи като учител в Жеравна и Робърт колеж. Редактор (1876-1879 г.) е на в. „Зорница“ (1876-1948 г.), издание на американски мисионери в Цариград. Придружава американския консул в Цариград Ю. Скайлър в България за анкетата му след Априлското въстание (1876 г.). Превежда „Уроци по клание …” на У. Гладстон (1878 г.). След 1878 г. заема висши административни длъжности в управлението на Източна Румелия. През 1881-1890 г. е префект на Пловдивски окръг, по-късно е дипломатически агент в Белград, Цариград (1892-1897 г.), Атина и Букурещ (1903-1905 г.), главен секретар и съветник е при Министерството на външните работи и изповеданията. Поверени са му дипломатически мисии в Лондон (1895 г.), Кайро (1905 г.), Цариград (1908 г.), Петербург (1909 г.). Публикува „Спомени по изследванията на турските свирепства при потушението на Българското въстание през 1876 г. и по резултата от тия изследвания“ (1901 г.), „Моите спомени и моята дейност по Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 год.“ (1918 г.), „Лични спомени по изследването на печалните събития в България през времето на Българското въстание в 1876-а година от цариградския американски генерален консул Евгений Скайлер (Eugene Schuyler) и по неговите заслуги към българския народ през същата 1876-а година“ (1918 г.) и др. Умира на 23 февруари 1919 г.
На 14 ноември умират:
2005 г.
Умира българският композитор, диригент и общественик Кирил Стефанов. Роден през 1933 г. в Благоевград. От малък свири на цигулка. Ученик е на проф. Марин Големинов, проф. Парашкев Хаджиев, проф. Димитър Сагаев, проф. Стоян Джуджев. През 1956 г. завършва с отличие хорово дирижиране в Консерваторията (днес НМА „Проф. П. Владигеров”). От същата година постъпва като главен художествен ръководител и диригент на Държавния фолклорен ансамбъл „Пирин“.
Паралелно с работата си в ансамбъла, проф. Кирил Стефанов преподава 20 години хорово дирижиране в Югозападен университет „Неофит Рилски“. Същевременно е и главен директор на БИД „София концерт“, директор в главна дирекция „Българска музика“, председател на борда на директорите на МИК „Балкантон“, заместник-председател на Съюза на музикалните и танцови дейци в България, член на управителния съвет на фондация „Пирин пее“, член на Съюза на българските композитори, директор в Центъра за художествена самодейност, член на Съвета за музика при Министерство на културата.
1994 г.
Умира Александър Муратов (псевдоним на Христо Мотов Мишев) – български поет и преводач. Роден е на 15 юни 1914 г. в с. Ясен, Плевенско . Завършва педагогическо училище в Ловеч (1932 г.). Следва романска филология в Парижката Сорбона (1936 г.), завършва в СУ (1940 г.). Като студент членува в нелегалния литературен кръжок “Хр. Смирненски”, сътрудничи на изданията на РМС. Редактор (1945-1947 г.) и отговорен редактор (1950-1953 г.) е на сп. “Кооперативно другарче” и “Пламъче”. Печата за първи път през 1931 г в сп. “Българска реч”. Автор е на стихосбирките: “Близо и далече” (1940 г.), “Спасена светлина” (1960 г.), “Малък квартал” (1968 г.), “Жива природа” (1975 г.), “Горещници” (1980 г.) и др. Издава сборник със сатирични творби “На разни адреси” (1962 г.), съставител е на антологията “Съвременна белгийска поезия” (1969 г., съвместно с Ф. Верезен), сборник с литературна критика “Испански и латиноамерикански поети” (1980 г.).
1989 г.
Умира Пенчо Иванов Данчев – литературен теоретик, марксист. Роден е на 8 февруари 1915 г. в Сеймен, дн. Симеоновград. Следва славянска филология в Прага (1938-1939 г.). Работи като учител. Редактор е в различни издания и издателства. Професор е от 1954 г. по марксистко-ленинска естетика във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ (дн. НАТФИЗ). Съставител е на антологии. Съчинения: „Индивидуализмът в българската литература“ (1949 г.), „Съвременни български поети“ (1951 г.), „Въпроси на марксистко-ленинската естетика“ (1960 г.), „Писатели и време“ (1962 г.), „Естетика. Литературна критика“ (1965 г.), „Критика и естетика“ (1970 г.), „Съвременни проблеми и автори“ (1973 г.), „Литература, общество, изкуство“ (1973 г.), „Преди и след разстрела. Творчески портрет на Н. Й. Вапцаров“ (1979 г.) (2. изд. 1979 г., 3. издание 1983 г.), „Чертите на гения“ (1976 г.) (2. изд. 1979 г., 3. издание 1981 г.), „Яворов. Творчески път. Поетика.“ (1978 г., 2. издание 1981 г.) и др.
www.focus-news.net
Be the first to leave a review.
