toppresa.com! Репортаж! Има много неща с които хаджидимовското село Илинден трябва да се гордее!

Тодор Дунчев

Хаджидимовското село Илинден е последното населено място, преди границата ни с Гърция. В близост до него е изграден ГКПП Илинден – Ексохи. Разположено е в северните склонове на планината Стъргач и се намира на 14 км от общинския си център Хаджидимово и на 18 км от град Гоце Делчев.

До 1951 г. името на селото е Либяхово. През XIX век Либяхово е голямо село с преобладаващо българско население, числящо се към Неврокопската кааза на Серския санджак. През 1831 г. е построена църквата „Успение Богородично“.

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол през 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., Либяхово е посочено като село с 253 домакинства и 850 жители българи. Към 1900 година жителите на селото са общо 1720, а пет години по-късно броят им е 1818. По това време функционира българско начално училище с 1 учител и 65 ученици.

Днес в село Илинден няма деца, а жителите му са под 100 души.

Тодор Методиев Дудунчев, роден 1949 г. от село Илинден:

– Това село е българско село, ама много българско! Това село преди много години е участвало, с околните села тук около Али ботуш, планината Славянка, в производството на желязо. А за да произвеждаш желязо в Средновековието, а и след това до към средата на XIX век, за всяка империя, била тя българска, византийска, турска, е било от голямо значение. Желязото е основен материал за пушки, топове и др. В село Тешово има запазени още елементи от т.нар. самоков, с който са обработвали желязото. Тук се е топяло желязото в специални зидани пещи и е изпращано на самоковите да се кове. Пещите са били отдолу с дърва, отгоре дървени въглища, пласт от рудата, която се е добивала тук наоколо, след това пак пласт дървени въглища… Пали се, докато потече отдолу желязото.

Това е първото забележително нещо, не само за нашето село, но и за околността.

Даже има легенда, че на Сюлейман Великолепни, първата дъщеря, чиято майка е била украинка, е получила нашето или няколко наоколо села като вакъф, собственост за управление. Тя много спокойно е живяла тук доста години, може би със сантимент, че е била и с украинска кръв, но и поради това, че в селото се е произвеждало желязо и е било под такъв вакъф на известни личности от османската империя. Може би това са били и едни от причините да не се посегне на това население, както много села из неврокопския край били  потурчени, помохамеданчени по онова време.

След това, по време на Възраждането, нашата църква е първата възрожденска църква извън Неврокоп, но е последната, която е вкопана с 4 стъпала в земята. Всички, строени по-късно църкви, в околните села – Тешово, Гайтаниново, оттатък – Ковачевица, Лещен, Долен и т. н. – са вече на терен, а не са вкопани, както са искали турците – да не е висока църквата, та като мине турски конник, стрехата й да е под чалмата му.

Нашата църква е първата възрожденска селска църква в тогавашната Турска кааза, околия, но и последната вкопана. И много забележителна. Тогава външният й вид не бил много впечатляващ, но интериорът й е изключително забележителен.

– Коя година е построена църквата?

– През 1828 г. е започнал строежът, а 1831 г. е осветена църквата и е добре поддържана и до днес. Направиха се доста ремонти през годините, благодарение на кмета. Покривът се смени.

Любен Воденов – кметът на селото

Църквата поставя началото на възрожденската епоха. Следва просветата. Изключително много личности по време на Възраждането е дало нашето село, които не само тук, но и в регионален мащаб са били значими. Един от тях е отец Харитон със светско име Кръстьо Ангелов Карпузов. Забележителното за него е, че той е дядо на известните Борис и Кръстю Сарафови. Той сам по себе си е голяма личност. Пръв в Неврокопско отхвърля гръцкия език по време на църковните служби и започва да пее на български. Тъй като е бил много упорит, го изпращат на заточение на остров Родос. Това е само първото му заточение. По-късно има още едно, пак за подобна дейност, със зет му, който е големият български просветител Петър Сарафов. Този интелигентен и образован мъж се жени за дъщерята на отеца и идва зет тук. Днешното читалище е било тяхната къща. Интересна е съдбата и на съпругата на Петър Сарафов. Тя е дъщеря на отец Харитон, но при нейното раждане умира майка й и тя е отгледана от баща си с помощта на баби и лели. Когато младият даскал Петър Сарафов идва учител в нашето село, се запознава с младата 16-годишна Сирма Карпузова, единствено дете на отец Харитон, и се женят. Резултатът от тази женитба са 10 деца, като само 2 са починали малки, момичета – едното след раждането, а другото на 17 години – Катерина Сарафова. Въпреки това, тя е останала в летописа на гр. Неврокоп като учителка. За месец-два е била учителка. Замествала ли е някого, може би болен учител. Първата дъщеря на Петър Сарафов – Катерина, е била ученичка в Солунската гимназия.

Любен Любенов Воденов от село Илинден:

– Как се живее във вашето село сега? Колко хора има?

– В нашето село има около 60 човека постоянни жители. Добре се живее тук, не се оплакваме, но хората намаляват. Няма работа, но няма и младежи. Интересни са селото и районът за туристите, но те идват само за няколко дни.

Имаме хубав и голям празник обаче. На 15 август, Голяма Богородица, село Илинден празнува. Всяка година от всички краища на страната и от чужбина, хора от Илинден и свързани с Илинден, идват тук за празника си. Цялата околия знае, че в нашето село става най-хубавият празник на този ден! Това мога да го твърдя със сигурност! Всички се веселят, дълги хора се извиват и хората са доволни и щастливи!

– А в делника как е?

– В делника селото е пусто.

– Основно възрастни хора ли живеят тук?

– Да, има няколко над 80-годишна възраст. Преобладават 60-70-годишните. Има и едно по-младо семейство.

– Освен черквата, какво може да види човек тук?

– Освен черквата могат да се видят още два параклиса. Близо сме до границата. Инфраструктурата ни е отлична. Селото ни е канализирано с много добри условия за живеене. Бяло море е близо, ако имаш къща тук. Интерес преди време имаше към купуването на къщи тук, но и той стихна. Уж казват, че е много хубаво на село, но като че ли града си е по-добре за хората! Идват си от Гоце Делчев, от Благоевград семейства, но като излязат навън няма с кого да си продумат.

– Нали идват да си почиват хората на село?

– Идват да си почиват, но няма с кого да общуват. Има хора и от по-далеч. За да дойдат те, трябва да си постегнат малко къщата, да ремонтират нещо тук-там. Чувал съм причини всякакви.

– Какво трябва да се направи, за да се оживят българските села, да се върнат младите на село?

– Трябва да се вкарат пари в селата. Да се инвестира в тях. Ние тук се чувстваме като забравени от Бога понякога. Никой не обръща внимание на по-малките населени места. Гледа се повече там, където има повече народ, където избирателите са повече и там се наливат пари. Нищо лошо няма в това, но да има и за нашите села.

– В Гърция винаги е правило впечатление това, че като влезеш в някое населено място, се чудиш – това село ли е или град?! Облагородено, пълно с деца… А нашите села опустяват?!

– Да, и аз ходя в Гърция, виждам за какво става въпрос. Сигурно там са започнали много по-рано да финансират и инвестират в малките населени места. Всичко е подредено, заведенията са пълни с хора, живи са селата. Нямат училища на всякъде, но може би и транспортът до тях е осигурен, всичко е уредено при тях много отдавна. Дали това са европейски пари, не мога да кажа, не съм се замислял. При нас със собствени средства нещо, ако се направи, това е. Аз имам машини, техника, опитвам се нещо да направя, но е трудно. Спечелихме проект по САПАРД. Направихме мръсната канализация на селото. Трябва да се финансират селата и по този начин ще върнем хората тук. Няма ли живот в едно село, трудно е. Първото впечатление на хората, когато дойдат тук, е добро. Казват, че селото ни е много подредено, площадът е красив, канализация има и не вярват, че сме има-няма 80 жители. Мислят, че сме поне 2 хил. Трябва да има средства, поне на глава от населението. Като е казано, че има 60 човека жители едно село, да му се отпуснат 6 хил. лева, например, за да може да наемеш някой, да му платиш да свърши дадена работа. А сега ние слагаме работните дрехи и работим, но с всичко не може да се нагърби един човек. Никой не го интересува това. Централно трябва да се реши този проблем.

– Да поговорим пак за Кръстьо Сарафов.

Тодор Методиев Дудунчев:

– Той е едно от десетте деца. Но Борис Сарафов е по-голям. Трябва от него да започнем. Трудно е да ги подредя, защото са 10. Кръстьо Сарафов, Ангел Сарафов – военен лекар онколог, Петко и Никола – строителни инженери. От десет деца, две са починали вече споменахме, остават 8 – 6 сина и 2 дъщери. Само един от тях не завършва висше образование.

Ангел Сарафов – завършва и специализира медицина във Виена и става лекар по очни болести.

Злата Сарафова – по мъж Фетваджиева, също е лекар гинеколог, завършила в Женева и специализирала във Виена.

Петко Сарафов през 1900 г. завършва строително инженерство в Санкт Петербург със

специалност „Пътно инженерство“.

С 10 години по-малкият Никола завършва 1906 г., пак строително инженерство в Санкт Петербург.

Другата дъщеря Кипра – по мъж Хаджигеоргиева, е гимназиална учителка, завършила Института за приложни изкуства във Виена. Работи в България като учител по немски език. И представяте ли си, тя отива в Одрин, в турския град в българска гимназия да преподава немски език.

С Кръстьо Сарафов има една история, че той отишъл там да доучва, защото в София ходил по театрите.

Това е потомството на Петър Сарафов. Той е създател на Солунската гимназия, още когато са били тук децата му. Един от създателите. Набирал е ученици от областта на Серес, сегашния гръцки град, там има много български села. Даже второто заточение на отец Харитон е заедно с него – Петър Сарафов. Били са изпратени от Българската Екзархия тогава в гр. Серес да съживят малко българщината там. Дядо Харитон е бил председател на българската църковна община в Серес, а Петър Сарафов е инспектор на българските училища и той фактически е плащал заплатите на българските учители чрез Българската Екзархия. Парите са идвали от Българската Епархията. Има легенда, която съм чувал от дядо ми, че така се изпокарали с гръцкия владика, че му „ударили един кютек“. Владиката се разлютил и направил го международен въпрос. Съдят ги и ги осъждат на заточение в Мала Азия. Отиват в Мала Азия в един град, който се казвал Караман, на север от Анталия. В спомените на самия Петър Сарафов е записано, че тамошното население било много неграмотно. А той знае гръцки, турски, български, руски и персийски или арабски език. Та като видели в тоя мизерен град Караман, че е дошъл учен човек, макар и заточеник, започнали да се обръщат към него за услуги – да напише една молба, прошение до тамошните турски власти. Спечелили пари по този начин за една-две години и започнали да дават рушвети на турските велможи там и бягат от заточението в Истанбул. От Истанбул с руски кораб чрез руското посолство заминават за Одеса и от там – в България. Тогава, след пристигането си в София решават да предприемат стъпки и да изтеглят семейството и децата. Това става 1878 г. През Юндола, Белово в София.

Трябва да ви кажа, че един от най-забележителните факти в историята за отец Харитон е това, че той е издигнат 1873 г. за кандидат за Неврокопски владика. Много тържествено е изпратен, с процесия от Неврокоп, до нашето село. След това до Като Неврокопи, Вълково, Драма, след това до Кавала. Свита от конници с него го изпраща и чака да стане владика. Там обаче нещо се объркват нещата. Не бил достатъчно образован. Учил се е там, готвил се е една-две години, но не става. Изпращат го архимандрит в Берковица 1875 г. Пролетта на 1876 г. е архимандрит в София. Има спомени за него как помага на Ботеви четници. Когато ген. Гурко освобождава София, според мен, нашият отец Харитон е най-високо поставеният българин по това време – когато се освобождава София, защото българска община, институция няма. Единствената институция по онова време е църквата. И нашият отец Харитон е начело на тия софийски свещеници!

След това идват премеждията им в Серес и разправиите с тамошните гръцки власти, за които преди това споменахме.

На 12 години пристига Кръстьо Сарафов в София. През 1888 г. Той пише: „Възседнал едно пъргаво магаре. Насред София магарето спря и се изрева, сякаш искаше да каже, че пристига бъдещият заслужил артист на България!“

Оттогава започва и образование на децата. Кръстьо Сарафов се увлича по театралните сцени. Ходил да разлепва афиши, за да го пуснат безплатно да гледа някоя пиеса. Дядо му, отец Харитон,  обаче бил много против. Често го налагал с архимандритската патерица. Изпращат го при сестра му, учителка в Одрин, да учи там, та дано го откъснат от тези му влечения. Там пък, в самата гимназия имало кръжок по театрално дело или нещо подобно. Репетирали пиеси и той даже става режисьор на тези пиеси като ученик още. Така му тръгва живота. Дори спечелва конкурс да учи в театрално училище в Париж. Но го изпращат да учи в Санкт Петербург при братята му Петко и Никола, които вече са били студенти там.

Самият Борис Сарафов, след като е завършил тук военно училище, и той отива в Санкт Петербург, записва се да учи с братята си, но вижда, че няма да научи много повече от това, което е научил в българското военно училище и голямото му желание да се включи в борбата за освобождение на останалите под робство земи надделява и се прибира в България.

До тук говорим все за личности, които смятам, че са били не на местно или околийско, окръжно ниво, а на национално!

Третият голям брат от фамилия Сарафови – Никола, строителен инженер, завършил в Петербург. Прави сериозна кариера в София като става и председател на БИАД /Българско инженерно и архитектурно дружество/, сегашната Федерация на научно-техническите съюзи. До там ходих веднъж от любопитство. Попитах ги за Никола Сарафов. Пратиха ме в библиотеката. Там любезна библиотекарка ме затрупа с материали за него и негови публикации. Награден е с почетен знак на НТС. Бил е проектант на телефонната палата, конструктор всъщност. Когато ремонтират Народния театър, след пожар той изгаря, Никола Сарафов е един от инженерите, които работят по възстановяването му. И в строителството на Софийския университет, но съм още в проучване кое крило е проектирал или е взел участие.

– В село Илинден е роден и художникът Константин Гърнев.

– Според Светлин Русев, той е художник от европейски мащаб. 1924 г. отива в Мюнхен да продължи обучението си по рисуване, което започва в България. Остава там до смъртта си – 1966 г. А негов брат – Радой Гърнев емигрира в Латинска Америка и става губернатор на Кито, столицата на Еквадор.

112 картини на Константин Гърнев бяха издирени в Германия и бяха изложени в Националната художествена галерия. Светлин Русев беше още жив и присъства. Много добре организирана изложба от самата НХГ. В Благоевград също бяха изложени негови картини. Направи ми впечатление, че там имаше произведения, които ги нямаше преди това в София.

– Константин Гърнев не е бил известен в страната ни преди 1989 г.?

– Много малко е била информацията за него, да.