Точно преди 21 години една смела и талантлива жена прослави Банско!

Така посрещнаха в Банско преди 21 години бронзовата медалистка от зимните олимпийски игри в Солт Лейк Сити в преследването на десет километра Ирина Никулчина. Една от най-титулуваните ни състезателки в биатлона. След две участия на олимпийските игри в ски бягането в Лилехамер и Нагано тя се прицелва в биатлона и точно в десетката – бронз от игрите в Солт Лейк Сити, сребро и бронз от европейските първенства в Лангдорф и Банско,189 състезания за световните купи.

ИРИНА НИКУЛЧИНА, биатлон:

– Връщам се назад в времето с чувство  на удовлетвореност, може би, от това, че човек е постигнал мечтата си, от това, че е достигнал един връх, за който мечтае всеки един голям спортист. Да стъпиш на олимпийската стълба е едно неописуемо удоволствие, едно изживяване, което, дай Боже, всеки да изпита. Това е моментът, в който човек вижда, че трудът и упоритостта, които е полагал, големите усилия по време на тренировките имат някакво възнаграждение.

Самата атмосфера беше много завладяваща! Все пак това ми беше трета олимпиада, но най-интересното беше, че имаше страшно много фенове от България, които живееха в Америка, и висяха буквално по мостовете, по всички транспаранти, където можеше да се намери свободно място и наистина имахме страшно много подкрепа от български фенове, което беше незабравимо!

Тръгнахме за олимпиадата. Не сме мислили специално за медали, все пак тайничко се надявах да имам късмет по-време на самото състезание. Преди това на световната купа в Руполдинг имах трето място. В добра дъгова и стрелкова форма се чувствах. Въпросът беше точно самото състезание човек да издържи психически, защото наистина напрежението е голямо, очакванията са големи. Биатлонът е бил винаги водещ в зимните спортове, винаги са се свързвали успехите с него и неминуемо очакванията са големи при всички.

И отново на олимпиадата в Солт Лейк Сити българската щафета в биатлона, в която е и Ира, както я наричат съотборничките й Павлина Филипова, Ива Карагьозова Шкодрева и олимпийската шампионка от Нагано Екатерина Дафовска, почти докосва медала. Секунди разделят нашите от отличието, но стават четвърти – пореден успех за това поколение.

ИРИНА НИКУЛЧИНА, биатлон:

– Беше много трудно. Особено четвърто място! Близко си до медала, но не си на стълбичката. Много малко не ни стигна, но реално ние трябваше да се борим с шест отбора между шесто и осмо място. Така се получиха нещата. Всички стреляхме добре в този ден, но може би мъничко не ни достигна. Така е било писано. Такава е била съдбата ни. Много тежко беше. Германките бяха седем-осем човека в десет-петнадесет секунди бегово, много плътни. Рускините имаха силен отбор. Страхотна конкуренция от гледна точка на това, че са в самите отбори  вътре между тях си имаше сериозна конкуренция. Много големи звезди. Трудно беше да се преборим, но ние доказахме, че от трима човека можем да направим една квота за шест. И между самите нас имаше жестока конкуренция. Трябваше да се борим с великите сили и се радвам, че успяхме.

Павлина ФИЛИПОВА

ПАВЛИНА ФИЛИПОВА, биатлон:

– Щафетата винаги е било много емоционално състезание за нас, ние бяхме много сплотен отбор. На финала всички бяха леко разочаровани. Като влязохме във  вакс-кабината никой не говореше, все едно бяхме станали последни, а не че сме се борили за бронзовия медал и го изпуснахме за шест секунди. Може би най-разтърсващият спомен в мен от тази щафета е, когато Катя  дойде да стреля последната четвърта стрелба. Остана й един патрон… С първия резервен не го свали, тръгна с пушката да си я слага на гръб, а Ира – тя понеже не можеше да гледа стрелбите на другите състезатели, беше се обърнала, коленичела и се кръстеше. Казваше: „Моля ти се, Господи, помогни ми!“ И само ме пита: „Кажи ми какво се случва?! Катя излезе ли?”. Цяло десетилетие българките остават сред най-добрите при жените в биатлона. Едно поколение силно мотивирано, концентрирано, израснало покрай големите топ състезателки на световно ниво и учещо се от тях… От Ива Шкодрева, Надя Алексиева, Мария Манолова…

На какво се дължат успехите?

ИРИНА НИКУЛЧИНА, биатлон:

– Едно поколение, в което наистина доста сериозно се работеше, да не говорим за конкуренцията в отбора. Отделно бяхме всички приятели, което беше много важно. Всеки един работеше за отборния резултат. Но бяхме много сплотени, имаше разбиране между нас. Всеки е минал по един много труден път преди да влезне в националния отбор, заедно сме тренирали по лагери, заедно сме се подготвяли, на една и съща възраст сме. Това ни помагаше много. Мотивацията беше наистина голяма при всеки един от нас. 22-години активна спортна кариера по зимните писти!

14 от тях Никулчина е сред най-добрите у нас в ски бягането. С писалките участва на две олимпиади. С вълнение си спомня  за първата – Лилехамер 1994 г.

– Една вълнуваща олимпиада. Аз бях сред всички тези големи звезди в световния спорт. На едно място в олимпийското село. Едно страхотно откриване. Огромно вълнение! В един момент мечтата ти се сбъдва! Отиваш на олимпиада. Виждаш какво се случва там. Емоциите от самите състезания, страхотно изживяване.

На 24-години Ирина се премества в биатлона. Тя е категорична, че в ски бягането е много трудно, но качествата, които развива и функционалната подготовка са залог за отлични резултати в биатлона.

– Много по-трудно е в ски бягането. Има нации, които са с традиции в този спорт. Много по-трудно е, защото наистина трябва да бъдеш на едно много високо ниво – и като подготовка, и като конкуренция. За съжаление, при мен липсваше тази конкуренция в България, като изключим Павлина. Моята силна страна винаги е било бягането. 10-12 години в ски бягането основата ми е сериозна и смяната на спорта беше малко по-лесна, защото наистина в биатлона трябва да имаш и двете неща, да ги владееш добре. Това винаги е била моята силна страна, защото аз знаех, че там имам предимство. Въпросът беше да се случат нещата и на стрелбището.

И към днешна дата, 20 години по-късно, момичетата от онова звездно поколение остават здраво свързани и милеещи за биатлона. И днес не минава и ден, в който да не се чуят.

– Аз мога да кажа, че това са ми най-големите приятели в спорта. Често се чуваме, поддържаме връзка и наистина това са хората, на които аз мога винаги да разчитам по всяко едно време, защото все пак триста дни в годината ние сме били заедно по лагери, минали сме през хубави и през лоши моменти и това са за мен най-големите приятели, които си остават и до ден днешен.

ПАВЛИНА ФИЛИПОВА, биатлон:

– За мен това е най-голямото й качество – добър приятел и много трудолюбив и честен човек!

Въпреки пропастта, която се отвори години след това звездно поколение, Ирина е оптимистка, че българският биатлон вече върви в правилна посока и славната страница на успехи ще бъде дописвана.

– Аз съм оптимист, защото в момента  имаме едно страхотно поколение от млади момичета, които показват впечатляващи резултати и дай, Боже, да се развиват. От момчетата също имаме много добри състезатели. Шанс беше за Владо и Краси, че израснаха покрай нас, надявам се сега те да бъдат мотиватор за всички тези млади момичета и момчета след  тях. Да постигнат едни хубави резултати и  да се реализират най-вече!

20 години след бронзовия олимпийски медал на Ирина тя коментира и българското представяне на зимните олимпийски игри в Пекин. Едни по-различни игри в историята на олимпийското движение. Игри в пандемия. Игри, които дадоха своя отпечатък на олимпийската надпревара.

– Те наистина показаха това, на което са способни в момента. Лични постижения направиха и Милена, и Мария, и Митко Герджиков. Може би очакванията към Владо бяха малко по-големи, все пак той е световен вице шампион. Но мога да кажа, че реално те постигнаха това, на което са способни в момента. Мал шанс при Милена, не й  достигна при стрелбата в преследването. Благой също направи едни страхотни стартове. Той е юноша, втори сезон е в световната купа. И до някъде това, че имаха по-големи очаквания от себе си, това, че имаше по-голямо напрежение им попречи да се реализират точно на олимпиадата, защото това е шанса на четири години.

Преди 15 години една от най-добрите ни биатлонистки прекрати състезателната си кариера, но остана на пистата вече като треньор на деца в Банско.

– Живецът си стои в нашия град. Ние сме може би един от малкото клубове, които от Калгари имаме неизменно участници във всяка една олимпиада. Може би успехите на всеки един  от нас в този клуб мотивират всички деца. Имаме страхотен интерес от малките. Интересно им е с пушката да работят, запалват се… Успехите на единия или другия ги мотивират малко повече. Да не говорим, че ние имаме най-добрите условия може би в цяла България – като стрелбище, като писта за бягане и мисля, че ние сме привилегировани в това отношение като клуб. Най-важното е тези хора да се научат на дисциплина, да се научат да карат ски, поне на първо време, да заобичат спорта. А, когато те носят спорта в душата си, аз мисля, че времето показва дали ще се развият в тази област или не. Най-важно е да са хора и да общуват в колектив. Много е важно това, защото то помага не само в спорта, помага и извън него.

И днес децата, които тя тренира, не спират да я питат какъв е бил нейният специален ритуал преди стартовете.

– Прекръствах се, казвах си молитвата и това беше моят специален ритуал. Човек винаги трябва да има вяра най-вече в себе си и каквото се получи от тук на там. Всеки тръгва с нагласата да даде максимума от себе си, но най-важното е да имаш вяра!

За Ирина Никулчина казват, че е непоправим реалист, а какво казва Ира:

– Наистина, реалист човек съм, но голям инат. Човек, който гледа да си постигне целите, което от една страна е добре, от друга страна малко ми пречи, но може би това е заложено в характера ми.

Ските събират Ирина с нейния съпруг Иван Керанджиев през 2002 г. Той е добър приятел на треньора й Боран Хаджиев. Имат дъщеря Йоана и син Димитър, който продължава традицията в биатлона.

– Така в времето намерихме общ език от гледна точка на това, че спортът ни свързваше. Той също беше бивш ски бегач. Това, че успяваше да овладее емоциите в мен, защото аз съм един човек, който страшно много преживява нещата, голям инат. Много трудно може да намери човек общ език с мен в началото, може би, когато бях по-млада, когато бях малко по-необуздана. С времето обаче работата в колектив, нуждата да работиш в един отбор и да бъдеш отборен играч, ме понаучи да бъда по-сдържана, да бъда човека, който може да внесе едно равновесие.

Ирина се справя успешно не само с треньорството, но и с менажирането на къщата за гости, която имат със съпруга й. Всички в Банско добре я знаят, а някои от гостите остават учудени, когато разберат, че домакинята е олимпийска медалистка.

– Много интересно се получава като прочетат малко в Гугъл, като наберат информация, ме гледат много странно, защото не очакват, че лично ще се срещнат с медалист от олимпиада и понякога се получават изненади.

Никулчина продължава да мечтае родният й край Банско отново да бъде домакин, сцена на световни, европейски купи в биатлона, въпреки трудностите.

– Банско беше домакин на две европейски първенства. Мисля, че се справихме перфектно, отлични оценки имаше и при двете организации, но пак казвам – сериозна конкуренция има от големите центрове и за да направим това нещо трябва да се вложат страшно много пари – и като инфраструктура, и като пари, за да може тези неща да се реализират – стрелбища, да се сменят установки, изобщо инвестицията е сериозна.

За формулата на успеха Ирина Никулчина е категорична:

– Формулата за успех е преди всичко труд, много лишения, много дисциплина, много вяра в това, което правиш и наистина да търсиш мотивация във всеки един ден, да следваш мечтите си.