За сръбската ненавист към България и решението на служебния кабинет да открие сръбско почетно консулство в Благоевград

Преди 30 години в. „Дума“ (14 май 1993 г.) публикува мемоарно сълзливо писание „Сърбия в сърцето ми“. Автор – Симеон Владимиров, преводач от сърбо-хърватски. Че от писанието „лъчи“ сърбоманство, си личи по сълзливо медоточиви слова: „Много пъти съм бил в Югославия и всяка нова среща отново ме е убеждавала, че няма народ, който да ни е по-близък от сърбите. По дух и по манталитет те са наши близнаци“.

Авторът ще да е учил Ботева, но помни само поезията. А Ботевата публицистика, днес изхвърлена от учебниците на отродителната образователна система,

ДРУГО ГОВОРИ ЗА СРЪБСКИЯ НИ „БЛИЗНАК“.

Е, сърбопоклонникът може и да знае, че:

1) същият тоз „брат близнак“ през 1862 г. разтуря първата Българска легия на великия Раковски в Белград, а през 1867 – и втората;

2) същият „брат близнак“ 1885 г. коварно напада в гръб срещу Съединението на Източна Румелия с Княжество България в подъл синхрон със Санкт Петербург, изтеглил висшите си офицери от българската армия, обезглавявайки я;

3) същият „близнак“ 1912 г. по време на Балканската война окупира Вардарска Македония, докат наш’те полкове удивляваха Европа и света край Одрин, Булаир с таланта на пълководците и безпримерния героизъм на войниците, громящи османските пълчища;

Пловдивският митрополит Николай и семейната чета Митко и Анастасия Солакови

4) „близнакът“ юни 1913 г. (Междусъюзническа война) ведно с гърци, румънци и турци кат хиени се нахвърлиха, късайки живи части от българското етническо землище в Македония и Тракия…

Тез факти и онез преди 1878 г. разкриват друга историческа истина: разширението на сръбския етнос винаги е било за сметка на българския. Кат се почне с българска Морава (днешна Източна Сърбия) и приключи с Македония.

Преди 148 години геният на Ботев предупреди: „Още от началото на своето съществуване и досега Сърбия е била неискрена към българския народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша и до Милана, освен че не са желаели никога да ни помагат, за да смъкнеме от шиите си варварския турски ярем, но сякога почти са се старали да възпрепятствуват на нашето освобождение и сякога почти са гледали да се възползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. Във времето на частните български въстания в 1838, 39, 40 и 41 години Милош се е отнесъл твърде подло към нещастните наши въстаници. За нас са памятни годините 1862 и 1867, в които Сърбия се подигра така небратски с нашите най-светли чувства“.

Приказките пък за православна солидарност са само „прах в очите“ на невежите. За жалост в таз срамна категория влизат вчерашно-днешните управляващи. По традиция националното предателство е ДЪЛБОКО ешелонирано във т.нар. „триъгълник на властта“ („Дондуков“1 – Парламент – „Дондуков“2). Най-прясно бе позорно гласуваното на 24-ти и подписано от премиера в оставка Кирил Петков на 29-ти юни в Брюксел работещо срещу България френско предложение.

Някак си на тоз фон бледнее едно взето на 16 ноември м.г. странно решение на служебния кабинет да открие почетно сръбско консулство в Благоевград. Но роди и въпрос: защо шумните „патриоти“ от „Пиротска“ 5 не излязоха поне с протестна декларация!

Съгласно решението Министерският съвет дава съгласие за откриване консулство на Сърбия в Благоевград и определя Митко Солаков да бъде почетно консулско длъжностно лице на Сърбия в България. „Той разполага с необходимите обществени и бизнес контакти, за да съдейства за развитието на икономическите отношения, както и на сътрудничеството в областта на културата и спорта между двете страни. Седалището на почетното консулско длъжностно лице на Сърбия е Благоевград, а консулският окръг обхваща територията на областите София, Кюстендил, Перник, Благоевград, Враца, Монтана, Видин и Плевен“.

Изброените градове са центрове на

ОСЕМ ОБЛАСТИ ОТ ЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ,

към част от които Белград претендира след Първата световна война. На Парижката мирна конференция (есен 1919 г.) Белград настоява да получи Видинско и Берковско и земите на запад от линията Годеч-Радомир-Бобовдол. Т.е. мини Перник, златоносно Трънско и Кюстендилско. А 1945-46 г. Пиринска Македония (днес Благоевградска област) пък била на ръба националният предател Г. Димитров да я хариже на Титова Югославия.

Интересно! Белград получава консулство в Благоевград, преди това да стори Скопие! И го има чрез лице, почетен консул на Казахстан в Благоевград (от 2014 г.). Г-н Солаков е съпруг на шармантната бизнесдама Анастасия – също консул на почетно сръбско консулство. В Пловдив! „Под тепето“ (пловдивски сайт): „Почетно консулство на Сърбия в Пловдив бе открито през май 2021 г., след като на 1 юли 2020 МС даде съгласие за назначаване на почетен консул“.

С решението служебният кабинет се мъчи да придаде значимост на незначим бизнесмен. „Митко Солаков в момента е управител на „МГС-Ойл” ЕООД и „Бранд Дистрибюшън България” ЕООД. Публикацията звучи иронично: „Бизнесменът, почетен консул на Казахстан, пое дипломацията в България и на западната ни съседка в областите, където жена му не я представлява“.

НО ЩО Е ТО ПОЧЕТНО КОНСУЛСТВО

и защо то има богата почва у нас?! Близо 60 почетни консули са обединени в Асоциация. Но има и „свободни радикали“, като Митко Солаков.

„През годините – четем в публикация „Shadow Diplomats“ (Дипломати в сянка), част от международно журналистическо разследване – институтът на почетните консули у нас даде много материал за медийната „стена на славата“ на Външно министерство. В списъците има известни бизнесмени, адвокати, публични фигури и съмнителни политици с нееднозначна репутация. „Сред лицата, привличащи внимание, са изключеният от БСП Георги Гергов (почетен консул на Русия). Почетен консул на Исландия е и бившата партньорка в живота на експремиера Борисов – банкерката Цветелина Бориславова. Подсъдимият Пламен Бобоков, обвинен за нерегламентирано внасяне на тонове отровни вторични суровини от Италия, ползващ се с протекцията на президента Радев, е консул на Украйна. През последните три години под прожекторите на общественото внимание дефилират секссимволът Виолета Сечкова (почетен консул на Корея в Пловдив), кандидат-премиерът Петър Илиев от ИТН на Сл. Трифонов, доказан плагиат и консул на Барбадос; както и вуду консулката ни в Конго Теодора Игнатова, собственик на българска фирма за „ясновидство и астро психоанализа“.

Назначенията на почетни консули, освен анекдотични, могат да предизвикват трусове в междудържавните отношения. Като скандалът с македонския милионер Орце Камчев, предложен за почетен консул на България в Охрид от последния кабинет „Борисов“. През 2018 г. Камчев беше арестуван по обвинения за корупция и рекет и излезе от ареста срещу гаранция от 11 млн. евро! Спорните почетни консули са не само български специалитет. Това разкрива глобалното разследване „Дипломати в сянка“ на Международния консорциум на разследващите журналисти ICIJ и ProPublica в състав 160 журналисти от 56 медии в 49 държави. То установява: системата на почетните консули е перманентно саботирана от непроверени назначени лица, злоупотребили със статута си, за да се обогатят, да избегнат правоприлагането или да прокарват политически цели“.

„Почетен консул на чужда държава у нас може да стане лице, което е предложено от съответната държава и одобрено с решение на Министерски съвет. Преди решението има и проверка от различни институции като ДАНС и Министерството на правосъдието“. Почетните консули се назначават по искане на изпращащата държава. По-откровено е горецитираното разследване: „Тези дипломати доброволци работят от родните си страни, за да насърчават интересите на чужди правителства…“.

Не е интересна семейната страна на въпроса. Само характеризира колко струва нашенската менте дипломация. Интересен е контекстът и по чия нужда е „насадено“ това консулство в Благоевград! Случайно ли решението за неговото откриване идва дни след провокацията на 30 октомври с т.нар. Македонски културен клуб „Никола Вапцаров“ в Благоевград! И то при очевадна ескалация на „езика на омразата“ срещу България във Р Северна Македония и в Република Сръбска.

Зад океана са усетили гнилостта и заплахата за националната сигурност от тази странна институция, която „пере“ какво ли не срещу юнашко доверие. Разследването „Дипломати в сянка“ сочи: „Правителството на САЩ обаче спря да назначава свои собствени почетни консули в чужбина през 1994 г., като избра да разчита изключително на кариерни дипломати. Това беше далновиден ход: три години по-късно международен панел предупреди, че предоставянето на специални предимства на частни лица им позволява да се конкурират на „нечестна основа“ с бизнес съперници“. Не само това! „Тридесет почетни консули са били санкционирани от Съединените щати и други правителства, включително 17, докато са заемали постовете си. Някои са членове на вътрешния кръг на президента Владимир Путин, включени в черните списъци, след като Русия нахлу в Украйна“.

„За разлика от посланиците и официалните консули, почетните консули работят в чужбина или в родната си страна, ползвайки връзки и влияние, за да насърчават интересите на чуждите правителства, които ги назначават. В замяна консулите получават достъп до възвишения свят на дипломацията и получават част от същите защити и предимства, предоставени на кариерните дипломати. Съгласно международния договор техните архиви и кореспонденция не могат да бъдат конфискувани. Техните консулски багажи: чанти, кутии и транспортни контейнери, са защитени от обиски“ – заключава „Shadow Diplomats“.

Макар наглед невинно, думата „почетно“ (консулство) трудно се спряга с „почтено“. Зад всяка бутафория се крие нещо, което си има приказка: „Тихите води са най-дълбоки“.  Но един въпрос виси кат „дамоклев меч“: в името на добросъседството служебният кабинет пропуска нещо. А то е: последните години се забелязва рязко нарастване на сръбското влияние върху РС Македония и като цяло върху Западните и Централни Балкани.

Днес, подобно на вчера, нищо не е променено в сръбския шовинистичен вектор, по ориенталски съчетан с кулинарния и кръчмарски песенен „културкампф“. Че е тъй „говори“

ХРОНИКАТА НА СРЪБСКАТА НЕНАВИСТ

към България… Затуй не е чудно, че най-старото и проправителствено издание в Белград в. „Политика“ открито подкрепя в най-малки подробности антибългарската и антиевропейска политика в съседна Р Северна Македония. Под заглавие „ЕС поставя условия, а България унижава Македония“ изданието повтаря целия арсенал от антибългарска пропаганда в западната ни съседка, сътворен след 1945 година при югославския диктатор Йосип Броз Тито.

Достатъчен е фиксажът върху последните години на антибългарски провокации от Белград. Иван Николов от Босилеград, активист на българското малцинство в Западните покрайнини: „Нека да си припомним, че когато 2018 г. именно тук [Ниш] в „Ледена стена“ вандали оскверниха българската паметна костница, в която са погребани над 2000 български войници и офицери, загинали за освобождението на Югославия, Националният съвет на българското малцинство нямаше капка смелост да осъди този вандалски акт. Нямаше смелост и когато епископът на Вранска епархия Пахомий разиграваше сценария с „научните конференции“, литийните шествия, ученическите конкурси, канонизацията на „Сурдулишките мъченици“ и продължаващата до днешни дни антибългарска кампания, която по същество си е чист говор на омразата срещу българите“.

Че Белград води необявена хибридна война срещу България, го потвърждава хиенският вой на сръбските медии. При ясна тенденция: след сваляне ветото над Скопие (24 юни 2022 г.) провокациите синхронно зачестяват в двете западни съседки.

На 27 април 2022 г. сръбският „Политика“ писа. „Добросъседската“ държава изпрати в Северна Македония своя делегация, състояща се от министър-председателя на България, вицепремиер, министъра на външните работи, бившия министър на външните работи и бившия министър на отбраната, за да унижи за пореден път македонския народ чрез откриване на Българския културен център в Битоля, наречен „Ванчо Михайлов”. А той беше убеден сътрудник на Хитлер, Мусолини, Павелич, българския цар Борис III… През онези мрачни времена идентичността на македонския народ не само беше оспорвана, но беше и потъпкана от фашисткия ботуш… Призракът на фашизма обаче отново се появи под македонското небе. „Ясното слънце“ залезе“.

В тоз антибългарски контекст се вписва сръбски фалшификат, всеки месец май отбелязан тържествено в Сърбия. Фалшификат, свързан с

ДЕНЯ НА СУРДУЛИШКИТЕ МЪЧЕНИЦИ.

„На 28 и 29 май 2022 г. в Сурдулица, Р Сърбия, за пореден път бе отбелязан т.нар. Ден на Сурдулишките мъченици. Стана в присъствие на представители на сръбското правителство, общинската власт в Сурдулица, областната управа във Враня, 17 сдружения на организации, тачещи традициите на войните от 1912-1918 г., армията. С мощите на Сурдулишките мъченици бе организирано шествие до местността Дубока долина, където архиереи на Сръбската православна църква са осветили новопоставен паметен белег – животворен кръст“. Виждаме „дружни усилия“ на светска и църковна власт да увековечат лъжа, базирана на фалшификат с антибългарски привкус.

По тоз повод Иван Николов от Босилеград описва специалната роля на един архиерей. „Владиката на Епархия Вранянска Пахомий направи поредната тежка провокация към българите в Босилеград – на босилеградската черква „Св. Богородица“ подари икона на така наречените Сурдулишки мъченици. С това той ни накара да вярваме и да се кръстим пред „мъчениците”, които той сам си измисли и канонизира.

Кои са тези мъченици? Били сърби, хиляди сърби избити от българските войски.

Става дума за продуциран още във 1919 г. „фалшив мит, според който българската армия през Първата световна война в Южна Сърбия „избила“ 30 000 сърби. Благодарение на него и други фалшификати „предоставени“ от сръбска страна на Парижката мирна конференция 1919 г., Великите сили победителки присъединяват към новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци Западните български покрайнини. „Окупирани на 6 ноември 1920 г., в продължение на един век подложени на систематична политика на асимилация/сърбизация и обезлюдяване на българските територии“, пише Ив. Николов.

Митът се базира на т.нар. Топличко народно въстание, „жестоко потушено“ от българската войска в Източна Сърбия. Тоз мит стана „център“ в края на 2022 г. (предава БГНЕС) на антибългарска кампания в Сърбия. Тържествено откриват „научна“ изложба в държавния юридически факултет в Белград, „посветена“ на българския геноцид над сърбите, на български военни престъпления, на български кланета в Македония. „Изложбата“, озаглавена „Български военни престъпления в окупирана Сърбия 1915-1918 г.“, бе шумно рекламирана в медиите.

Каква е истината? „Топлишкото или Моравско въстание (на сръбски: Toplički ustanak) е не народно въстание, а метеж на бивши сръбски офицери, останали верни на сръбското военно разузнаване. Продължава от 21.02 до 25.03. 1917 г. в завоюваното и присъединено към България Поморавие по време на Първата световна война. Целта била да се създадат въоръжени сблъсъци и дори фронт в тила на българската войска, разположена на Югозападния фронт в Македония. След намесата на България в Първата световна война, през есента на 1915 г. сръбската армия е разбита в Косовската операция и оцелелите части са евакуирани през Албания на о-в Корфу. В Поморавието, дето тогаз живеят още не посърбени десетки хиляди българи, е създадена Моравската военноинспекционна област с център Ниш.

На 21 февруари 1917 г. в района на областта Топлица избухва бунт. Поводът е мобилизирането на войници-българи в областта. След разгрома на сръбските войски българската армия не прочиства изцяло района, понеже счита, че населението е лоялно към новата власт. Затова част от разпиляната сръбска армия се укрива в планинските райони и образуват чети, саботиращи българското и австроунгарско управление. Един от най-видните сръбски четници е Коста Войнович – подпоручик от сръбската армия, върлуващ в планината Копаоник. Септември 1916 г. в разгара на офанзивата срещу Румъния съглашенското командване успява да докара в Топлишко със самолет Коста Пекянец – стар деец на Сръбската четническа организация с цел да вдигне антибългарско въстание.

В началото на март е взето решение за координирана акция на сръбските военни чети, представена по-късно за „народно въстание“. Всъщност това са четите на Войнович, Пекянац и Милинко. На 12 март почва българска контрачетническа операция, ръководена от ген. Александър Протогеров и полковник Петър Дървингов, в която участват и сили на ВМОРО начело с Тане Николов. След няколкодневни сражения българската армия влиза в Прокупле на 14 март, а австроунгарците – в Куршумлия. Към 25 март редът е напълно възстановен. На 15 май Войнович успява да премине старата българска граница и нахлува в Босилеградско. Запалва селата Горна Лисина, Ръжана и самия Босилеград. Изгаря почти целият град, убити са 32 българи, а две деца са живи изгорени. След това се оттегля към Косово…

Всичко това сръбската историография представя за масово народно въстание. А „център“ на споменатата изложба е огромен фотос (тук публикуван) на който се виждат купчина черепи и кости.

Става дума за преднамерено смесване на две събития. Едното (август-септември 1914 г.), когато Сърбия е нападната от Австро-Унгария, другото (март-април 1917 г.). Свързва ги фалшифициран фотос, с цел да припише на българите зверствата на австроунгарците. Като ги отнасят три години по-късно, измисляйки т.нар. Топличко  въстание.

Фалшификацията разкрива инж. Ангел Пелтеков. Той издирва и намира оригиналния фотос във фотоалбум. И заключава: „Сръбските католико-православци ни представят фалшива снимка от Австро-Унгария“. Описва как я открива: „Започвам да търся снимки от католически източници. И веднага намирам в небългарски източник  титулната страница на книгата „PHOTOS THAT SHOOK THE WORLD“ („Фотоси, които разтърсиха света“). Още в съдържанието  на страница 38 виждаме „черепи и кости на сърби, жертви на австро-унгарската окупация. Черепите и костите са на 3000 сърби, изкопани след войната  в Сурдулица, едно малко село недалеч от Белград“?! Странна работа, същото се твърди в сръбските текстове, но вместо„Австро-Унгария“,  са писали… „България“! Това не е случайно. По това време срещу сърбошовинистите воюва т.нар. Вража (Дяволска дивизия) на Австро-Унгария, включваща опълченски полкове от Хърватска и Словения, бореща се срещу сърбошовинизма. В самото начало на войната срещу Сърбия участва и най-известният капрал на Австро-Унгария – комунистът Йосип Броз Тито. Всички зверства от Срем до Цер, Колубара и пр. са извършвани от Дяволската дивизия на южните славяни. Няма как да се каже пред света, че южните славяни не желаят да живеят в една държава със Сърбия. По-лесно е да се оклевети България“.

Авторът обобщава: „Писано е без никакво съмнение, че жертвите на австро-унгарците са първите от кървавата война. Т.е. жертвите са още от 1914 г. и дори първата половина на 1915 г. А по това време България не е обявила война…“.

На няколко пъти срещаме едно и също име – владиката на Вранска епархия Пахомий. Митроносецът не просто е противоречива личност. БГНЕС: „Вранският епископ Пахомий отново попадна в центъра на общественото внимание, когато на 2 август 2022 г. връчи награди на министър Никола Селакович и на директора на Агенцията за сигурност Братислав Гашич в манастира „Прохор Пчински“, където бе отбелязана паметта на Св. Илия в присъствието на президента на Северна Македония Стево Пендаровски. Илинден се празнува в Северна Македония като Ден на републиката и беше отбелязан в този манастир от делегациите на Сърбия и Северна Македония. Сръбската делегация се състоеше от министъра на външните работи на Сърбия Никола Селакович и епископа на Враня Пахомий като представител на Сръбската православна църква“.

Владика Пахомий, заподозрян и съден (но оправдан!) за сексуално насилие над четири момчета в периода от 1999 до 2002 г., има специално отношение към Вардарска Македония. „Именно той години наред упорито нарича Македония „Стара Южна Сърбия“. Той не признаваше нито тази съседна държава, нито македонския народ и дори не споменаваше МПЦ. Въпреки това, следвайки съвременните тенденции, епископ Пахомий бързо тръгна по нов път. Това лято той бе домакин на държавната делегация на Северна Македония и действаше с колеги от МПЦ.

В ТЪРСЕНЕ ДЪЛБИННОСТТА НА СРЪБСКОТО ВЛИЯНИЕ

в Скопие, знаков журналист (Димитър Филипов) се взира в публикация на Мариян Николовски, журналист от приеманата от мнозина за просръбска телевизия „Сител“ в Скопие.

Търси отговор на въпроса: има ли натиск от Белград към Скопие относно това да приеме или отхвърли френското предложение. „Мариян беше пръв. Поне неговия пост прочетох най-напред – на стената си във Фейсбук моят колега и приятел от Скопие написа нещо такова: хайде най-после онзи Вучич да каже за френското…, та да знаем кой път да хванем. Имаше шега в тези думи, закачка някаква имаше, но и голяма доза истина. Защото откровено заявяваше, че в Скопие политиците няма да могат да вземат окончателно решение по предложението на френското председателство за изхода от спора с България, без да са получили „указание“ от Белград“.

И скоро, твърде скоро „публичните подмятания“ за сигнали от Белград се потвърждават с изказване на самия сръбски президен Вучич. „И да – отбелязва Д. Филипов – Вучич се обади. Направи го така, както се очакваше от него. В специално интервю за една от скопските телевизии, съдържанието на което бе подхванато от всички други медии. Общо взето, извън цялата внимателно пресметната реторика на сръбския президент, основното бе препоръката Северна Македония да се качи на европейския влак, защото да си в него, въпреки съмненията и подозренията, е по-добре, отколкото да стоиш настрана. От чисто практическа гледна точка дори, според Вучич, за Северна Македония е далече по-приемливо да е във влака, отколкото да стои на гарата в Скопие и да чака друга композиция, която може и никога повече да не дойде. С една дума, по-добре е „in“, отколкото „out“.

Разбира се, няма как посланието да не е било чуто. За пръв път директивата иде не отдолу – от „дълбоката държава“, а отгоре, и то пряко от Командния център в Белград. Причината! Защото тъпо националистическата ВМРО-ДПМНЕ с рязкото отрицание на френското предложение по-скоро обслужва Москва и нейния агент за влияние в Скопие – македонската левица – един напълно изветрял болшевико-коминтерновски остатък.

Изводът на Д. Филипов е толкоз важен, че си заслужава: „Цялата тридесет и две годишна история на суверенна и независима Република Македония, сега вече Северна, е пример на зависимост на политическото поведение на местните елити от това какво мисли и какво ще каже Сърбия. От времената на разпада на Титова СФРЮ… та до днес. Първият посланик на Белград, който Слободан Милошевич прати в Скопие да урежда отношенията с новата държава на юг, бе един от най-близките му сътрудници, генералът от тайните служби Зоран Яначкович. Много бързо новоизпеченият дипломат консолидира сдруженията на сърбите и на черногорците в Република Македония, така че и днес, въпреки че Белград и Подгорица се разделиха, и до днес двете партии на сърбите край Вардар умело се вписват в политическата действителност в държавата – едните са в коалиция при сега опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, другите – при управляващите от СДСМ“.

Всичко това е в изпълнение външнополитическата доктрина на Белград, в която  ключова роля има проектът

„СРЪБСКИ СВЯТ“ – ГЕОПОЛИТИЧЕСКО  ОРЪЖИЕ

на сърбизма, визиращ етноконсолидационната дейност на сръбската дипломация и разузнаване, там дето има сръбски общности. Паразитира на факта, казва сръбският журналист Раде Радованович, че „голяма част от сръбските граждани са потънали в патологични националистически чувства. До голяма степен това се превърна в нацизъм, защото стореното от сръбска страна във войните [през 90-те години] е чист сръбски нацизъм“.

Че проектът „Сръбски свят“ е външно приложение на вътрешната политика извън държавните граници, говори особеното пристрастие на сръбския вътрешен министър Александър Вулин. Белградското издание „Данас“ широко отразява негова реч в Нови Сад юни миналата (2022) година. Защо в Нови Сад вътрешният министър прати външно послание към всички сърби! Отчасти, защото е център на автономна област Войводина, дето живеят много малцинства, но най-многобройно е унгарското.

Там Вулин каза: „Нови Сад е град на всички сърби и всички граждани, независимо от фамилното им име. Това е град, който принадлежи на всички, и никой няма право да ги дели. Създаването на Сръбския свят е процес, който не може да бъде спрян. Важно е всички сърби, независимо къде живеят, да бъдат единни и всички въпроси от национален интерес „да се решават заедно в Белград – столицата на всички сърби“, подчертава той“.

В същото време друг политик – президентът на Черна гора Мило Джуканович – разобличи Белград, ясно казва, че шовинистичната доктрина „Сръбски свят“ се съпътства с друга, лицемерно маскирана зад името „Отворени Балкани“. „Отворени Балкани“ е проект, в който участват Сърбия, Албания и РС Македония. За баща на този политически проект се сочи сръбският президент Александър Вучич.

На въпрос: „Знаем ли как приключва един такъв проект“ , Мило Джуканович казва: „Естествено, че знаем. „Отворени Балкани“ трябва да унищожи Босна и Херцеговина, Черна гора, Косово и Северна Македония. Със сигурност обаче ще приключи с война и с още някой и друг геноцид“.

Днес Белград, след като загуби Косово и Черна Гора, е фиксиран в две зони: първата – Босна и Херцеговина, дето се намира полунезависимата сръбска Босна, начело с Додик, ярък националист, контактуващ директно с Путин.

Втората зона обаче е особено приоритетна: Северна Македония. Именно в този контекст трябва да разглеждаме откриването на почетното консулство в Благоевград. Колкото и това да изглежда невинно…

Македония е стара болка и рана на Сърбия. От средата на ХІХ век насам, когато Илия Гарашанин съставя 1844 г. „Начертание“, националната сръбска доктрина.

Преди 109 години сръбски архиерей, по-късно канонизиран (св. Николай Сръбски) в лекция, прочетена 1914 г. в Кентърберийската катедрала, казва:.

„МАКЕДОНИЯ Е ГНЕЗДО НА СРЪБСКАТА ДУША“.

Бъдещият светия изрича: „[Както] аз отбелязах, войната на хайдутите в Шумадия, около Белград и Крагуевац, бе успешна. Карагеорги освободи една част от сръбската земя на север, а великите европейски държави окончателно признаха независимостта на тази област и я нарекоха Сърбия. Но ни Карагеорги, нито някой друг в Сърбия не забрави за Македония. Македония беше не само страница от нашата история, но стана и частица от нашата душа. Сръбските деца знаят названията на градовете – такива, като Скопие, Прилеп, Охрид, [а] също имена  на герои: Урош, Стефан, Милутин, Душан, Марко и Углеша, още преди да да се научат да пишат в училище. Нашите народни песни – това е нашето народно образование, назидание на нашата душа. Македония заема немалка част от нашите песни, а значи – и немалка част от нашите души“.

Професор Трендафил Митев (дек. 2020 г.) отбелязва дълбочината на проникване на сърбизма във Р Северна Македония: „Слeд oбявявaнeтo нa нeзaвиcимocттa в нaчaлoтo нa 90-тe гoдини в Cкoпиe ocтaнa oгрoмнa чacт oт cтaрия прocръбcки пoлицeйcки, кoмуниcтичecки и рaзузнaвaтeлeн пeрcoнaл. Тoй винaги e бил рупoрът нa aнтибългaризмa, a днec държи мeдиитe и бизнeca в Р CМaкeдoния. И тeзи пeрcoни нe иcкaт дa ce oткaжaт oт cвoятa пoчти вeкoвнa миcия крaй Вaрдaрa – дa изкoрeнявaт из ocнoви бългaрcкия eлeмeнт тaм… [А] oбщecтвeнaтa мълвa гoвoри, чe вcякa дeceтa гocпoжa в Cкoпиe e oт cръбcки прoизхoд. Прoникнaли пo линия нa брaкoвeтe, тeзи жeни cъздaвaт вътрeшнo-ceмeйнa aтмocфeрa и възпитaниe, кoитo винaги ca имaли зa цeл кoнфрoнтaция c Бългaрия и близocт cъc Сърбия“.

В своя публикация (4.11.2022 г.) Кирил Илиев (докторант в Института по балканистика към БАН) според него историческият наратив на македонизма, който винаги е настроен срещу българизма, представлява политика на отрицание, която се възпроизвежда от всеки един политически овластен в РСМ. „А това се получава така, защото никой не си даде сметка, че макар РСМ да стана член на НАТО, там не бяха прекъснати онези невидими нишки, които свързват Скопие с Белград“.

В тази връзка отбеляза, че откритият неотдавна в Благоевград клуб се финансира от Бил Николов, който е известен със своята антиевропейска, антиамериканска и антинатовска риторика. Той има неправителствена организация в Канада, която очевидно се използва с чисто хибридни цели да спъва отношенията между София и Скопие“.

Белград обаче все повече се интересува от днешното дередже в РСМ. За това говори откритата шетня на сръбските разузнавателни служби. Особено нашумя 2017 г. случаят „Живалчевич”. Офицер на сръбската разузнавателна агенция БИА, дипломат и съветник в сръбското посолство в Скопие. На 27 април по време на инцидентите си прави селфи с тълпата, нахлула в парламнта. Неговото присъствие в парламента по време на кървавия четвъртък повдигна много въпроси. Каква е била ролята на Горан Живалчевич в насилствените протести в парламента, където премиерът Зоран Заев бе с окървавено лице. Белград обаче защити правото си на намеса във вътрешните работи на РСМ. „Српскиот премиер Александар Вучиќ и шефот на дипломатијата, Ивица Дачиќ, изјавија дека Живаљевиќ не се мешал во внатрешните работи на Македонија“ – писаха македонски медии.

НИКОЛА СТОЯНОВ

struma.bg