Ексклузивно! Журналистът Ерол Емилов пред Топ Преса: За съжаление журналистиката у нас не е това, което трябва да бъде.

• Господин Емилов вашето име е едно от най-разпознаваемите в журналистическата гилдия в нашият, Пиринския край, а последните години и в национален мащаб. Споделете моля ви на нас и нашите читатели за вас и вашият път в света на словото, защо избрахте да тръгнете по него,като цяло историята ви.
• Здравейте, благодаря за оценката и поканата! Колкото и клиширано на звучи винаги съм знаел, че ще бъда журналист. Още от шести клас в основното училище вече бях сигурен, че ще се занимавам с това. Всеки ден преди училище гледах сутрешния блок на Нова телевизия, който тогава беше воден от Лора Крумова и Георги Коритаров, лека му пръст. Двама от най-харесваните журналисти в България. И тогава се роди мечтата ми да бъда като тях. С течение на времето разбрах, че няма да бъда точно като тях, но пък мога да съм им колега. Така и стана. На 18-годишна възраст получих възможност да покажа таланта си от главния редактор на вестник „Дума“ тогава г-н Ивелин Николов, за което много пъти съм благодарил. Малко по-късно получих и първия си заработен хонорар. Бях адски доволен и щастлив, тъй като си доказах, че още преди да завърша гимназия мога да изкарвам пари. Като студент в Благоевград продължих сътрудничеството си с вестника, както и с още няколко други вестници и сайтове. И един ден съдбата ме срещна с популярния спортен журналист и водещ Крум Савов. Беше огромно удоволствие да работя с него, а и той умее да насърчава хората, с които работи да показват какво могат и да стават все по-добри и по-добри. Професионалният ми опит премина в няколко регионални медии, сред които и „Топ Преса“, но през 2019 година реших, че е дошло време за генерална промяна. Тогава Нова телевизия търсиха редактори в интернет отдела си. Реших да опитам като на майтап, тъй като не вярвах, че точно на мен ще се спрат. И така няколко часа след интервюто получих покана за работа. Първоначално ми беше трудно да повярвам, но бързо осмислих предложението и приех. И няколко дни по-късно вече бях част от екипа на телевизията. За мен работата там беше доста интересна, но и много отговорна. Интересна, тъй като там се запознах с много от хората, с които винаги съм искал да се запозная – Ани Салич, Николай Дойнов, Христо Калоферов, Даниела Тренчева и други. Честно казано първоначално се чувствах някак странно, все едно в друго измерение. Изненадах се, тъй като признавам си, не мислих, че са толкова земни и готови да дават съвети и да помагат, ако се наложи. Там научих и доста нови стандарти в журналистиката, които се стремя да използвам и сега, като например – една информация винаги трябва да има достоверен източник. И така до този момент, когато съм, ще прозвучи нескромно, едно от перата на „Телеграф“.

Водейки се от опита ви в националните и регионални медий няма как да не ви попитам за вашата оценка за състоянието на медийния пазар у нас ,ще си позволите ли дадете конкретна оценка?

• За съжаление журналистиката у нас не е това, което трябва да бъде. Причините са много – зависимости, цензура, а в много случаи и автоцензура. Липсва ни критичност, един от най-важните принципи, въведени още от един от основоположниците на английската журналистика Даниел Дефо. Той дава начало и на няколко жанра в медиите, без които вестниците не могат – популярното есе, интервюто и уводната статия. Ще дам един пресен пример с лидера на партия „Възраждане“, който се опита да изгони журналисти от нарочно свикана пресконференция. Това би трябвало да е капката, от която капката да прелее, но уви – явно може да търпим и още. Действията на Костадинов са един вид опит за налагане на цензура на определени медии, което е недопустимо в днешния свят. В 21-ви век, независимо дали живееш в Европа, Азия, Америка или дори в Африка. Все пак едно от основните човешки права е това за достъп до информация, независимо от това по какви канали я получава.

Виждаме, че някои медии са се превърнали в пощенски кутии на определени политици, партии или икономически кръгове, което драстично сваля нивото и качеството на журналистиката.

Кой са най –често срещаните предизвикателства в кариерата на един журналист?

Едно от най-основните е намирането на качествена и коректна информация. С навлизането на интернета и социалните мрежи това си е наистина сериозно предизвикателство, тъй като в социалните мрежи всеки пише каквото си поиска и според него да е прав. Доста често обаче е необходимо информацията, която потребителите подават да бъде проверена по други канали или институции.

Предполагам ще бъде интересно на нашите читатели да споделите най-колоритната си случка във вашата кариера..предполагам имате случай който никога няма да забравите и той грее постоянно във вас?

– Колоритни ситуации в този смисъл мисля, че съм нямал до този момент. Но веднага се сещам за една забавна ситуация. Докато правих репортаж за проблемно свлачище в едно от селата край Гоце Делчев покрай нас мина възрастен жител, който предполагам се беше почерпил и пееше „Руфинка болна легнала“ на къща. При въпроса на кого пее той сочеше нея. Не успях да разбера предисторията на случката, но и сега си спомням за нея с усмивка.

С навлизането на новите технологии имам предвид Фейсбук и другите социални мрежи как виждате бъдещето на журналистиката на медиите като цяло. Имам предвид фактът ,че всеки в социалните мрежи има своя платформа своеобразно своя медия в която може да публикува каквото поиска и да сподели каквото мисли.

 – В ерата на социалните мрежи медиите трябва да продължат да спазват високи стандарти на работа. Трябва да се стремят да предоставят проверена информация на потребителите си, а не да бъдат „подхлъзвани“ от публикации във Фейсбук например. Имало е и такива случаи, за които лично аз много съм се ядосвал.

Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли избрали друга професия..ако да, защо? И ако не,пак защо?

– Сега като се замисля може би щях да запиша специалност, свързана с уеб дизайн, тъй като в последните години започнах да проявявам изключителен интерес към механизма на създаване на уеб сайтове. А и това е една от професиите на бъдещето. Понякога си мисля, че може би щях да съм в някое училище и щях да преподавам „Под игото“ на тийнейджъри, например.