Джони Пенков легна на плочките в Лещен за да тества човещината на Неврокопчани

Месец и половина преди да почине Джони Пенков разказва пред медиите за общественния си експеримент в родопското село Лещен. Легнал на плочките между куче и котка, зачакал да разбере ще се приближи ли някого до него, дори само за да попита защо лежи, или пък да провери дали не е порядъчно почерпен, или му е прилошало…

„Проклетата сиромашия не ни е проблем, а лошотията, която и след този вирус може да си остане. Ето, направих си експеримент – легнах на плочника в село Лещен като кучето и котката, за да видя как те понасят пандемията. Исках да видя кой ще се доближи до мен. Странно… нямаше хора.“

Така популярният зевзек и веселяк Джони Пенков дълбокомислено изясни ситуацията, в която можем да се озовем след края на карантинния период.
„Голям кеф беше. Животните знаят как да изпитват щастие, а на нас, хората, все ни трябва нещо, заради което да се чувстваме така. Ето, аз като малък съм видял войната, тогава бях дете, за мен това беше велико преживяване. Но храна нямаше. Оттогава знам, че тя е нещо важно. Сега, като ги гледам всички, разглезени, все се мръщят и на деликатеси. А едно време на сланина се радвахме. Приоритети, братче“, смее се Джони.

Доживелият до 86-годишна възраст спец по звука в киното и театъра е очаквал с нетърпение да ни „пуснат като овци всички от раз“, за да тръгне отново по селата и за да събира фолклор.
„На мои разноски го правя, обикалям. Смятам, че в българската култура по-ценно от народните ни песни няма. Те единствено могат да се впишат в световната културна история, а не Лили Иванова или друг изпълнител. Без да ги обиждам“, коментира приживе Пенков.

Най-често се е чувал с приятеля си Джеки Стоев, с когото са били неразделни. И ето какво разказва за приятелството им: „Навремето говорехме за трипер и сифилис с Джекито, оплаквахме се, а сега за лумбаго и високо кръвно. Има известна разлика в тематиката. Но се крепим, нямаме оплаквания. Който е инфантилен оптимист, няма проблем. Остаряването е единственият начин да живеем дълго. А иначе можех и в политиката да вляза, доста пъти са ми предлагали. Но аз живея ден за ден. Изскочат отнякъде пари и ги похарчвам. Като няма, няма. С нищо не ме изненадват властите и нищо не са ми помагали. Мога и с малко пари да живея, и с много. Но да изкарваш пари е нерентабилно, защото се харчат лесно, а се изкарват трудно. Тъжно е, че има такова ровене по кофите, никога не съм виждал чак такова. Значи при едните онова, което е за хвърляне, става основа за живота на другите. Властта е в едни и същи хора, само че се разделиха на групи. Борбата е в коя от групите да минат парите. А останалите, беднотията, никога не са били към някоя от групите. Е, лека-полека нещата ще се оправят, да. Но истината трябва да стане обект на търсене. Сега се търси удоволствието, а за една нация е падение, когато основната й цел е удоволствието, а не познанието“, философства Джони и отново се връща към миналото, което за него е и бъдеще. „Много хора ми казват, че си пускат в ютуб моите „Телефонни разговори“ и умират от смях. Да, те бяха доста сполучливи. По време на соца се смеехме по-искрено. Имаше много вицове, а в онова идиотско време те ни крепяха психически да останем нормални. Надявам се, че и това сега се случва с тези майтапи с ген. Мутафчийски и щаба. Не от лошо го правят хората, просто им трябва малко оптимизъм“, забавлява се най-популярният ни радиоинженер.
„Сега гледам да се чувствам добре, като не мисля за грижи. Повече ме вълнува хората дали ще си вземат поука от случката с този вирус. Е, то и аз много обичах китайско. Ама сега ще се въздържа доста време, сигурно няма да се докосна повече до него“, прихва Пенков.

N.b. Джони Пенков предаде Богу дух на 5 октомври т.г.