Пиле мое

ПИЛЕ МОЕ
Разказ, от книгата на разложа кара Бойка Асиова „Лудовица“
Познатата гарова глъчка. Свирки на тръгващи влакове, други свирки на идващи. Локомотивно пухтене, машинно съскане, хорско бръмчене. Високоговорителят каканиже равноизнервящо: Влакът за Бургас заминава на трети коловоз. Пътниците, снабдени с билети, моля да се качват. Влакът от Белград пристига на първи коловоз на 22 часа и 40 минути, закъснение 1 час и 55 минути. Моля пътниците…
Мъжът погледна часовника си и рече по-скоро на себе си, отколкото на човека до него:
– Не остана време.
– Закъде? – от учтивост попита съседът по бира.
– …за Видин – с неохота отвърна мъжът.
– Тамън три дни имаш да пътуваш дотам.
– Три дни? Що три? – той едва ли не взе насериозно подхвърленото от съседа по бира. Сякаш се хвана за него. В гласа му се усети нещо нервно, раздвоено, и беше доволен, че ще пътува толкова дълго, и не беше.
– Ами, толкова. Тоя влак, откакто се помня, за три дни стига във Видин – не се отказваше от твърдението си съседът по бира. Представи се за журналист и затова често ходел в командировка в тази посока.
– За три дни викаш…
Журналистът разбра, че човекът се измъчва от нещо, но види се, отдавна наситил се от слушане на човешки истории, си затрая.
Онзи напъваше да си каже мъката.
– Абе, от затвора излезох. – При това съобщение представилият се за затворник забеляза, че оня неволно трепна и побърза да го успокои. – Ти не се бой. Затворник съм, разбойник – не съм.
Истината е, че представилият се за журналист наостри уши и за нула време му минаха през главата минимум няколко причини, поради която гаровият му познат можеше да се притеснява.
Пътникът за Видин остави торбичката между краката си и след леко колебание бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Журналиста го полазиха мравки, ама се направи, че си пие бирата. Човекът бръкна отляво, затършува отдясно и извади оттам пощенски плик, бая поомачкан. Подаде му го.
– Какво?
– Ами писмо. Прочети го… – повече с очи, нежели с глас настоя гаровият позна.
– Ама как така…
– Моля ти се, бе човече, прочети го! – настоя той и журналистът пое писмото.
Докато изваждаше листа и го разгъваше, пътникът го гледаше с широко отворени очи и в някакво очакване на присъда едва ли не.
Пиле мое…
Щом прочете обръщението, неволно погледна гаровия си познат. Той разбра точно неизречения въпрос и му отговори:
– Аз съм Пилето. Това съм аз. – И го подкани. – Давай натам.
Пиле мое,
Днес като останах свободна , рекох да ти пиша. Искам да те намеря в добро здраве и добър младежки живот…
– Това е от казармата още, тогава така ми пишеше: добър младежки живот – прекъсна го собственикът на писмото. – Давай натам!
Пиле мое…
…така, така, значи
… и добър младежки живот.
Ние сме добре. И аз, и децата, и старите.
Заклахме прасето малко по-рано, далеко е още Коледа, но в околията се е появил червен ветер и докторът рече да си колем прасетата, оти не отговаря.
Пазя от суджуците, та като си дойдеш, да си направим празник. Нищо, че още не е Коледа.
Бригадирът обещава, че тая година ще приключим добре с трудовия ден. Ти не се коси, че не можа да работиш. Живот и здраве, като си дойдеш ще наваксаме.
Жени се Минчето, на комшиите, но ние не ходихме на сватба. Знаеш, хората не искат на празника им да си облечен в черно. Нищо, не е страшно това.
Вчера, на Димитровден, ходихме с мама на гробищата. Не й е лесно, то се знае, ама не ти бере грех на тебе. Вика, че е съдба. Така било писано.
Четохме в „Дунавска правда”, че тази година е юбилейна и щело да има амнистия. Дано те хване.
Пиле мое, имай кураж и за нас не му мисли.
Чакам те…

– Е, к’во ше кажеш. Секога така ми пишеше: „Пиле мое…“ и реди натам другите работи.
– Ами, какво да кажа, хубаво писмо ти е написала жената.
– Абе, за хубаво, хубаво е. Ама другото… – гъткаше да сподели нещо непознатият на другия непознат и видимо чакаше той да го попита.
– Другото кое? – рече да не го измъчва с незаинтересуваност, а и в същото време не му се искаше да научава чужди страшни тайни. Откъде да го знае за какво е влязъл в затвора.
Пътникът за Видин сгъна със странна нежност писмото, нагласи го по старите свивки, погали го с грубите си пръсти и го положи обратно във вътрешния си джоб като в топло гнездо.
– Другото… Как да ти кажа, страх ме е да се прибера. Пустиха ме неочаквано и не можах да й пиша. Та сега не ме чака.
– Е-е-е, още по-добре ! Тъкмо ще я изненадаш – рече му, като имаше предвид прочетеното преди малко.
– Ама мене от това ме е страх – запристъпя гаровият познат, представил се за затворник, и замачка торбичката в ръце. – Та за колко викаш стига влакът във Видин? За три дни?
– Не, бе човек, така е думата. Така го пише Йордан Радичков. Че още от Европейската война влакът взема пътя от София до Видин за три дни.
– Тоя па кой е?
– Той е от Калиманци.
– Бе, не ме будалкай. Калиманци откога е потопено в язовира. Ти да си жив.
– Така де, ама Радичков не е на дъното.
– Се едно, за три дни викаш?
– Аз не викам. Така е думата. За три дни не, ама за шест часа си у вас, при жената.
– Шест часа? Малко е – нещо смяташе наум затворникът.
– Как щяло да е малко! Хората за шест часа земята опасват – взе да се дразни журналистът.
– Слушай, страх ме е да не найда некой при нея. От гара Видин до селото тамън преди разсъмване ще пристигна.
– Беля време. Е, това е, признавам си – изплю си съмнението човекът.
– Ай, стига, де! „Пиле мое…“ – я какво какво писмо ти пише, бе човек! – хвана се другият да прогонва страха от главата му.
– Абе, „пиле мое”, „пиле мое“… Никога по.рано така не ми е писала.
– Ама и ти никога по-рано не си бил в затвора, така ли е?
– Така е.
– Или си бил?
– Не съм, бе!
– Слушай, ама ти за какво си осъден? Извинявай! – не изтрая журналистът и го попита направо.
– Нема нищо. Не бех виновен, ама стана белята. Страшна беля! Тракторист съм. Обърна се машината и смаза шурея ми. Беше ми товарач. И го остави на место. Щом има смъртен случай – нема начин, присъдата не ти мърда. Та затова. Съдба. Таки било писано. Голема беля. Страшна…
„Влакът за Видин тръгва на 23 часа и 5 минути на седми коловоз. Влакът за Видин тръгва на…“
Човекът стисна торбичката, погледна другия с добри очи – като че се поколеба по-малко от миг и пое.
„Влакът за Видин тръгва…“ – потретваше говорителката и нашият човек ускори крачката към перона на седми коловоз.