Българският учен Тодор Узунов от Сатовча е по следите на Голямото светилище на Дионис

През месец май популярното британско научно списание „Ейншънт ориджин“ публикува статия, посветена на българския изследовател Тодор Узунов, родом от село Сатовча, който е тръгнал по следите на Голямото светилище на Дионис. Тя бе озаглавена: „Тракийският оракул: Открито ли е известното светилище на Дионис?“ По този повод се свързахме с българския учен, който бе любезен да отговори на въпросите на БТА.

Г-н Узунов, кое ви накара да тръгнете по следите на Голямото светилище на Дионис. Много учени са го търсили преди вас. Защо вие се надявахте на успех?

Почти няма учен, занимаващ се с история, който да не е бил близо до тази тема по някакъв начин. За мен е обусловено, защото аз съм роден в Югозападните Родопи и независимо от моите интереси, всички въпроси около античната история на Югозападна Тракия винаги са ме интересували. В случая работех върху една тема, свързана с беския жрец Вологез, неговата история и етимология на самия антропоним. Правя това съвместно с един арменски езиковед Храч Мартиросян и ирански, зоройстрийски теолог Ардешир Фарахманд в рамките клуб SATO, който сами основахме преди години. Темата все още не е завършена.
Локализацията на такава личност е много сложен въпрос и неизбежно минава през осмисляне на известния досега материал от съвременни изследвания и антични източници. Междувременно проф. Иво Топалилов от университета „Епископ Константин Преславски“ подготвяше том, посветен на бесите и прояви интерес да публикува онази част от това изследване, която е опит за локализация на Голямото светилище на Дионис в контекста на по-голямото изследване. И Слава Богу, защото тези две теми сами по себе си са колосални като обем.
Ако говорим за търсене, с това се занимаваше задълбочено проф. Александър Фол, което беше и негова лична страст. Тук трябва да не пропуснем да споменем един от ентусиастите, положил основата на тази тема през далечната 1870 г., а именно родолюбеца Стефан Захариев. В своето „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза“ той описва връх в южните Родопи, за който предполага, че това би могло да бъде онова изгубено голямо Д
„гадалище“. Тази теза е добре приета от Константин Иречек и Марин Дринов, а братя Шкорпил му се доверяват изцяло. Това предизвиква такъв исторически интерес, че кара учени като Васил Миков, Петър Делирадев, Иван Велков да посетят тези места и оставят своите коментари.

Какво е било значението на Светилището за античния свят?

Тази оценка вместо нас е направил бащата на историята Херодот. В едно свое сведение той дава кратка и лаконична информация за него, споменавайки някои много важни ориентира като тези, че се намирало в планината Пангей, че принадлежало на сатрите и в него жреци били бесите. По негово време жена давала предсказанията и поради това той не виждал нещо по-различно от онова в светилището на Делфи. Разбира се, имаме и сведения за посещението на Александър III, велик все още само по намерения, където той се отбил да му бъде направено предсказание. В римската епоха пък го посетил Гай Октавий, баща на известния римски император Октавиан Август, като още тогава му било предсказано, че синът му ще управлява света. Само по себе си това говори от какво значение за античния свят е било светилището! То било посветено на бог Дионис  – един интересен оргаистичен култ, който вероятно извървява дългия път от южен Иран, Загрос, през Крит и разпространявайки се в един определен исторически момент в цяла Тракия. Затова, независимо от редакцията в старогръцката митология, дори и детрониран, той бива посочен правилно като роден на остров Крит. Тракийската аристокрация, както ще каже Херодот, извеждала генеалогията си от Хермес, а Дионис останал за широките народни маси.
По ирония това светилище играло голяма роля в античността, играе такава и днес, макар и нелокализирано. Учени с користни интереси пришиват този етикет към свои обекти, с цел популярност и чисто икономически интереси. Това често става с умишлено, неправилно интерпретиране на исторически факти. Такива са местоположението на притежателите на светилището – сатрите. Те биват пренасяни в територии, които никога не са владели или направо върху цялата територия на планината Родопи, което е некоректно и изцяло погрешно. Интересен подход също е несъобразяването с някои ключови факти, като тези, че то се намирало в планината Пангей, на „най-висок“ връх. С цел да не обидя някого, защото всеки има право на своя теза, няма да влизам в подобни спорове, а прилагам сведения от антични автори, които прекрасно са описали местоположението на сатрите и техните съседи от север и юг.

Разкажете ни за олтара на обекта „Прав каминь“ и за откритията ви от 2007 г.

Хората от ранножелязната епоха са открили това място преди мен. В голямата си част по мое мнение то е природен феномен с малко човешка намеса. Това представлява входът на самото съоръжение от мегалитен тип. То има проход, ориентиран на изток, през който се излиза на естествена каменна площадка с кръгла форма, като само блоковете от южната й страна е възможно да са били преподреждани. Не така стои въпросът обаче със скалата от северния й край. Тя е огромен петметров обелиск от плоска скала, която е изправена с общи усилия и вкопана в терена с поне три метра добавена дължина. Ориентирана е също на изток като в профил са наподобени очи, уста, шия, която служи за постамент, а на главата с фригийски тип шапка, твърде популярна в тогавашна Тракия. Разбира се, тя не е велико проявление на пластична култура, но определено респектира с огромните усилия и вложен труд, нужни при обработването на подобен внушителен блок от гранит. Аз търсих това място. Бях чувал, че там някъде има скален обект, подобен на друг в м. Скрибина, между родното ми Сатовча и с. Крибул. Хората ги наричат профанно „промушкалки“. Това беше през вече далечната 2007-ма година. В рамките на деня направих рисунка на мястото като все още не осъзнавах пред какво се намирам. Освен мястото за провиране, което съвсем не бе незначително, изправения камък от север видимо бе по-важният в цялата организация на обекта.С цел да го опазя публикувах кратко описания значително по-късно поради кошмарните условия, в които тогава се намираше държавата, а именно иманярските набези. Дори помолих публично да не се копае там, защото това е място за ритуали, а не трезор на скъпи вещи. Това не попречи още същата седмица да се извършат първите изкопи. Те обаче извадиха на повърхността керамика, която бе от ранножелязна епоха до късна античност, което определя времето, в което този обект е функционирал. Без особени очаквания подадох сигнал до ГДБОП тогава с цел да открият хората и да върнат един много интересен хромел, от който на терена беше останала едва една шеста и вероятно е бил използван при ритуали по приношения. Междувременно в обект на 200 м. под него в м. „Градище“, Тодор Бояджиев при обход намира енеолитна керамика, което даде основание на пресата да напише, че става въпрос за праисторическа лечебница на 7000 години. Това бе безрезервно прието, защото хората и днес ползват тези обекти за лечение на различни по вид заболявания. Този обект обаче беше с прекъснати функции, неизвестен и непосещаван в един огромен период от време.

Защо мислите, че откритият от вас олтар, е същият, като този описан от Псевдо Аристотел?

Когато започнахме темата за Вологез, ми се наложи да мина отново през всичко, свързано с епохата и тогава прочетох отново сведението на Псевдо-Аристотел. То е заслуга именно на Александър Фол, в качеството му на изворовед в този случай. Разпознавайки описаните райони и споменати племена, той разбира, че става въпрос за сведение, което подсказва местоположението на така търсеното Голямо светилище. То е част от сборник „За чутите чудеса“, като напълно в този дух описва място, дълго един плетър, което е антична мярка за дължина и отговаря на 33 наши метра. Имало особена сила и каквото и в него да влезело „умира“. Без особена патетика споменава, че в близост до него се намирало и „едно хубаво светилище на Дионис“. Там се провеждал „Празникът на жертвоприношението“. Извършвали се ритуали с палене на някаква субстанция, която произвеждала пламък и по неговата дължина разбирали дали годината ще е плодородна или пък не. От други сведения знаем, че предсказания в дионисовия култ се правели с палене на винени пари. И тук започнаха да изникват многото съвпадения. Каменният блок, наподобяващ човешка глава е  обгорен от една определена височина нагоре. Това означава, че за паленето на огън е било ползвано някакъв атрибут, вероятно триножник, твърде популярен в античността. Значи изправеният камък не бе нечий каприз, а определено огромен себедоказващ се каменен олтар, пред който са извършвани ритуали. Поради липсата на особен археологически интерес и липсата на всякакви други данни, аз се заех да направя сам аксиометрична мрежа и се оказа, че това място е дълго точно 33 м.! Това превъзбуди интереса ми и отделих повече време на него. Ангажирах приятелите ми във връзка с Деня на жертвоприношението и се оказа, че думата сатри означава точно това! Хора, които извършват жертвоприношения. Ще кажете – какво толкова? Всеки е правел това. Но при този ритуал това се прави масово и приема застрашителни мащаби. Днес в Непал водят упорита борба за преустановяването на такъв в чест на богинята Гадхимай, при който жертвените животни надхвърлят 20 000 бивола. Освен че думата съществуваше обяснена в речника на Мониер, аз все пак проверих това в разискване с Калинка Янкова, преподавател по сравнително религиознание в Софийския университет.

А каква е връзката на името на сатрите със санскрит? Няма данни траките да са говорели този език.

Напълно вярно. Макар в едни широки граници всички клонове на индоевропейското езиково семейство да споделят общи корени, тук става въпрос за дума в непроменен вид. Първо и съществено важно за тракологията е, че това не е етноним, което вече е едно добро откритие! То е прозвище за хора, които са имали Ден на жертвоприношението. Най-вероятно това позоваване е вследствие идването на персите в Югозападна Тракия през 492 г. пр. Хр. в няколко последователни военни кампании водени от Мегабаз, Мардоний и Ксеркс. Това е един немалък период на военно и културно влияние, който неминуемо е оставил отпечатък върху топонимията, нумизматиката а и върху някои известни нам лични имена като Сараток например. Това говори и за мултиетническия състав на Дариевата армия, защото думата е от санскрит, а не дара-фарси, а нейната популярност в иранското културно пространство бе потвърдена при нашите консултации.
Също от Херодот знаем, че именно „сатрите“ били непокорените племена. Вече говорим за група от племена, а не етноним – грешка, която идваше от Хекатеево сведение, извеждащо „сатри“ по аналогия от сатир. Но това само означава, че езикът на Хекатей не е имал превод за тази дума. По отношение на подплеменните групи, на помощ идва сведението на Плиний Стари, който години наред бе пренебрегван като автор без особена стойност, защото споменава свой ред на племената по река Нестос, някои от които като карбилесите са споменати и под Хемус. Той обаче се оказва напълно прав, а вероятно за тези сведения е ползвал официални административни документи. В тях той твърди, че имената на племената в поречието са халети, карбилеси, диобеси, като споменава и одоманти на юг. Там той споменава и планината Пангей, което никак не се припокрива с интерпретациите на съвременните изследователи, защото ние разбирахме под това име днешната планина Кушница, намираща се на самия бряг на Орфанския залив. Тя и планината Пресиян обаче, чисто географски, е поддял на планинският масив Балакро, което съвсем точно се вписва в сведението на Плиний. Това подрежда логично и друго сведение на Херодот за похода на персийския цар Ксеркс и земите покрай които той минал, в което се казва, че Ксеркс, навлизайки в днешното драмско поле, северно от себе си срещнал крепости на пиерите – народ, който е живял в непосредствена близост със сатрите в полупланинския район на малката планина Черна гора и от дясно била планината Пангей. Само по себе си това изключва днешната планина Кушница(Пангей), намираща се на юг да е била планината, свързвана със светилището на Дионис. В този случай сведението на Псевдо-Аристотел определя правилната посока на местоположение, която напълно съвпада с останалите три сведения. Разбира се, че то не принадлежи на Аристотел, защото той е роден в Стагира, (Халкидики), на Орфанския залив и не би допуснал такава грешка относно имената на регионите, но неговото въвличане като местен е трябвало да послужи като гаранция за достоверност на този разказ. Но той и без това, по ирония, се оказва повече от правдив!

Каква е била връзката на обекта в Прав каминь и този в Градище?

Двата обекта както е описано и в сведението на Псевдо-Аристотел са неразривно свързани. Той говори за мястото с особена сила и „едно хубаво светилище на Дионис“. В самият скален масив на „Градище“ се съдържа огромна по размери каменна глава, която за разлика от „Прав каминь“ е напълно природен феномен, наблюдаван само от една зрителна точка. Вероятно изправения камък прави опит да преповтори това изображение и е тъждествено на него. Обектът бе проучен археологически от Анелия Божкова, която откри по средата на терена и във височина глинена есхара, която съдържа вписани символи, вероятно свързани с гадаенето, някои от които са разпознаваеми като такива. Това подкрепя названията от древността на тези обекти като прорицалища и гадалища. В това няма нищо свръхестествено, защото и днес сме свидетели на хора с подобни способности. Помним времето на Леля Ванга и нейния авторитет и ако го пренесем в древността, ще си обясним нуждата от институции като тази.

Как стана така, че научното списание „Ейншънт ориджинс“  посвети статия на вашите открития?

Изследването бе публикувано на английски в STUDIA ACADEMICA SUMENENSIA с международна редакционна колегия. На български направих отделна публикация в Academia. edu под заглавие „Голямото светилище на Дионис. Опит за локализация в контекста на нови находки и сведението на Псевдоаристотел“ и всеки, който се интересува би могъл да го открие там.
Английското списание за история и археология „Ейншънт ориджинс „, което е едно от най-популярните в Европа в тази област, е прегледало темата и решило, че е важна за тях. Но е редно да спомена, че името ми е било познато за тях, защото те правят това за мен за втори път. Първото бе по препоръка на проф. Робърт Картър от „Юнивърсити Колидж“, свързано с изследване за праисторическото лодкостроене, в което той бе част от доказателствения материал, чрез свои находки в Кувейт. То стана популярно с етикета „Епохата на плетачите – култура за която знаем много малко поради нетрайния характер на своя материал“.
В сегашния случай интересът към нас е повече от положителен и може само да ни радва, защото светът малко по малко засилва любопитството си към нас и разбира за нашия принос към световната култура. Надявам се този интерес да не спада, защото ние имаме много, което да им предложим и занапред.