През планината и Якоруда….

Едва ли има друга толкова магнетична планина като Родопа. Пленява те с девствените си гори пълни с диви животни, дълбоки урви и долини, в които все още текат чисти планински потоци и усещането за абсолютно безвремие. Именно тук, в Родопите, душата се чувства спокойна и в хармония, подмамена от аромата на боровите иглички, узрелите малини и пищни поляни. Това е място, което ти дава толкова много, че после ти е мъчно да го напуснеш. Но дори и тогава остава завинаги в мислите ти и вътрешно копнееш някой ден пак да се завърнеш по местата, където ти е било най-хубаво.

За да усетиш най-добре планината и да я опознаеш, трябва да предприемеш едно пътуване, което е колкото физическо, толкова и духовно, пътуване вътре към теб.

Защото само самотата е способна да пренастрои сетивата на такива честоти, че да си способен да поемаш природната енергия с всяка частица от тялото си – през кожата и органите, прочиствайки физическата обвивка и подхранвайки постепенно душата. Попаднал на толкова диво място, на човек не му остава нищо друго освен смирение и пълна свобода на ума и волята.

С тези думи, написани с усещането, че още бродя из мистичните Родопи, започвам своя разказ за едно от най-интересните ми пътувания.

Изцяло пешеходно, в духа на предишните ми пътешествия из България, решавам да премина през най-дивите места на планината и от Якоруда да стигна чак до Ивайловград. На пръв поглед отсечката не е чак толкова дълга и по права линия са едва 210 км, ала опитът ме е научил винаги да имам едно наум, когато се заемам с организацията на подобно пътуване. Повторните изчисления този път, направени по пътища и пътеки, ми показват реалната дистанция – над 400 км.

Изваждам старата си раница от гардероба и набързо решавам какво да взема, така че хем да не ми тежи толкова по пътя, хем да ми свърши работа. За мой късмет съвсем наскоро се бях сдобил с олекотена, едноместна палатка, която тежи не повече от килограм, а след нея за раницата закачам и дебел спален чувал, който да ме предпазва в студените априлски нощи. Ножче, запалка, шалте, две тениски и резервен панталон допълват чудесно екипировката ми, а поларът и непромокаемото яке отделям, за да ги облека,  преди да тръгна. Двоумя се дали да взема и гети и решавам, че няма да ми натежат чак толкова, така че ги набутвам в един от страничните джобове. Няколко дни по-късно щяха да ми окажат неоценима помощ, ала в този момент нямаше как да предполагам колко добро решение бях взел.

Пътят от столицата до Якоруда е дълъг над 5 часа, но е в сравнително добро състояние, така че в ранния следобед вече съм в началната точка на прехода. Планът ми за днес е да измина поне десет километра, за да се загрея и настроя за дългото пътуване, но без да прекалявам и да се претоварвам. Градчето е много симпатично, пълно със стари сгради с интересна архитектура, а хората – любезни. Преминавайки през централния площад, съм посрещнат и изпратен от десетките погледи на местните, седнали на раздумка по кафенетата. Очевидно присъствието ми не ги смущава, по-скоро представлявам интерес както съм нарамил зелената раница и съм тръгнал в незнайна за тях посока.

Пред местното училище се разминавам с възрастна жена, нарамила някакъв вързоп, която си помага с бастунче. Поздравяваме се и ме разпитва откъде съм и що диря в този край. Обяснявам ѝ накратко и на свой ред проявявам любопитство за това как живее.

– Не стигат парите, чедо, то това пари ли са. Само с една пенсия не може. Ама какво да се прави… трябва някак си да се живее в туй време. Стари сме вече ние, ама ти си млад… жена, деца ще имаш… Да си жив и здрав… Бог да ти помага!

Десетина минути по-късно вече се изкачвам по крайна улица, която води извън града – нависоко в гората. Горският път е доста широк и утъпкан, а на едно място прави такъв завой, че ми се удава възможност да видя отвисоко част от града. В една от крайните махали се вижда дори обор, в който припкат кобила и конче на не повече от месец. Не след дълго малкото се уморява от игрите и застава мирно до майка си, която е вперила поглед надолу към града и вероятно жадува за свободата си.

Следващите няколко километра не представляват кой знае какво предизвикателство и въпреки че на места има голям наклон, при изкачването не се натоварвам съществено. Часовете, прекарани в път, ме принуждават да се раздвижа колкото се може повече, за да съм в кондиция за следващите няколко дни. Така достигам до възвишение точно срещу висок хълм, на който е разположено село Бунцево. Повечето къщи не се виждат вероятно заради гъстата гора, но за сметка на това се чува кучешки лай и хорска глъчка.

Вече е късен следобед и искам да се приготвя за първата си нощувка, затова претърсвам района за някое равно местенце, което същевременно да ме предпазва и от силен вятър. Попадам на такова и опъвам палатката до няколко еднометрови елички, край които има куп от изсъхнали клони. Ще свършат чудесна работа за огъня, така че вечерта да бъде още по-приятна.

Оттук гледката към близката планина е зашеметяваща. В ниското се виждат зелените елхови гори, по-нагоре е синьо-сивата снага на планината, а в най-горните ѝ части – върховете, все още побелели от сняг. Създава се една идеална илюзия за близко разстояние, докато всъщност до планината ме делят десетки километри.

Стъмва се и подпалвам сухите клони в огнището, което преди това съм направил, за да контролирам огъня. Тънките огнени езичета плъзват нагоре и се оплитат  в странен танц. Внезапно се появява течение, огнената корона става двойна и в този миг виждам бляскавите очи на някакво зверче, скрито сред дърветата. След минути още един поглед се заковава в мен само на метри от първия, а след още няколко минути пристига и трети. Гледаме се втренчено дълго време сякаш се преценяваме, но никой от нас не предприема каквото и да било.

Лягайки в спалния чувал, си припомням какво съм чувал от старите хора за горските духове.  Приживе обитавали тези места като хора, а след това по собствена воля бродели из планината, за да я пазят. Казваха ми, че подлагали всеки, който замръкне неканен, на изпитание. Затварям очи и се подготвям за своето.