Доц. д-р Милен Михов: Биографията на Гоце Делчев повтаря биографията на Левски

Източник: интернет страница на Македонския научен институт

Биографията на Гоце Делчев е като че ли повторение на биографията на Левски

Интервю на Костадин Филипов

Бюлетин „Българите на Балканите и по света“, 2020, бр. 4.

За връзката между политиката и науката, за Великотърновската историческа школа и нейното място в съвременната историография, за ролята на цариградските българи в извоюването на църковната ни независимост и за това, може ли романтизмът да помага за изграждането на вярна политика към Северна Македония, с народния представител доц. д-р Милен Михов разговаря Костадин Филипов

Доц. д-р Милен Михов е роден на 4 май 1961 г. Завършва специалност „История“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ през 1987 г. и от 1988 г. работи като преподавател по българска история в Историческия факултет. От 2007 г. заема поста помощник-ректор на Университета, а през месец юни 2011 г. е избран за ръководител на катедра по „Нова и най-нова история на България“. През 1994 г. постъпва във ВМРО и последователно е избран за председател на Общинската организация, Областния комитет, член на Националния изпълнителен комитет и заместник-председател на партията. Избиран е за съветник във Великотърновския общински съвет в периода 1997–2014 г. Народен представител е в 43-ото и 44-ото Обикновени народни събрания. Заместник-председател на ПГ „Обединени патриоти“, заместник-председател на Комисията по образование и наука и член на Комисия по отбрана в Народното събрание. Семеен, с три деца. 

– Доцент Михов, освен учен и преподавател Вие сте и политик. Как съчетавате тези дейности и помага ли историческото познание за политическите решения, които взимате?

– Така се случи при мен, че „политиката“ стана продължение на научните ми занимания. Преди повече от двадесет и пет години влязох във ВМРО, защото професионално се занимавах с историята на Македонския въпрос. Никога не съм си поставял за цел непременно да направя политическа кариера, за това отдавна съм имал много възможности и в ляво, и в дясно. ВМРО е преди всичко столетна, родолюбива и обществена организация и едва след това политическа партия, затова историческото е над политическото. Историческото познание е основа на всяка успешна политика. То е базисно за всеки, който иска да бъде герой на политическата сцена, но същевременно да се вземат решения единствено върху исторически опит е рисковано и създава рискове от грешни решения.

– От специалността „История“ във Великотърновския университет, където преподавате, излизат много добре подготвени кадри, които днес са в основата на българската историография. Имате ли самочувствието, че вече можем да говорим за школа и ако отговорът е „да“, какви са нейните основни характеристики? 

– Разбира се, че отговорът е да. Не искам да прозвучи нескромно, но имам самочувствие, че преподавам в един от най-добрите факултети по история. За „Великотърновската“, или „Светогорската“ историческа школа се говори от десетилетия сред професионалните историци. От Историческия факултет на Великотърновския университет са излезли десетки учени с международно признание, университетски преподаватели и изследователи, стотици музейни и архивни работници, хиляди учители и просветни дейци. Сред историческата гилдия „завършил във Велико Търново“ е марка, която означава висока подготовка, професионализъм и лична отдаденост на историята. Винаги съм казвал, че най-доброто място за изучаване на история е Великотърновският университет.

Да четеш или да слушаш лекции за величието на средновековна България и да виждаш през прозореца Царевец с патриаршеската църква „Св. Възнесение Господне“ и Балдуиновата кула, да изучаваш Търновската конституция в залите на Учредителното събрание е огромна привилегия. Всичко това създава условия историята не просто да се опознае, а отчасти да се съпреживее.

– Вие сте отличен познавач на борбите на българите от Македония и на националноосвободителното движение там? Кой е Вашият любим герой и защо?

– Може да звучи христоматийно, но несъмнено първият е Гоце Делчев. В общественото и историографско поле образът на Делчев почти неизбежно се разгръща в паралел с образа на Васил Левски – така, както ВМОРО е продължение на комитетската организация, създадена от Апостола на свободата. Биографията на Делчев е като че ли повторение на биографията на Левски: и двамата преживяват момент, който променя решително съдбата им. Първият „захвърля“ расото, вторият униформата; и двамата учителстват, пътувайки в рамките на българското землище; и двамата се докосват до поетични величия – първият до Ботев и вторият до Яворов; и двамата са до саможертва предани на делото и в същото време прозорливи и хладнокръвни водачи с ясна програма и стратегия. „В своята любов към хората – Гоце беше истински човек; в своята самонадеяност – истински борец; в своето ясновидство – истински пророк…“. Тези думи, написани от Яворов, могат в пълна сила да бъдат отнесени и към Васил Левски.

– Тази година отбелязваме 150-годишнината от учредяването на Българската Екзархия? Дава ли си сметка съвременното българско общество за значението на този акт за националното ни осъзнаване и за единството на българската нация?

– Тази историческа годишнина остана някак си встрани от обществената шумотевица. Благодарение на нашата парламентарна група, Народното събрание беше единствената държавна институция, която отбеляза подобаващо събитието с нарочна декларация, приета с пълно единодушие. В нея се казва, че „от деня на подписването на фермана Екзархията се превръща в единствената легитимна институция, която представлява българския народ пред османското правителство и пред външния свят до създаването на българска държава през 1878 г.“, и по нататък „учителите в Солун, Сяр, Битоля, Крушево, Прилеп, Ресен, Скопие, Струга, Охрид, Щип, Лозенград, Одрин и другаде, самите те преки участници в българското националноосвободително движение, обучават хиляди деца не само на четмо и писмо, но и на беззаветна преданост и отдаденост към род и родина, език и вяра“. Припомням това, за да подчертая ролята на Екзархията и на нейните предстоятели Антим І и Йосиф І в изграждането и развитието на българските училища, църкви, манастири и общини в Македония и Одринска Тракия в продължение на повече от четири десетилетия. Чрез образованието, вярата и културата се изгражда една обща територия на духа, простираща се от Дунав до Бялото море и от Черно море до Охрид, една своеобразна Духовна Санстефанска България. Въпреки политическото разделение, българите от Княжеството и българите от Македония и Одринско са обединени чрез езика и вярата, чрез училището и църквата.

– Някак си настрана остава значението на борбите на цариградските българи за създаването на независима църковна българска институция. Тази констатация вярна ли е или просто проблемът не достатъчно проучен? 

 – Закономерно цариградската българска община се превръща в ръководен център на църковно-национално движение на българите през ХІХ в. Тук живее най-голямата градска общност на българите в Османската империя, съставена от преселници от всички български земи и затова естествено Цариград е определен за седалище на Екзархията. В научната литература това е добре проучено, но за широката публика българското присъствие в града край Босфора е почти напълно неизвестно.

Същото може да се каже и за Екзарх Йосиф І, който в продължение на 35 години ръководи Екзархията в Цариград. Роденият в Калофер Лазар Йовчев придобива блестящо образование. Той е лисансие по право от Сорбоната и е сред най-ерудираните българи в края на ХІХ в. С неговото име се свързва възстановяваното на българската църква в Османската империя след Берлинския договор, широката образователна мрежа в Македония и Тракия. По негово време са построени забележителни български обекти в столицата на османските султани. Сред тях са уникалната желязна църква „Св. Стефан“, болницата „Евлоги Георгиев“, Екзархийския дом, Семинарията и др.

– Преди години един български президент Петър Стоянов заяви, че Македония е най-романтичната част от българската история. Как мислите, помага или пречи това наше романтично отношение към хората оттатък границата, когато става дума да бъдем по-твърди и категорични щом трябва да кажем своето „да“ или „не“ на членството на Северна Македония в ЕС? 

– Македония не е външнополитическа, дори не е политическа тема. Македонският въпрос е част от националната идентичност, от историческия конструкт на нацията. Митологичният образ на Македония като по-малката сестра, откъсната, окована и оставена под робство, е илюстриран в литографиите на Николай Павлович преди близо век и половина, но и днес е културен код в националната психология.

България се стреми да изгражда специални отношения със Скопие, но романтизмът не може да бъде основа на успешна политика. Македонизмът, определящ националната и политическата реалност край Вардар, е основната пречка за изграждането на истинско добросъседство. Според сполучливото определение на македонския българин и известен писател в Северна Македония Младен Сърбиновски македонизмът е „идеалното ненаказано престъпление“. България не може да направи компромис с македонизма и българското „да“ за членството на Република Северна Македония при ясни условия – спазване на Договора за добросъседство.

– Северна Македония вече е член на НАТО и получи потвърждение за преговори за членство в ЕС. Това създава нова ситуация в двустранните ни отношения? Готови ли сме за нея? 

– Трябва да отбележим, че за първи път двете държави са обвързани с взаимни гаранции за своята териториална цялост в рамките на НАТО. Съгласно член 5 от Вашингтонския договор нападение върху Северна Македония или България ще се счита за нападение срещу двете държави и всички други държави от съюза. Новите условия създават по-широки възможности за българската политика. България е в силна позиция като член на НАТО и Европейския съюз. В съпоставителен план България е страна с демократични механизми, развиваща се икономика, функциониращи отношения в евроатлантическите структури и модернизиращи се въоръжени сили. В областта на отбраната през последните три години бяха направени много неща от министъра на отбраната Красимир Каракачанов, който е отличен познавач на Македонския въпрос. В тази област имаме общи интереси в борбата с нелегалната миграция и трафика на хора, а модернизацията на въоръжените сили създава възможности за охрана на въздушното пространство на Северна Македония от българските ВВС. Убеден съм, че българската държава притежава възможностите, средствата и волята за развитието на активни отношения с Република Северна Македония по пътя към ЕС и укрепването на отбранителните възможности в рамките на НАТО.

– Накрая и нещо лично – по какво работите в момента? И откъде е тази любов към „Трабанта“? 

– Освен обществените ангажименти, които изискват необходимото време, занимавам се с един-два научни проекта, които отлежават отдавна. Подготвям един текст, посветен на малко познатата история за освобождаването на българи военнопленници от разбитата през 1941 г. югославска армия. След поражението на Югославия мобилизираните българи от Македония, Западните покрайнини и Банат са пленени от германските войски. Българската държава издейства тяхното освобождаване и връщане по родните места.

– А „Трабант“-ът?

– Моят първи автомобил марка „Трабант“ е на 32 години. Сега реставриран и в превъзходно състояние е горд ретро автомобил. Представлява част от фамилната история. С него съм взел големите си деца от родилното, с него изпратих сина си на абитуриентския му бал. Прекрасен автомобил, който създава неповторимо преживяване при управление.