По следите на старите занаяти Железодобивът – някогашен поминък в Неврокопско
-
- декември 17, 2021
През 17-ти, 18-ти и началото на 19-ти век железодобивната промишленост получила високо развитие по склоновете на Южен Пирин и Славянка (Алиботуш) планина. Тя е проучена и описана най-подробно от проф. Георги К. Георгиев, посетил тези места няколко пъти в периода 1934-1971 г. Той открива в подножието на Славянка, югозападно от с. Парил, древна мина за желязна руда още от римско време. Десетки години наред тази област била една от най-големите доставчици на желязо в обширната Османска империя.
Основна суровина за това примитивно получаване на желязо е минералът магнетит, който се получава при изветрянето на гранита ; течащата вода в продължение на години отмива по-лекия изветрителен материал и на някои места се натрупват значителни количества от по-тежките магнетитови зрънца. В много случаи обаче магнетитът бил отделян по изкуствен начин. За целта се изкопавали специални трапове, презюкоито прокарвали вода. В траповете ставало постепенно отмиване на на по-лекия пясък, а в дъната им се натрупвал черният магнетитов пясък. Почти равномерното разпределяне на валежите в Южен Пирин спомагало за наличието на постоянно течащи речни води, което от своя страна пък позволявало целогодишно промиване на магнетита. Хората, които се занимавали с този вид дейност, били наричани рударе.
Промитият по този начин магнетитов пясък бил отнасян с добитък в специални пещи (пехци) с доста примитивно устройство. Те били изграждани в центъра на голяма покрита четириъгълна постройка с форма на пресечен конус с височина 3-3, 5 м., широк в долната си част 1 м., а в горната – 60-80 см. Дебелината на стените била 50-60 см. В долната част на пещта имало два отвора – един за начално запалване на огън с дърва, след което се затварял с каменна плоча, а в другия се поставяли две духала. Те се движели с водна сила и служели за раздухване на въглищата. По специална стълбичка работниците се изкачвали до горната част на пещта и пускали през горния отвор най-напред въглища, а после – по два-три кг. желязна руда. Разтопеното желязо (така наречено неков) се събирало в дъното на специална вдлъбнина. Тежината на един неков се движела от 50-60 до 100-150 оки.
За неговото получаване били използвани около 160- 200 оки руда и 200-300 оки въглища. Продължителността на процеса траела от 9 до 12 часа.
Докато е още гореща нековта била разсичана на две половини за по-лесно пренасяне в самоковите, където я превръщали в железни пръти. Преди това тя била старателно изчуквана от сгурията и желязото придобивало отлични технически качества – чисто, яко, ковко, неръждаемо.
Самоковите представлявали широки помещения, в които имало голям водномеханичен чук с наковалня и ковашко огнище. Към огнището се прикрепяли две духала (мехове), които се движели също с водна сила. За постоянното задоволяване нуждите с вода над всеки самоков бил изграждан вир, пълен винаги с вода.
Работниците в самоковите се наричали самоковари. Те разделяли нековта на четири части, след което изчуквали последователно всяка част в железни пръти, дълги от 1, 5 м. до 3 м., тежащи поотделно до 10-12 оки. Част от железните пръти се продавали на място на разни търговци, дръга част, натоварена на мулета, била откарвана за продан по пазарите и панаирите на много градове по Балканския полуостров. Най-много от прътите се харчели в ковачниците на някои села в Южен Пирин, където се правели различни железни изделия – подкови, клинци, ножове, гвоздеи, мотики, лопати, брадви, палешници, сърпове, кантари и др. Те намирали отличен прием на пазарите в Неврокоп, Мелник, Петрич, Банско, Драма, Кавала, Ксанти, Сяр, Солун, Пазарджик, Пловдив и др. Дотук те били докарвани с добитък.
Най-много ковачници (кузни) имало в с. Гайтаниново. Близо две-трети от населението на това село работело в тях.
Железодобивната промишленост в Южен Пирин била развита най-силно в селата Тешово, Гайтаниново, Ловча, Парил, Бельово, Горно Спанчево и др. Тя престана да съществува към края на 19-ти век, когато в Турската империя нахлули фабрично изработени железни предмети от Западна Европа. Последният самоков в България, спрял да работи през 1916 г., е Пелтековият от с. Тешово, чиито макет се съхранява днес в музея по минералогия, петрография и полезни изкопаеми при Висшия минно-геоложки университет в София.
Днес все още съществуват останки от някогашния железодобив в Южен Пирин и Славянка планина. Голямата нужда от дървени въглища за пещите, самоковите и ковачниците довела до масово изсичане на горите по тези места.
Масовото залесяване след това все още не може да заличи някогашните опустошителни набези на хората, заети в този отдавна отмрял занаят.
Вестник “ Топ Преса “
Атанас Панчелиев
Be the first to leave a review.
