Моят Неврокоп
-
- август 20, 2018
Често в работилницата идваше Коста Горанцалията от махалата Кумсала, човек с леки психични отклонения. Сядаше с дългата си около половин метър лула, изваждаше чакмак, кремък и суха прахан, удряше 1-2 пъти с чакмака по кремъка, праханта се запалваше и с нея разпалваше лулата си. Започваше да разправя как е ходил да копае лозето на един стопанин и той не му е платил договорените пет лева. Незабелязано един от чираците му сипваше малко барут в лулата и когато Коста дръпнеше, избухваше пламък. Коста се правеше на ядосан от тази закачка, но след някой ден пак се появяваше в работилницата. Там се навърташе и известният кинаджия в града Ангел Мегданев (Ангьо). Ангел бе постоянно присъстваща личност в киносалона, гледаше един и същи филм при всяка прожекция, метеше, пренасяше ролките с филми от автогарата до киното. Той бе болен и раним човек, киното бе неговият живот.
Към този отрасъл е редно да си спомним за шапкарите. Най-виден от тях бе Димитър Ташев (Митьо Шапкаря), роден в село Долен, учил занаята в София и отново завърнал се в града. Той бе открит и приветлив човек, научил на занаят много млади хора. Работилницата му съм описал в началото на книгата. Бай Митьо и помощниците му с майсторството си можеха да изработват всичко, което се носи на главата: попска калимавка, калпак, каскет, мека шапка, дамски шапки, барети, таке, гугла, ученическа и офицерска фуражка и др.
През този период имаше и един майстор – Ангел Самарджиев от с. Лялево, който упражняваше занаят ушиване на антерии и юргани.
ОБУЩАРИТЕ
Те също бяха голяма гилдия с над 22 обущарски работилници. Вътре бяха подредени различни размери дървени калъпи за обувки, по рафтовете накачени готови обувки – половинки, туристически, дамски обувки, чехли. Всички преди работа слагаха кожени престилки и първата операция бе заточването на обущарските ножове. След това започваше ушиване на саите, като се поставяха и пробиваха заедно с подметката с шила, прокарваше се навосъчен канап с две игли в противоположна посока и ставаше здраво свързване на обувката. Оформяха се фортовете откъм петата и бомбетата на обувката откъм пръстите, подлепваха се табаните и до вечерта всичко бе завършено.
Други по-известни обущари, освен изброените в описанието на ул. „Звънчарска“, са Никола Шуманов, избран за народен представител през 1947г., Прокоп Ангелаков, Атанас Караянев – баща на четири дъщери, все хубавици, Иван Халембаков – със сина му Христо (Икото) сме съученици и заедно свирехме в духовата музика.
ЖЕЛЕЗАРИ И ТЕНЕКЕДЖИИ
Фирмените табели на работилниците понякога носеха причудливото име „Тишина“, но всъщност там шумът от чукове, бормашини и железа бе достатъчно силен. Заедно с моя съученик Костадин Стоилов сме помагали на баща му Димитър Стоилов, най-възрастния железар в онези години, да пробива, огъва и свързва различни метални конструкции за врати, огради, стелажи, балконски пана и какво ли не. Майсторът работеше всичко на ръка. Повечето връзки на желязото правеха с нитове, защото ставаше много по-красиво от заварката. Със специални разтяжки опъваха пружината към рамката на кревата, нитоваха я, изрисуваха двете табли с някакъв пейзаж и леглата им със здрави и еластични пружини служеха на няколко поколения притежатели.
Подобна бе картината в железарската работилница на бащата на друг мой съученик, Петьо Япов – Илия Япов. Известни и търсени тенекеджии бяха Георги Тамбуров, Борис Григоров, Димитър Дележов и арменецът Мардик Марукян. Мардик бе изключителна личност. Живееше в къщата на семейство Щереви (Шатната) на площада с фонтана, зад сегашния културен дом. Там бе и работилницата му. Когато се качваше по покривите да оправя улуците, той пееше, поздравяваше се с минувачите или закачливо тананикаше: „Ой, ла-ри-пи…“
По сведение на сина му Варош, успяващ бизнесмен в Благоевград по касовоизчислителна техника, Мардик се е снабдявал до 1945 година с желязо и ламарина предимно от Драма. Другият му син Агоп също е в Благоевград, навлязъл в шивашкия бизнес. Майка им бе висока, стройна жена, с дълга черна коса и типична арменска красота.
Мардик бе последният частен майстор тенекеджия в града до 1950 година. В тази година чрез прилаганите принудителни схеми бе включен в промкомбината. Загубвайки свободата си на честен предприемач, този достоен човек не можа да го преживее и напусна този свят огорчен.
Добър, уважаван майстор за поправка на оръжие и построяване на водопроводи и различни метални конструкции бе Тодор Чалъков.
В годините до края на войната през 1945-а велосипедите и мотоциклетите бяха рядкост в града. Знаеха се хората, които ги притежаваха, и на собствениците се гледаше като на аристократи и успели люде. Разбира се, те самите обичаха да позират с кожени якета, големи очила, ръкавици, тромби, форсиране на двигателите и други мурафети. Устройваха се състезания по надбягване с велосипеди тип „бегач“, както и с обикновени велосипеди. Редовни победители бяха братята Лазар, Иван и Аспарух Пишеви. Тогава тримата братя живееха до митрополията. Те продаваха велосипеди от марките „Диамант“, „Бианка“ и „Пежо“.
За тези, които нямаха собствени велосипеди, имаше двама собственици на работилници за даване на велосипеди под наем. Всеки от тях притежаваше и по един малък велосипед, подобен на днешните юношески, с които се започваше обучението. Обикновено аз се явявах при собственика Йордан Шанин, заселил се в града от с. Баня, Разложко, плащах за един час и получавах колело. При него имаше постоянна опашка от чакащи за велосипеди. Работилницата му беше на сегашната улица „Иван Вазов“, срещу Кръстиловите къщи.
Вторият майстор бе Ангел Пелтеков (Ангел Дарака), срещу читалището (там сега е градинката зад паметника на Гоце Делчев). Ангел, освен велосипеди, продаваше и грамофони, радиоапарати, имаше и дарак. И двамата собственици притежаваха по един марков мотоциклет БМВ с карданно задвижване и НСУ с верига.
САМАРДЖИИТЕ И ДЪРВОДЕЛЦИТЕ
Макар и малобройна гилдия, около 9 души, те бяха партньори, помагаха си с инструменти и материали. С часове дялаха дървените детайли за самарите, оформяха със слама, шиеха, очукваха и поставяха самара на животното, така че да не му причинява наранявания.
Като признати майстори се приемаха брождените Стоян Бухлев – бащата на Иван и Славчо, и Петър Сивков – човек с леви убеждения, брат на учителя по география Еврипид Сивков. Работилницата му бе разположена на сегашната улица „Илия Батаклиев“, където е Стройрайонът. Петър Сивков бе приятел с баща ми и почти всеки ден отделяха поне по час да хвърлят заровете на таблата в най-изисканото кафене „Мока“
Be the first to leave a review.
