Моят Неврокоп

Често в рабо­тилницата идваше Коста Горанцали­ята от махалата Кумсала, човек с леки психични от­клонения. Сядаше с дългата си око­ло половин метър лула, изваждаше чакмак, кремък и суха прахан, удря­ше 1-2 пъти с чак­мака по кремъка, праханта се запалваше и с нея разпал­ваше лулата си. Започваше да разправя как е ходил да копае лозето на един стопа­нин и той не му е платил до­говорените пет лева. Незабе­лязано един от чираците му сипваше малко барут в лула­та и когато Коста дръпнеше, избухваше пламък. Коста се правеше на ядосан от тази закачка, но след някой ден пак се появяваше в работил­ницата. Там се навърташе и известният кинаджия в града Ангел Мегданев (Ан­гьо). Ангел бе постоянно при­състваща личност в киноса­лона, гледаше един и същи филм при всяка прожекция, метеше, пренасяше ролки­те с филми от автогарата до киното. Той бе болен и раним човек, киното бе неговият живот.

Към този отрасъл е редно да си спомним за шапкарите. Най-виден от тях бе Димитър Ташев (Митьо Шапкаря), ро­ден в село Долен, учил зана­ята в София и отново завър­нал се в града. Той бе открит и приветлив човек, научил на занаят много млади хора. Ра­ботилницата му съм описал в началото на книгата. Бай Митьо и помощниците му с майсторството си можеха да изработват всичко, което се носи на главата: попска калимавка, калпак, каскет, мека шапка, дамски шапки, барети, таке, гугла, учениче­ска и офицерска фуражка и др.

През този период имаше и един майстор – Ангел Самар­джиев от с. Лялево, който уп­ражняваше занаят ушиване на антерии и юргани.

ОБУЩАРИТЕ

Те също бяха голяма гил­дия с над 22 обущарски ра­ботилници. Вътре бяха под­редени различни размери дървени калъпи за обувки, по рафтовете накачени готови обувки – половинки, туристи­чески, дамски обувки, чехли. Всички преди работа слагаха кожени престилки и първата операция бе заточването на обущарските ножове. След това започваше ушиване на саите, като се поставяха и пробиваха заедно с подмет­ката с шила, прокарваше се навосъчен канап с две игли в противоположна посока и ставаше здраво свързва­не на обувката. Оформяха се фортовете откъм петата и бомбетата на обувката от­към пръстите, подлепваха се табаните и до вечерта всичко бе завършено.

Други по-из­вестни обущари, освен изброени­те в описанието на ул. „Звънчар­ска“, са Никола Шуманов, из­бран за народен представител през 1947г., Про­коп Ангелаков, Атанас Кара­янев – баща на четири дъщери, все хубавици, Иван Халембаков – със сина му Христо (Икото) сме съу­ченици и заедно свирехме в духовата музика.

ЖЕЛЕЗАРИ И ТЕНЕКЕ­ДЖИИ

Фирмените табе­ли на работилниците понякога носеха при­чудливото име „Ти­шина“, но всъщност там шумът от чукове, бормашини и железа бе достатъчно силен. Заедно с моя съуче­ник Костадин Стои­лов сме помагали на баща му Димитър Сто­илов, най-възрастния железар в онези годи­ни, да пробива, огъва и свързва различни метални конструкции за врати, огради, сте­лажи, балконски пана и какво ли не. Майсто­рът работеше всичко на ръка. Повечето връзки на желязото правеха с нитове, за­щото ставаше много по-красиво от завар­ката. Със специални разтяжки опъваха пружината към рам­ката на кревата, ни­товаха я, изрисуваха двете табли с някакъв пейзаж и леглата им със здрави и елас­тични пружини служеха на няколко поколения притежа­тели.

Подобна бе картината в железарската работилница на бащата на друг мой съуче­ник, Петьо Япов – Илия Япов. Известни и търсени тенеке­джии бяха Георги Тамбуров, Борис Григоров, Димитър Де­лежов и арменецът Мардик Марукян. Мардик бе изклю­чителна личност. Живееше в къщата на семейство Ще­реви (Шатната) на площада с фонтана, зад сегашния културен дом. Там бе и рабо­тилницата му. Когато се кач­ваше по покривите да оправя улуците, той пееше, поздра­вяваше се с минувачите или закачливо тананикаше: „Ой, ла-ри-пи…“

По сведение на сина му Варош, успяващ бизнесмен в Благоевград по касовоиз­числителна техника, Мардик се е снабдявал до 1945 годи­на с желязо и ламарина пре­димно от Драма. Другият му син Агоп също е в Благоев­град, навлязъл в шивашкия бизнес. Майка им бе висока, стройна жена, с дълга чер­на коса и типична арменска красота.

Мардик бе последният час­тен майстор тенекеджия в града до 1950 година. В тази година чрез прилаганите при­нудителни схеми бе включен в промкомбината. Загубвай­ки свободата си на честен предприемач, този достоен човек не можа да го прежи­вее и напусна този свят огор­чен.

Добър, уважаван майстор за поправка на оръжие и по­строяване на водопроводи и различни метални конструк­ции бе Тодор Чалъков.

В годините до края на вой­ната през 1945-а велосипе­дите и мотоциклетите бяха рядкост в града. Знаеха се хо­рата, които ги притежаваха, и на собствениците се гледаше като на аристократи и успели люде. Разбира се, те самите обичаха да позират с кожени якета, големи очила, ръка­вици, тромби, форсиране на двига­телите и дру­ги му­рафети. Устрой­ваха се състеза­ния по надбяг­ване с велоси­педи тип „бегач“, както и с обик­новени велоси­педи. Редовни побе­дители бяха братята Лазар, Иван и Аспа­рух Пишеви. Тогава тримата братя живееха до митропо­лията. Те продаваха велосипеди от мар­ките „Диамант“, „Би­анка“ и „Пежо“.

За тези, които нямаха собствени велосипеди, имаше двама собствени­ци на работилници за даване на вело­сипеди под наем. Всеки от тях прите­жаваше и по един малък велосипед, подобен на днеш­ните юношески, с които се започваше обучението. Обик­новено аз се явявах при собственика Йордан Шанин, за­селил се в града от с. Баня, Разложко, плащах за един час и получавах коле­ло. При него имаше постоянна опашка от чакащи за вело­сипеди. Работил­ницата му беше на сегашната улица „Иван Вазов“, сре­щу Кръстиловите къщи.

Вторият майстор бе Ангел Пелтеков (Ангел Дарака), сре­щу читалището (там сега е градинката зад паметника на Гоце Дел­чев). Ангел, освен велосипе­ди, продаваше и грамофони, радиоапарати, имаше и да­рак. И двамата собственици притежаваха по един марков мотоциклет БМВ с карданно задвижване и НСУ с верига.

САМАРДЖИИТЕ И ДЪРВОДЕЛ­ЦИТЕ

Макар и малобройна гил­дия, около 9 души, те бяха партньори, помагаха си с инструменти и материали. С часове дялаха дървените де­тайли за самарите, оформяха със слама, шиеха, очукваха и поставяха самара на живот­ното, така че да не му причи­нява наранявания.

Като признати майстори се приемаха брождените Стоян Бухлев – бащата на Иван и Славчо, и Петър Сивков – чо­век с леви убеждения, брат на учителя по география Ев­рипид Сивков. Работилни­цата му бе разположена на сегашната улица „Илия Бата­клиев“, където е Стройрайо­нът. Петър Сивков бе прия­тел с баща ми и почти всеки ден отделяха поне по час да хвърлят заровете на табла­та в най-изисканото кафене „Мока“