Моят Неврокоп

Надолу към реката бе грънчарницата на Ангел Малинов. Със сина му Димитър свирехме в гимназиалния оркестър.

Подир Малинови следваха турски къщи, в които се настани фамилията на Кочо Титянов, с чийто син Андон станахме добри приятели. Интересна и поучителна е съдбата на фамилия Титянови. Баща им Костадин (Кочо) Титянов – уважаван и достолепен човек с леви убеждения, е подгонен от михайловистите и принуден да емигрира през 1925 година, като се установява в Турция – град Смирна (Измир). Там е роден Дони. Отново подгонени от турските власти, емигрират в град Гевгели. След Втората световна война цялото семейство – четиримата братя, сестра им Малвина и родителите им, се завръщат в Неврокоп. Андон завърши геология в Съветския съюз и има определен принос за разработката на подземните богатства на страната. Дружбата ни продължи до смъртта му през 2007 година. Дони бе кристално чист и добър човек.

На площадчето срещу Титянови е малката джамия. По улица „Битоля“ имаше изградена от дървени конструкции редица от цигански работилници с кузна (леярна) с по два големи мяха, наковалня, корита за вода и всичко необходимо за ковачи и леяри. Тук миришеше на дървени въглища и нажежено желязо. Майсторите, надянали кожените престилки, очукваха нагорещеното желязо и от него правеха подкови, клинци, мотики, палешници, плугове, маши за печки (дилафи).

От лявата страна на „Звънчарска“ (с пресечката на ул. „Раковска“) и сега е къщата, тогава и обущарница, на Димитър Галев (Драслю). Попитах сина му Костадин за този прякор. Оказа се, че баща му е бил един от най-добрите бързоходци на града и неведнъж е драсвал пеша до град Пловдив.

Следваха фурната на Илия Дамянов, Шимовите къщи с обущарница и бакалия, двата Маркови хана на Петър и Тома Маркови.

На ъгъла с ул. „Струма“ е къщата на Васил Попов – колониален търговец. Съпругата му Мария, висока, красива жена, съм запомнил с това, че се обличаше много елегантно – с шапка, воалетка и ръкавици.

На ъгъла срещу Попови са Селмединови. След джамията следваше къщата на голямата фамилия Баталови, където и аз неведнъж съм гостувал с вуйна ми Сийка. Майка и – баба Султана Баталова, бе изключително гостоприемна българка. Големият двор привличаше окото с много цветя.

До тях бе Димо Владиков (бай Димо), бюфетчикът на казиното в градската градина. Пълен, но пъргав, обичаше да разказва весели случки из практиката си на кръчмар. В отделни периоди си докарваше допълнителни доходи с бояджилък и въпреки килограмите си с лекота се катереше по бояджийската стълба.

До парцела на бай Димо се намираше тютюневият склад на Кръстю Домузов.
Ако се върнем и отново проследим фамилиите по улица „Звънчарска“, ще установим, че две трети от тях са горноброждени. Инстинктът за оцеляване ги е накарал да се заселят компактно, за да си помагат и оцеляват по-лесно в бежанската орисия.

Уважаеми читателю, отделих тези страници за кипящия стопански живот на улица „Звънчарска“, защото тя бе неповторима, тя бе поезия и музика на неврокопския дух и майсторство. Идва ред да отделя внимание на отделните занаяти, занаятчии и търговци.
ШИВАЧИТЕ

Обикновено заемаха по-големи помещения, за да могат да разположат дългите си дървени маси за кроене. След вземането на мяра разгъваха плата и започваха по картонени шаблони да очертават с плоска креда линиите. Скрояването на плата се правеше по правило от майсторите и след това скроеното се предаваше на калфите и чираците за ушиване, като на всеки етап майсторът извършваше контрол на качеството. По спомените на вуйчо ми Кирил Анадолиев, на чираците първата година не се заплащало. Преживявали са от бакшиши при носенето на готовите дрехи на клиентите. Тяхно задължение е било метенето и подреждането на работилницата, спускането на кепенците, заключването. Сутрин рано пак те са отваряли, палели печката и ютиите.

Чугунените ютии с различна големина, форма и тегло се палеха с дървени въглища извън работилницата. Чрез вентилиране с метлата огънят бързо се разпалваше и след като се загрееха достатъчно, се внасяха при шивачите.

Обичам да събирам различни стари антики. В сбирката си имам и две ютии от онези години. Едната, с полуизвита тръба за подаване на въздух, е подарък от вуйчо ми Киро.

Машините за шиене марки „Сингер“ или „Науман“ се задвижваха с крак, като по-късно бяха пригодени с електромотори. На стойка имаше 1-2 манекена, на които се окачваха полуготовите сака.

Като ученик в отделенията редовно посещавах работилницата на вуйчо ми Киро и съдружника му Ангел Баталов. И не само я посещавах. Аз не можех да бъда наблюдател и изявих желание да изучавам занаята. Майсторите приеха сериозно моето предложение, ушиха ми престилка и по каноните на чиракуването ми свиха средния пръст на дясната ръка, вързаха го с ивица от плат, за да остане свит, и ми надянаха напръстник.

Работилницата им се намираше в старото гръцко училище, разположено на площада между Хаджиивановите къщи и сегашния паметник на Гоце Делчев. Това бе една внушителна двуетажна сграда с балкони, големи прозорци и дюкяни.

Около 1943 година в града е имало 24 шивашки работилници. По-известни са тези на Митко Русковски, Ангел Орманлиев, Крум Радойков, Вангел Костов (Уйкото), вуйчо ми Кирил Анадолиев, Никола Лефтеров (Мокрия), Игнат Игнатов, Ангел Стоилов, Давид Леви Пеневисто, в по-късно време Ангел Янев и др.

Шивачите бяха весели хора, обичаха да се шегуват помежду си или с отделни граждани, които отсядаха при тях на приказки. След като някой от тях им омръзнеше с дърдоренето си, помолваха го да отиде до Ангел Орманлията и да вземе от него калкаурката. Това бе дума, лишена от смисъл, нещо като „дървено желязо“ (оксиморон – термин за слова, лишени от съдържание). Орманлията добре разбираше за какво става дума и го изпращаше при следващия шивач и така, докато горкият човек се усети, че го плъзгат.