Село Ловча
-
- август 9, 2018
Пристигнах в Атина и оттам след два дена потеглих и стигнах на остров Сирос в Средиземно море, където също имаше наши другари – Васил Бакърджиев и Иван Момчилов. Те веднага се бяха върнали от Гевгели, когато гърците ни изпъдиха. Трябваше да отидат при четата и да и кажат, че нареждането е всички чети да се приберат (кой както може) най-добре в Сърбия, защото се прави ЗАВОЙ и не се предвижда никакво въстание. Те биват заловени от гърците и изпратени на същия остров. Аз наредих те двамата да бъдат закарани с лодка до парахода, който беше спрял на километър и нещо. Бях закупил два билета до Пирея. Така те избягаха от острова.
През нощта пътувахме с бърз влак от Атина. На другия ден вечерта стигнахме в Солун, където аз се настаних у Георги Русинков, а те през границата при Дойран заминаха за Сърбия и биват закарани в лагера Горни Милановац. В това време четата на Али ботуш сама се разформирова, защото положението и вече е било известно. Тръгват на три групи в три посоки. Едната е с Никола Шомов, Петър Григоров, Иван Маденлиев, Костадин Харбалиев и др. Те преминават гръцката граница при Дойран и под конвой пристигат в лагера Горни Милановац. Другите две групи биват заловени и хвърлени на остров Сирос. Там са братя Мурджови, Лазар Бакъров, Стоян Бусаров и др.
Аз – Иван Бакърджиев, след престой около 15 дни в Солун, като вече бях събрал всички сведения за цялостното положение, взех си австрийска виза, за да замина транзит за Виена, където да дам отчет за положението и за средствата, дадени ми от Организацията. В Белград пристигнах следобед и слязох от вагона, за да се пораздвижа малко, защото влакът имаше престой около един час. На гарата имаше голяма върволица от хора – едни слезли от влака, други идат за влака. Гарата е в самия град. По едно време за изненада и за двамата се срещаме с д-р Терзиев, за когото вече писах в спомените си. Той беше зле настроен към ВМРО (обединена), тъй като беше изхвърлен въобще от македонските работи като сръбски агент. Същият ме поздрави, но се усъмни, че чакам влака, затова ме запита направо: „За Виена ли?“ Като отрекох, той ме хвана за ръката и каза: „Идвай с мен!“ Заведе ме в Държавна сигурност, където ме остави в чакалнята при полицай и влезе в стаята на директора Жика Лазич. Той излезе и аз влязох. Директорът ме разпита откъде идвам и закъде отивам, но аз не признах, че отивам за Виена. Поиска ми паспорта и веднага даде да направят справка как ми е издаден. Оказа се, че е с хвърчащ номер, няма го никъде. Аз му разправих, че съм платил две хиляди динара на едно цивилно лице, което не познавам, и ми го донесе.Той ме запита за австрийската виза и аз му казах, че съм я взел за всеки случай. Попита ме сега къде мисля да отида. Отговорих, че ще отида в Горни Милановац. Той веднага нареди да ми се даде обява (открит лист) за там. Върна ми паспорта.
Аз вече знаех, че ще бъда следен и по никой начин не мога да се кача за Виена, защото ще ме хванат. Качих се за Горни Милановац, където с пристигането си трябваше да представя обявата в Околийското управление. Когато се явих сутринта и представих обявата, околийският началник поиска паспорта и го задържа. Това нареждане той получи от Белград.
Беше към края на септември 1925г. По това време в лагера се бяха насъбрали още много емигранти от различни краища на България и тия чети, които по нареждане на централното ръководство на комунистическата партия трябваше да се приберат, и то по възможност в Сърбия. Появиха се брожения и караници заради обявения завой по отношение на въстанието. Даже и видни комунисти като Крум Пастармаджиев – дългогодишен кмет (комунист) на град Лом, се обявиха против завоя, поради което беше изключен от партията. Наложи се да се организира общо емигрантско събрание и на него чрез гласуване да се види колко са ЗА и колко НЕ. Там бяха: Александър Величков, Гавраил Генов, Фердинанд Козовски, Георги Михайлов и др. При нажежената атмосфера на събранието отстрани се хвърли обущарски чук и удари един емигрант, дошъл скоро от Цариград, който моментално почина. Събранието се разтури от сръбските власти, които арестуваха няколко души, между които и нас, двамата братя. Фердинанд Козовски и Георги Михайлов можаха навреме да напуснат и не ги арестуваха. След два дни следствие освободиха и нас. Още същия ден късно вечерта дойдоха в квартирата ми Александър Величков и Гаврил Генов и казаха, че аз, Фердинанд и Георги Михайлов още същата вечер трябва да заминем за Белград с влака. На мене казаха да отида у Недялко Атанасов, за което той е вече предупреден, като ми дадоха и нужните средства, а на Фердинанд и Георги Михайлов дадоха други адреси. Поръчението беше на другия ден да заминем за Нови Сад, където също имаше емигранти с представител Йордан Иванов – адвокат от гр. Фердинанд. От Нови Сад трябваше да заминем по канал за Виена.
След чакане от една седмица за мен дойде нареждане от Виена и аз заминах за там, а Фердинанд и Георги отидоха в Загреб. Ръководството на ВМРО (обединена) ме изпрати в град Мерано – Италия, като вече за трети път ме снабди с паспорт, за да се осведомя на място, лично от лекарите в санаториума, къде беше изпратен на лечение В. Манолев и след като разбера, да им пиша във Виена и да чакам отговора им къде да отида. Това стана към 15 февруари 1926г. Лекарите ме осведомиха и аз предадох, че здравословното състояние на Манолев е зле и че като за утеха му препоръчват южен мек климат, значи към Гърция, там, откъдето е родом. Моят маршрут също беше натам, затова ми наредиха да го придружавам. Ако може, с мене заедно да дойде до Солун, където да се настани в някоя болница. Там могат да дойдат брат му и сестра му от с. Белотинци.
От Мерано с влак стигнахме във Венеция, където престояхме около 15 дни, защото Манолев беше доста отпаднал. От Венеция с параход стигнахме до Пирея и в Атина го настаних в първокласната, най-голяма и стара болница „Евангелистра“, където на 18 май 1926 год. почина. Погребението извърших чрез погребално бюро, като същевременно телеграфически уведомих близките му в Неврокоп и Белотинци. Уведомих също и ръководството във Виена.
От Атина пристигнах в Солун, където се срещнах с нашите хора много предпазливо, за да не ме познае някой агент. В това време очаквах да пристигне членът на ръководството на ВМРО (обединена) Христо Янков Чолака от Виена. Трябваше да го срещна с нашите хора и да го запозная с тях, защото те нямаха директна връзка. Той пристигна към 10 юни 1926г. и се срещнахме у дядо Георги Русинков на ул. „Галариу“ №10. След разговора Христо Янков трябваше да отиде и се срещне с евреина Бенерой – секретар на партията в Солун, с когото аз се бях срещнал предварително. Аз го изпратих до Камарата – арката, под която минава трамваят. На връщане някой ме потупа отзад по рамото и ми каза да отида с него до Дирекция „Държавна сигурност“. Оттам ме препратиха в предварителния арест. Там сварих Георги Ключков. Него закараха по етапен ред към Драма, а мене преследваха цели 10 дена, за да установят откъде и как съм дошъл. Бях си оставил паспорта у дядо Георги, защото знаех, че е фалшив, визата също е фалшива, та да не загазя повече.
От Солун ме пратиха в Атина, където престоях цяла седмица, и оттам – на остров Крит, където останах до края на октомври 1926г. От о-в Крит с чешки пасаван можех да се върна в Солун, където чаках да се видя с някои наши хора. След това се озовах във Виена, където сварих току-що пристигнал от Сърбия, от лагера Горни Милановац, Владимир Поптомов от Банско.Той пое редакторството на „Македонско дело“.
В началото на м. януари 1927 год. ръководството ме снабди с френска виза за един месец, защото за повече не даваха, и ме изпрати в Париж, където сварих Никола Разлогов от Банско, Я. Бугатинов (телохранител на Паница) от Плевня, Борис Чанджиев от Неврокоп и др. В Париж трябваше да остана повече, затова Чанджиев ми каза и отидохме, та се записахме като студенти в Сорбоната и така можеше да останем в Париж безсрочно.
Be the first to leave a review.
