Село Ловча

Пристигнах в Атина и от­там след два дена потеглих и стигнах на остров Сирос в Средиземно море, където също имаше наши другари – Васил Бакърджиев и Иван Момчилов. Те веднага се бяха върнали от Гевгели, ко­гато гърците ни изпъдиха. Трябваше да отидат при че­тата и да и кажат, че нареж­дането е всички чети да се приберат (кой както може) най-добре в Сърбия, защото се прави ЗАВОЙ и не се пред­вижда никакво въстание. Те биват заловени от гърците и изпратени на същия остров. Аз наредих те двамата да бъдат закарани с лодка до парахода, който беше спрял на километър и нещо. Бях за­купил два билета до Пирея. Така те избягаха от острова.

През нощта пътувахме с бърз влак от Атина. На дру­гия ден вечерта стигнахме в Солун, където аз се наста­них у Георги Русинков, а те през границата при Дойран заминаха за Сърбия и биват закарани в лагера Горни Ми­лановац. В това време че­тата на Али ботуш сама се разформирова, защото по­ложението и вече е било из­вестно. Тръгват на три групи в три посоки. Едната е с Ни­кола Шомов, Петър Григоров, Иван Маденлиев, Костадин Харбалиев и др. Те преми­нават гръцката граница при Дойран и под конвой прис­тигат в лагера Горни Мила­новац. Другите две групи би­ват заловени и хвърлени на остров Сирос. Там са братя Мурджови, Лазар Бакъров, Стоян Бусаров и др.

Аз – Иван Бакърджиев, след престой около 15 дни в Солун, като вече бях събрал всички сведения за цялост­ното положение, взех си ав­стрийска виза, за да замина транзит за Виена, където да дам отчет за положението и за средствата, дадени ми от Организацията. В Белград пристигнах следобед и сля­зох от вагона, за да се пораз­движа малко, защото влакът имаше престой около един час. На гарата имаше голя­ма върволица от хора – едни слезли от влака, други идат за влака. Гарата е в самия град. По едно време за изне­нада и за двамата се среща­ме с д-р Терзиев, за когото вече писах в спомените си. Той беше зле настроен към ВМРО (обединена), тъй като беше изхвърлен въобще от македонските работи като сръбски агент. Същият ме поздрави, но се усъмни, че чакам влака, затова ме за­пита направо: „За Виена ли?“ Като отрекох, той ме хвана за ръката и каза: „Идвай с мен!“ Заведе ме в Държавна сигурност, където ме остави в чакалнята при полицай и влезе в стаята на директора Жика Лазич. Той излезе и аз влязох. Директорът ме раз­пита откъде идвам и закъде отивам, но аз не признах, че отивам за Виена. Поиска ми паспорта и веднага даде да направят справка как ми е издаден. Оказа се, че е с хвърчащ номер, няма го ни­къде. Аз му разправих, че съм платил две хиляди ди­нара на едно цивилно лице, което не познавам, и ми го донесе.Той ме запита за ав­стрийската виза и аз му ка­зах, че съм я взел за всеки случай. Попита ме сега къде мисля да отида. Отговорих, че ще отида в Горни Мила­новац. Той веднага нареди да ми се даде обява (открит лист) за там. Върна ми пас­порта.

Аз вече знаех, че ще бъда следен и по никой начин не мога да се кача за Виена, за­щото ще ме хванат. Качих се за Горни Милановац, където с пристигането си трябваше да представя обявата в Око­лийското управление. Когато се явих сутринта и предста­вих обявата, околийският началник поиска паспорта и го задържа. Това нареждане той получи от Белград.

Беше към края на септем­ври 1925г. По това време в лагера се бяха насъбрали още много емигранти от раз­лични краища на България и тия чети, които по нареждане на централното ръководство на комунистическата партия трябваше да се приберат, и то по възможност в Сърбия. Появиха се брожения и кара­ници заради обявения завой по отношение на въстание­то. Даже и видни комунисти като Крум Пастармаджиев – дългогодишен кмет (кому­нист) на град Лом, се обявиха против завоя, поради което беше изключен от партията. Наложи се да се организира общо емигрантско събрание и на него чрез гласуване да се види колко са ЗА и колко НЕ. Там бяха: Александър Величков, Гавраил Генов, Фердинанд Козовски, Георги Михайлов и др. При наже­жената атмосфера на събра­нието отстрани се хвърли обущарски чук и удари един емигрант, дошъл скоро от Цариград, който моментал­но почина. Събранието се разтури от сръбските власти, които арестуваха няколко души, между които и нас, двамата братя. Фердинанд Козовски и Георги Михайлов можаха навреме да напус­нат и не ги арестуваха. След два дни следствие освобо­диха и нас. Още същия ден късно вечерта дойдоха в квартирата ми Александър Величков и Гаврил Генов и казаха, че аз, Фердинанд и Георги Михайлов още съща­та вечер трябва да заминем за Белград с влака. На мене казаха да отида у Недялко Атанасов, за което той е вече предупреден, като ми дадо­ха и нужните средства, а на Фердинанд и Георги Михай­лов дадоха други адреси. Поръчението беше на дру­гия ден да заминем за Нови Сад, където също имаше емигранти с представител Йордан Иванов – адвокат от гр. Фердинанд. От Нови Сад трябваше да заминем по ка­нал за Виена.

След чакане от една сед­мица за мен дойде нареж­дане от Виена и аз заминах за там, а Фердинанд и Георги отидоха в Загреб. Ръковод­ството на ВМРО (обединена) ме изпрати в град Мерано – Италия, като вече за тре­ти път ме снабди с паспорт, за да се осведомя на място, лично от лекарите в сана­ториума, къде беше изпра­тен на лечение В. Манолев и след като разбера, да им пиша във Виена и да чакам отговора им къде да отида. Това стана към 15 февруа­ри 1926г. Лекарите ме ос­ведомиха и аз предадох, че здравословното състояние на Манолев е зле и че като за утеха му препоръчват южен мек климат, значи към Гър­ция, там, откъдето е родом. Моят маршрут също беше на­там, затова ми наредиха да го придружавам. Ако може, с мене заедно да дойде до Солун, където да се настани в някоя болница. Там могат да дойдат брат му и сестра му от с. Белотинци.

От Мерано с влак стиг­нахме във Венеция, където престояхме около 15 дни, защото Манолев беше доста отпаднал. От Венеция с па­раход стигнахме до Пирея и в Атина го настаних в първо­класната, най-голяма и ста­ра болница „Евангелистра“, където на 18 май 1926 год. почина. Погребението извър­ших чрез погребално бюро, като същевременно телегра­фически уведомих близките му в Неврокоп и Белотинци. Уведомих също и ръковод­ството във Виена.

От Атина пристигнах в Со­лун, където се срещнах с на­шите хора много предпазли­во, за да не ме познае някой агент. В това време очаквах да пристигне членът на ръ­ководството на ВМРО (обе­динена) Христо Янков Чола­ка от Виена. Трябваше да го срещна с нашите хора и да го запозная с тях, защото те нямаха директна връзка. Той пристигна към 10 юни 1926г. и се срещнахме у дядо Геор­ги Русинков на ул. „Галариу“ №10. След разговора Христо Янков трябваше да отиде и се срещне с евреина Бенерой – секретар на партията в Со­лун, с когото аз се бях срещ­нал предварително. Аз го из­пратих до Камарата – арката, под която минава трамваят. На връщане някой ме потупа отзад по рамото и ми каза да отида с него до Дирекция „Държавна сигурност“. Оттам ме препратиха в предвари­телния арест. Там сварих Ге­орги Ключков. Него закараха по етапен ред към Драма, а мене преследваха цели 10 дена, за да установят откъде и как съм дошъл. Бях си ос­тавил паспорта у дядо Георги, защото знаех, че е фалшив, визата също е фалшива, та да не загазя повече.

От Солун ме пратиха в Атина, където престоях цяла седмица, и оттам – на остров Крит, където останах до края на октомври 1926г. От о-в Крит с чешки пасаван можех да се върна в Солун, където чаках да се видя с някои наши хора. След това се озовах във Виена, където сварих току-що пристигнал от Сърбия, от лагера Горни Милановац, Владимир Поп­томов от Банско.Той пое ре­дакторството на „Македон­ско дело“.

В началото на м. януари 1927 год. ръководството ме снабди с френска виза за един месец, защото за пове­че не даваха, и ме изпрати в Париж, където сварих Ни­кола Разлогов от Банско, Я. Бугатинов (телохранител на Паница) от Плевня, Борис Чанджиев от Неврокоп и др. В Париж трябваше да остана повече, затова Чанджиев ми каза и отидохме, та се запи­сахме като студенти в Сорбо­ната и така можеше да оста­нем в Париж безсрочно.