Възродителният процес – горчиви спомени

Какво е да живееш 42 го­дини с болката, със срама, с огорчението, с чувството за безнаказаност? Какво означава за един родител, детето му да се срамува да признае потеклото си? Как­во е чувството, когато чуеш от съселяните си, че над­гробната плоча на майка ти е била разрушена и че дър­жавната машина ще ти поз­воли да я издигнеш отново, само ако смениш имена й с християнски? Какво е чув­ството да живееш знаейки името на милиционера, убил брат ти по време на протес­та в центъра на селото, про­тив насилствената смяна на имената и да знаеш, че не можеш да очакваш справед­ливо наказание за виновни­ка?

С отговорите на тези въ­проси живеят българските мюсюлмани, с този белег от Възродителният процес са израснали децата им. Три са големите етапи, в които над българските мюсюлмани бе извършен геноцид. Да, гено­цид, защото хората са били малтретиран, по признак религия и етническа при­надлежност. Заради име­ната им, живота им е бил в риск, а някои от тях дори го губят. Над 850 000 души са с насилствено сменени име­на, броят на жертвите е 72, а болката на хиляди хора ос­тава жива и днес. Потъпква­нето на основните човешки свободи беляза всеки един от тях, независимо от соци­алният му статус, на колко години е и къде живее.

В момента като че ли живеем в четвърти етап, когато все още в държав­ните институции мюсюлма­ните трябва да бъдат иден­тифицирани по няколкото си имена- турско, българско, рождено, наложено, смене­но… Имена, които за бъл­гарските мюсюлмани имат значението на номерата на евреите в концлагерите, имена на срама, на униже­нието. Най-страшното днес е може би досадата, с която се говори за тази насилстве­на асимилация: „Няма ли най-накрая да се приключи с дебата за Възродителният процес. Вече 25 г. минаха. Какво толкова е станало, те доброволно са си сменили имената и дори сега си сто­ят с българските?“ . Много неща са се случили, за да стигне до момента, в кои­то брат и сестра да с едни и същи родители, но с раз­лични бащини и фамилни имена – български и турски. Първият етап е през 50-те години на миналия век, етап с по-скоро разузнавателна цел. Тогавашната власт, в лицето на Тодор Живков и комунистическата партия, избират да изпробват кош­марният си план за залича­ване на етническите, рели­гиозните и общо човешки свободи в Благоевградския край.

Всички жителите от селата и градо­вете в региона са били привиквани в тогавашните Град­ски и Окръжни Съ­вети и милиционер­ски отдели, в който са били заставени да подпишат молба с думите: „Ето тук има една молба, че искаш да ставаш българин! Избери си българско име! Ако не си избереш сам, ние ще ти сло­жим, но и бой ще ядеш!“ Без да им дават каквито и да било обяснения, на предварително попълнени мол­би, мюсюлманите са били принудени да се подписват, дори и с пръстови отпеча­тъци. Колкото до имената на децата и учениците, те са били сменени в училищата, без власт имащите дори да се допитат до родителите им.

За комунистическата власт това се оказва изклю­чително трудна задача, тъй като местното население се бунтувало и е имало вероят­ност напрежението да еска­лира. В продължение на бли­зо 20 г. БКП се подготвя за един о най-разрушителните си удари срещу единността, сплотеността и здравина­та на българския народ. За тези години, целият дър­жавен апарат е водел под­готвителна политика, с цел смачкване на протестните нагласи. Този период, също така може да се определи и като периода на квотите. В българските училища – ос­новни, средни, полувисши и висши, мюсюлманите от различните региони са били приемани дори с по-нисък успех, на квотен принцип. По този начин, в отдел­ни единици биват вписани идеите на комунистическа про­паганда, защото за да се извърши така­ва огромна насил­ствена асимилация, е било необходимо част от тези дейст­вия да бъдат из­вършени от новите християни, предали потеклото си. Необ­ходимо е било и вре­ме за мобилизиране на войската, която в продължение на ня­колко месеца остава в Родопа планина, обгради­ла всички села.

Един от най-тежко постра­далият регион от жестоката „асимилация“ на мюсюл­маните в България е родоп­ският. В началото на 70-те години, от село на село се разчува мълвата, че отново започнала държавна акция за смяна на имената. Не всички приемат мълвата за истина, но с всеки изминал ден, напредващата крачка на военният ботуш се чува все по-силно. През 1973г. мъжете от селата в Родопи­те се крият с дни, а в някои случай дори с месеци в го­рата. В това време, от страх жените останали в селото спят с брадва за вратата. Когато изпратените от дър­жавната власт „възродител­ни комисии“ влизат в някое село, настъпва истински ад. При отказ на жените да свалят кърпите от косите си и да сменят облеклото си, дрехите с които са били са били скъсани още докато са на тях, и при повторен отказ са ги водели с конвой да се къпят през зимата в язови­ра с дрехите, щом упорстват за шалварите си. За да из­бегнат безкрайно унизител­ният и насилствен акт, въз­растните хора са се криели в скринове и плевни, но с по­мощта на кучета, милицията бързо ги откривала.

На хора с турско-арабски имена в магазините е били забранено да се продава хляб и други хранителни продукти. Младите мъже не са били взимани в казар­мата, а са били пращани в мините. На семействата, в които жените са били със забрадки са били гонени от работа и по този начин са оставени без препитание в продължение на месеци. Много от джамиите са били разрушени, а тези, които са били запазени, са служели за плевни на конете на кон­ната полиция. В периода на т. нар. „Възродителен процес“ са били забране­

 ни всякакъв вид религиоз­ни празници и погребения. Цинизмът на тогавашната власт стига до там, че при погребение на мюсюлманин се изпраща комисия, която да провери дали покойника е с костюм, дали е закупен ковчег ( в разрез с мюсюл­манските традиции) и дали погребалната церемония не се извършва по ислямските канони.

Жителите на село Корни­ца прекарват трите най-сту­дени зимни месеци, януари, февруари и март, на площа­да в селото. Цялото село е нощувало навън, в знак на протест, в знак на апел за помощ, в знак на опит за запазване и съхранение на свободата. На 28 март, с. Корница, преживява най-го­лемият си кошмар, кошмар от който все още не могат да се събудят. Привечер ан­тихуманните действия за­почват първо служителите на противопожарната охра­на, като заливат събралото се множество на площада с вряла вода. След тях на ход са милицията, която започ­ва първо с жестоко удряне и ритане по селяните, след което продължава с кур­шуми. Убити са четирима души. Жестоко пребити са стотици. Поне 10 човека още същата нощ са изпратени по затворите. Осквернени са гробищата и религиозни храмове. След като, така чаканата помощ и търсена закрила остава само блян, българските мюсюлмани се предават и започват да подписват молбите за смяна на имената без дори да про­четат новите си „български“ имена. Събитията от 1973 г. вдъхват увереност и кураж в управляващите тогава кому­нисти и те разчитат разгро­ма на мюсюлманите в Родо­пите, като даване на зелена светлина за по-ефективни действия срещу мюсюлма­ните в цялата страна.

Така се стига до „Голяма­та екскурзия“. През 1984 г. Централният съвет на Бъл­гарската комунистическа партия, взима решение, с което всички български мю­сюлмани и етнически турци, са задължени да се откажат от собствените си имена, като ги сменят с български. Официално се забранява употребата на турски език. Т. Живков открито заявява позицията си, относно бъл­гарски мюсюлмани, а имен­но, че поне 100-150 000 души трябва да бъдат изселени в Турция. През 1989г. от юни до август, плановете на Живков се стават реалност, още повече, че броят на из­селените е повишен много­кратно- за три месеца, в на­товарени с покъщнината си на каруци, коли и камиони 360 000души, които са при­нудени да избягат от домо­вете си.

За реализация на тази ма­щабна акция са били използ­вани същите методи и под­ходи от 1973г., но този път, акцията е била проведена в цялата страна. С още по-го­ляма жестокост забрадките са били свалени, надгроб­ните плочи са били разбити, униженията на работното място и в училищата стават нетърпими. Вече забраната за продажба на хляб в мага­зина на хора с турско-араб­ски имена, е в сила в цялата страна. Комисии проверяват дали покойниците са облече­ни в костюми при всяко едно погребение. В стремежа си да запазят и малко останала семейна гордост и чест, мъ­жете отново бягат в гората, но този път там ги очаква въ­оръжената армия на Народ­на Република България.

По време на целият Възро­дителен процес, българска­та армия е мобилизирана и воюва срещу своите братя, сънародници, съученици, приятели мюсюлмани. Жес­токостта срещу жителите на с. Корница се пренасят във всички краища на страната. Масови побой над мюсюл­маните в България е има­ло и в с. Медевец, Свищов, Сърница, Кърджали, Дулово, Сатовча, Разград и др. На ня­кои места се стига и до кръ­вопролитие… за едното име, за едната религия, за едната чест!

Но не пролята кръв и пору­гано достойнство разклаща комунистическият режим, настъпилата финансова криза след гоненията, изо­стря негативното отношение от страна на етническите българи към БКП. По данни на Държавната спестовна каса „Новите българи“ (как­то ги нарича Т. Жвков) само за месец юни 1989 г. са из­теглили над 900 млн лева, освен това „новите българи“ закриват и близо 170 000 влогови сметки.

Изселниците оставят око­ло 200 000 работни места свободни. Над 4 000 къщи във вече обезлюдените ра­йони са изкупени на безце­ница. БКП е безсилна да се справи с тежките икономи­чески последици в смесени­те райони. Държавата е пред банкрут. И ако след години стабилното финансово поло­жение на страната е възмож­но да бъде възстановено, честта не би могла. Затова се говори и до днес за този престъпен акт срещу мю­сюлманското малцинство в България. Говори се защото раната все още е отворена. Рана, в която угодно бъркат националистически партии и организации. На всяко се­мейно събиране, всеки от членовете на семейството споделя за болката си, при­чинена му от Възродителния процес. Болката от униже­нието, поруганата чест, раз­битите надгробни плочи.

Къде се е чуло и видяло живи мъртви да наказват? Къде се е чуло и видяло щом искаш да останеш с шалва­ри да те хвърлят в язовир през зимата? Къде се е чуло и видяло да ти забранен хля­ба заради името? Тук в ро­дината ни. И да, болката им е още там, докато си казват турско-арабските имена, ня­как тихо, като че ли да не ги разкрият…

Исмаил Кабак

Вестник “ ТОП ПРЕСА „