Село Ловча

След почивката взехме пътя към Бучин дол и когато стигнахме между Ключков преслап и Калайджиев чу­кар, решихме да се изкачим на билото и да навлезем в българска територия, но още с приближаването на границата срещу нас се от­кри силна стрелба. Ние не се издадохме, защото се на­мирахме между два гръцки поста – Манаско и Хрида. Паница каза да се оттеглим навътре в Гръцко, към Бучин дол, и там решихме да се върнем пак към Али ботуш, на по-безопасно място, и да обмислим начин за премина­ването ни. Тръгнахме обра­тно по същия път и стигнах­ме в Мален дол, Търлишко, точно когато се съмваше. Тук решихме, че не трябва да вървим в голяма група, за да не дадем жертви, и се разде­лихме на две групи – едната с Тодор Паница от 8-10 души, която да може незабелязано да премине границата и се отправи към Сърбия, и дру­гата от около 30-35 души, в която бяхме и ние, двамата братя. Ние трябваше да по­искаме от гръцките власти да минем през тяхна терито­рия и по море да се върнем в България.

Паница още същата ве­чер преминал с групата си границата и през Сатовча и Батак пристигнал в София. Ние, втората група, се отпра­вихме за село Търлис, къ­дето имаше гръцка военна застава, като предварително бяхме пратили един човек от същото село да обади на властите, за да не ги изне­надаме с нашето влизане в селото. На един километър от Търлис ни посрещнаха двама души в цивилно об­лекло, въоръжени с българ­ски пушки манлихери, които били изпратени от гръцкия офицер в селото, за да ни посрещнат. И с двамата се познавах от по-рано. Еди­ният беше Гогата – влах от селото, а другият – канди­лопалеца в гръцката черква в Неврокоп, през 1913 годи­на преселил се в Търлис. Ко­гато пристигнахме в селото, те и двамата започнаха да говорят пред гръцкия офи­цер ласкави думи, че ме по­знават, и той от своя страна нареди да ни сервират обяд. След като обядвахме, зами­нахме с един войник за село Горно Броди при по-висшето началство, а оттам – за град Драма, докато най-сетне пристигнахме в Солун, в главната квартира на 3-ти армейски корпус с началник генерал Пангалос.

В Солун стояхме около де­сет дни, свободни из града, докато дойде нареждане от Атина. Ние, които бяхме от България, заминахме за Атина, а ония, които бяха от Сръбска Македония и бяха се изселили в България през 1913 г., се отправиха за Сър­бия. Те сметнаха, че са осъ­дени от Организацията на смърт заради тяхното дезер­тиране от нея като нейни четници. От друга страна, виждаха, че правителството на Стамболийски не взема мерки против тях, факти­чески ги подпомага.

В Атина ни посрещна лю­безно един от легационните чиновници при българското посолство Александър Кан­тарджиев, който след някол­ко дни престой ни качи на българския пътнически па­раход „Варна“, с който напра­вихме рейсове до острови­те Самос и Хиос, до остров Крит, гр. Канея и гр. Смирна – Турция, откъдето пристиг­нахме в Цариград, където пък се прехвърлихме на па­рахода „Фердинанд“, с който пристигнахме във Варна. Оттам на другия ден прис­тигнахме в София, където се събрахме всички, освен Паница, в хотел „Одеса“ и се разпитахме кой как е прека­рал изтеклото време. Това беше към края на месец май 1923 година. Ние, двамата братя, веднага след срещата тръгнахме за Ямбол, за да засадим с тютюн предвари­телно приготвената площ от 60 декара. Имахме разсад, специално отгледан за цел­та. Смятахме, че няма да можем да се върнем скоро в Неврокоп, а не биваше да пропуснем годината.

В Ямбол по това време беше Владимир Мавродиев – съдия от село Гайтаниново, с когото се познавахме, тъй като той беше мирови съдия в Неврокоп. Той беше санда­нист и често се срещахме да си говорим за създалото се положение в нашия Невро­копски край.

На 9-и юни 1923 година се извърши преврат срещу зе­меделското правителство на Стамболийски от професор Цанков с целия Черен блок от престъпници, в това чис­ло и бандата, наричаща се ВМРО. Първата работа на са­мозваната Вътрешна маке­донска революционна орга­низация след преврата беше да залови колкото се може повече хора, които не са и се подчинили, и ги избие. В Со­фия заловиха и избиха: Ди­митър Кемалов, Георги Ке­малов, Костадин Попиванов, Петър Зайков, Костадин Дер­менджиев, всички от село Калапот, Иван Коюмджиев от Либяхово, Атанас Петров от с. Долно Броди, Георги Ни­ков от с. Горно Броди и още много и много от Сатовча и Долен, на които не помня имената. Бе убит също поп Конев от Прилеп, жител на Неврокоп. За нас, двамата братя, които не можахме пряко да им попаднем в ръ­цете, наредили телеграфиче­ски на началник – гарнизо­на в Ямбол да ни заловят и веднага под охрана да ни от­ведат в село Белово, Пазар­джишко, и ни предадат в те­хни ръце. В село Белово бяха организирали касапница за избиване на селяните, чле­нове на БЗНС от Пловдивска област. По това време Кому­нистическата партия беше неутрална. Казваха, че две буржоазни партии се бият и те трябва да стоят настрана, затова от тях не падна нито един човек.

На другия ден след превра­та (беше неделя) ние пак се събрахме с Владо Мавроди­ев и излязохме извън Ямбол, към гарата, за да си погово­рим по-свободно. След като седнахме на хубава зелена тревичка, Мавродиев ни за­пита какво мислим да пра­вим, тъй като положението ни е много сериозно. Заради това, че сме били с Паница, сме осъдени на смърт от самозваната организация. Според него трябваше да бя­гаме, защото те са научили, че сме тука. Същото се отна­ся и за Костадин Милушев от село Орехово, Серско, жител на село Мосомище, Невро­копско. След дълги разгово­ри с Владо Мавродиев реши­хме да отидем до града, за да се нахраним и вземем ня­коя дреха. (Дрехите си бяхме оставили в хотел „Нова Аме­рика“.) Същата вечер трябва­ше да напуснем Ямбол.

Върнахме се на смрачава­не и се разделихме с Мав­родиев още на площада в Ямбол и отидохме право в ресторанта на хотела, сед­нахме сами на една маса и си поръчахме ядене. Преди още да го получим, се изтър­сиха двама войници с на­тъкнати ножове на пушките и ни запитаха дали ние сме братя Бакърджиеви. След като потвърдихме, ни арес­туваха.Сигурно хотелджията им беше показал, че сме съ­щите, които търсят, защото в този хотел сме повече от сед­мица. Войниците ни заведо­ха при началник – гарнизона с чин полковник. Той им каза да излязат вън да чакат, а на нас даде столове да седнем. Първият въпрос, зададен от полковника, беше какви са отношенията ни с Маке­донската организация. Ние отговорихме, че са противо­речиви, като му обяснихме причините. Запита ни дали сме женени и имаме ли деца. Ние отговорихме уклончиво. Тогава той извади телегра­ма от чекмеджето и каза, че много съжалява, но не може с нищо да ни помогне. Доба­ви, че македонската органи­зация иска да ни предаде в село Белово веднага, щом ни залови. Викна войниците и им каза да ни закарат в ка­зармите. Това беше към 21 часа. В казармите сварихме задържани разни народни представители, околийски началници и други земедел­ски чиновници.

Мавродиев научил за на­шето арестуване и рано су­тринта дойде в казармите, като се срещна първо с во­еннополевия следовател и тогава дойдоха двамата при нас. Мавродиев му обясни, че ние имаме 80 декара за­сят тютюн и двама посто­янни работници, които се грижат за тютюна, та те като идват при нас, да ги пускат свободно да разговаряме и им даваме инструкции по работата. Това може да се свърши най-малко в течение на 4-5 дни до уточняване с работниците на всичко, за­това да не ни предава свое­временно. Когато останахме насаме с Мавродиев, той ни каза: „Гледайте, струвайте, да организирате нещо през тия дни – било по път, било, където ви е удобно, защото иначе сте загинали.“

Оттогава всеки ден идва­ше единият от работниците, за да се съветва с нас как­во да прави със засадения тютюн, но ние вече не гово­рехме за тютюна, а какво да се направи за нашето спасе­ние. Уговорихме се да следи кога ще ни закарат на гарата, да ни проследи и когато ни качат във влака, да се качи и той и седне близо до на­шето арестантско купе. Той беше въоръжен с пистолет „Маузер“ с 10 патрона. Уго­ворихме начина на действие, ако се извърши във влака, и начина на слизане от влака на гара Белово. Пратихме го да отиде до гара Белово, където имахме наш приятел, съдържател на хотел – рес­торанта на гарата, който се казваше Славчо Старозагор­ски. Трябваше да провери времето на пристигането на влака, движението около га­рата и обстановката в хотел – ресторанта. Всичко това се свърши за ден и половина и той дойде да ни докладва за стореното. Според това, което работникът беше ви­дял, решихме да действаме на гара Белово, при входна­та врата на ресторанта пред бюфета.

Вестник “ ТОП ПРЕСА“