Моят Неврокоп
-
- май 30, 2018
Тези славни традиции в музикалния живот на града в следващите години не само се съхраняват чрез една добра приемственост, но и се развиват нови формации. Такава бе вокалната група „Пламъчета алени“, формирана през 1975 година, с ръководител музикалния педагог Виолета Крантева, фестивалите по класическа китара с главен ръководител Огнян Вълев, съставите на Николина Чакърдъкова и др.
Винаги ме е вълнувало жизнерадостното изпълнение на децата от „Пламъчета алени“ на песни за родината, за щастливото детство и мира. Подпомагал съм създаването и израстването на тази формация чрез предоставяне на финансови средства от бюджета на Образованието, изпращането им на морски и планински лагер и т. н.
Военният духов оркестър с неговите диригенти (капелмайстори) е важно, бих казал, съединително звено за приобщаване на хората към музиката. Още като дете, в годините, когато живяхме при баба ми Мария на стотина метра от казармата, аз слушах репетициите и изпълненията на оркестъра. Отделни семейства на военни музиканти живееха в съседни къщи, играехме с децата им. Родителите им ни показваха инструментите, понякога изсвирваха по някой фрагмент от марш. Преди излизане с оркестъра в града те ги лъскаха със специалната течност за медни инструменти пуцинг и инструментите добиваха великолепен блясък.
Към оркестъра винаги имаше по едно – две деца с ушити по мяра военни униформи. Тези деца, останали без двама родители, бяха зачислени като музикантски ученици. Постепенно те бяха обучавани на инструмент и четене на ноти. След година – две децата се развиваха като грамотни музиканти, а след порастването им биваха включвани в оркестъра на щатна работа.
Изпълненията на оркестъра се организираха в празнични дни и винаги в беседката на градската градина, а в зимните месеци – в киносалона. Свиреха се военни маршове, народни хора, фрагменти и увертюри от опери. С музика предвождаха войниците за различни тържества, манифестации и спортни състезания.
Все още в паметта ми е един концерт на военния полкови оркестър в салона на читалището. За първи път чух изпълнение на увертюрата към операта на Джоакино Росини „Севилският бръснар“. Бях като зашеметен и тази музика остана завинаги в мен. Военните музиканти бяха уважавани и приемани от неврокопчани. Голяма част от тях бяха от Разлог, Русе и други градове на страната.
Добре си спомням тромпетистите Борис Жилев и Михо Михов, тромбониста Владо Цуцуманов, кларнетиста Иван Палев, барабаниста Славчо Яначков, тромбониста Шамлиев, флейтиста Никола Хаджиев (Кольо Шуплина). С Кольо Хаджиев след години станахме съседи в новия жилищен квартал зад завода за ципове. Неведнъж слушахме заедно записи на оперна и симфонична музика. Веднъж Кольо ме сюрпризира с един композиран от него марш за духов оркестър. Сега, когато Кольо Хаджиев не е между нас, духът му се рее свободно в света на маршовете и духовите оркестри.
ТЕАТРАЛНИЯТ ЖИВОТ
Първите ми спомени за театър са около 1946г., когато самодейният театър към читалище „Просвета“ играеше пиесата „Тревога“. По-късно фамилно посещавахме отделни постановки, като дълбоки спомени у зрителя с невероятната игра на актьорите оставиха пиесите „Царска милост“ (1948), „Свекърва“ (1952), „За честта на пагона“ (1959) и знаменитите спектакли на „Криворазбраната цивилизация“ (1962).
Публиката обичаше театъра, харесваше представленията на любителите артисти. Те играеха непринудено, стремяха се към реализъм, отделни артисти се открояваха с фигура, глас, дикция и сценично поведение.
Не мога да подмина ролята на суфльора. Понякога неговите реплики, подавани към артистите, се чуваха от първите редове на публиката, която приемаше това за нормално и с великодушие. Спомням си, че при една пиеса трябваше да влезе пияният мъж, но той не се появяваше. Тогава несменяемият суфльор на състава, читалищният деец Георги Петров, просъска неколкократно: „Пияният, пияният да влезе!“
Гражданите обичаха да посещават театрални постановки, познаваха актьорите, помагаха в подредбата на сцената и костюмите, предоставяха мебели, кресла и други вещи. За всяко семейство бе въпрос на престиж да заеме вещ за постановката.
Дълго преди премиерата градът живееше в очакване. Неврокопчани знаеха какво се подготвя, кой каква роля ще изпълнява. Декорите се рисуваха от художника на киното Стойчо Серафимов, по-късно от приемника му Любчо Мунин и от Сашо Хаджиангелов. За Любчо Мунин, преселил се от Добринище, ще разкажа по-нататък, защото бе значима личност.
Преди спектакъла понякога попадах зад завесата и наблюдавах вълнението на артистите. Разменяха си костюми и рокли, цилиндри и шапки, надничаха към залата да видят идва ли публика. След представлението нямаше банкети, почерпки и други подобни. Артистите се прибираха скромно по тъмните улички в домовете си. Стопляше ги благодарността, ръкопляскането на публиката.
Изключителен е приносът в развитието на самодейния театър на любителите артисти: Емилия Праматарска – библиотекарка, Росица Божкова – учителка, Лазар Лазаров – служител, братовчедите Георги и Димитър Пелтекови – банкови служители, Георги Хаджиев – застраховател, Г. Гавалюгов, Йордан Перков, Борис Ангушев, Пенка Тошева – фармацевт, Юлия Тотина – учител, Георги Златков и строителния техник Данаил Мутафчиев.
Театрално събитие за гражданите бяха посещенията в града и района на Благоевградския държавен театър „Никола Вапцаров“. През 1950 година той ни гостуваше с пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“. Това бе запомнящ се спектакъл с участието на легендарните за трупата артисти Владо Давчев, Илия Бръчков, Димитър Манчев, Любчо Миладинов, Ева Тупарова (родена в Неврокоп) и др.
Културните събития в града се обогатяваха и с концертите на изявени народни певци. С баща ми посещавах концертите на Гюрга Пинджурова, Мита Стойчева, Атанаска Тодорова (баба Наста) и Борис Машалов.
Редовно представяха спектакли илюзионистите Мистер Сенко, Мити и различни акробати. От всички тях най-колоритен бе Мистер Сенко (Евстати Христов). Обикновено провеждаше спектаклите в читалищния салон. Залата винаги бе препълнена, имаше много правостоящи. Той успяваше да установи непринуден контакт с публиката чрез малки закачки. Покани някой улегнал мъж на сцената и от вътрешните му джобове започва да изважда различни дамски атрибути. На друг, още докато се качва по стълбичките към сцената, му отмъква часовника или му отрязва вратовръзката. Коронният му номер бе „да си свали главата“ и на следващия ден хората коментираха: „Днес Сенко си свали главата, остави я при Карабелята да я обръсне и излезе да се поразходи.“
Илия Чолев
Вестник “ ТОП ПРЕСА „
Be the first to leave a review.
