Моят Неврокоп
-
- май 9, 2018
Камъните от кариерата ги добиваха руснаците белоемигранти Сергей Кресновски, Макарий Бородин и българинът Стоимен Бараков от с. Скребатно. Всички операции по пробиване на отвори за взрива се правеха на ръка. Нямаше и помен от съвременните пробивни машини. По стоманените длета се удряше с голям чук, след удара длетото се завърташе леко, периодично с една дълга лъжица се чистеше натрошената скала в отвора и така, докато длетото потънеше в скалата. Поставяше се взрив в капсул – детонатор и бикфордов фитил, достатъчно дълъг, за да може бомбаджията, след като го запали, да избяга и се укрие. Товаренето на тези камъни бе жестоко изпитание за всички, тъй като каросерията на колата бе доста висока. Когато някой от нас не можеше сам да вдигне камъка, веднага се включваше втори човек. След като натоварехме колата, качвахме се отгоре в каросерията, отивахме в града, разтоварвахме камъните на обекта и цикълът се повтаряше. Млади бяхме и жилави и този път издържахме. Марчев същата година се записа да следва за инженер – лесовъд и до пенсионирането си работи като директор на Горско стопанство – Симитли. Засичахме се рядко по благоевградските улици.
По-късно научих, че каменарят Стоимен бе пострадал от капсул – детонатор, който избухнал в устата му, докато го затягал със зъбите към детониращия шнур. Срещах го в града с деформирано лице, но бе оцелял. Кресновски също бе пострадал от капсул – детонатор, избухнал в лявата му ръка, но продължаваше да добива камъни и по-късно да чисти канавките по пътя Неврокоп – Добринище. Така завърши трудовата си биография този бивш инженер от Транссибирската железопътна линия.
В периоди, когато нямахме работа, отивах да сека тухли при предприемчивия арменец Агоп Магардичян (Карник). Не помня вече по колко плащаше на нас, но той разполагаше с много пари, позволяваше си да харчи с широки пръсти не само за компании, но редовно подпомагаше финансово закъсали семейства. Ние копаехме пръстта, заливахме я с вода, мачкахме я с крака и мотика и сечехме тухли ръчно по три броя в калъп. След като изсъхнеха на слънце, под ръководството на специалист ги нареждахме на редове с въглища между тях или на друга фигура (коптор) за изпичане на дърва. Запалваше се огънят и за няколко дни бяха готови. След като се охладяха, разваляхме фигурата и ги натоварвахме на коли и камиони до строителните обекти. Карник бе и добър търговец. Когато дойдеше купувач, вземаше една тухла, удряше я силно в земята и ако не се счупеше, му казваше: „Гледай какви тухли съм направил – челик (стомана)“. За мен поуката бе, че без мерак в работата даже хубава тухла не става. Нашият съгражданин инж. Христо (Ицо) Спириев също си спомня как и той е сякъл тухли на Карник, но парите, които е заработил, Карник с възпитателна цел до стотинка е предавал на баща му.
За да оценим предприемчивостта на арменците, ще цитирам само един факт. Карник имаше информатори и знаеше в кое село ще започне строеж на училище или друга обществена сграда. Печелеше търга и всички тухли за сградата сечеше на място в двора на обекта.
Разбираемо е, че в дните, когато получавахме заплати, си уреждахме малки пиршества в „казиното“ на градската градина, където бюфетчикът бай Димо Владиков правеше сочни и вкусни кюфтета от месо. Тогава не бяха известни разни белтъчни, соеви и други добавки. Към тези кюфтета или панирани костенурки (нямаше думата екология, нямаше защита на костенурките, но те се размножаваха бурно и по свои правила и ги имаше в изобилие) добавяхме и по халба студена наливна бира, доставяна от прочутите Прошекови пивоварни в София.
С припечелените средства си купувахме учебници, дрехи, обувки и облекчавахме семейния бюджет.
Харесваше ми да работя на нивите, на строежите, на керамичната или на дъскорезната фабрика или по канавките на шосето. Често казвам на хората, които са ме заобикаляли, и на семейството си, че съм продукт на мотиката.
Годината 1952-ра бе преломна за мен и съучениците ми, тъй като завършвахме гимназията и всеки пое своята посока в живота. За това, как се случиха при мен нещата, ще разкажа малко по-късно. Сега желая да въведа читателя във всестранния, динамичен и богат на събития живот в Неврокоп.
КУЛТУРЕН И ДУХОВЕН ЖИВОТ, ЧИТАЛИЩЕ „ПРОСВЕТА“
Естественият център за духовност и култура в цялата Неврокопска околия неотменно са читалищата. Първото читалище в града е основано в 1865 година от родолюбиви неврокопчани. След погрома от 1903 година читалището е възстановено през 1908 година с новото име „Просвета“.
Първата копка на сградата на сегашното и място е направена през 1930 година. През 1938 година е завършена само театралната зала (киносалон). Библиотеката е оставена за втори етап, който се реализира чак през 1958 година. Към читалището се формират художествени колективи, клубове, кръжоци, студии и други формации. […]
Назначаването на Златко Лазаров за учител по музика в гимназията бе шанс за развитие на самодейното музикално и танцово изкуство в Неврокоп. След като успя само за 7-8 месеца да формира гимназиален духов оркестър, още същата 1948 година той пое художественото ръководство на основания през 1946 година от известния в града общественик Зафир Кънчев самодеен ансамбъл за народни песни и танци „Яне Сандански“ към градското читалище „Просвета“. Под музикалното ръководство на Златко Коцев и с помощта на хореографа на ансамбъла Костадин Руйчев колективът завоюва нови художествени хоризонти. Слушахме, гледахме и аплодирахме великолепните изпълнения на песните „Биляна платно белеше“, „Мари Бою, бяла Бою ле“, „Дай си, Въсе, ръчичката“, „Не наливай студена вода, Найле“ или танците „Русалии“, „Драмско хоро“ и др.
Лично познавах някои от певиците – основателки на състава: Мария Хаджимаринова (Мирьовица), Мария Палаханова (Палаханка), Катя Папалезова, Величка Урдева – майка на уважаваната лекарка, дерматолог в Благоевград Люба Попова, и други.
Интересен е жизненият път на хореографа Костадин Руйчев, чиято 80 – годишнина бе отбелязана през 2005 година в Благоевград с великолепен поздравителен концерт. Когато като ученик трябваше да си купя шапка, неведнъж го виждах като майстор шапкар при Митьо Ташев, но любовта към танца и трудолюбието му го изведоха до главен хореограф на ансамбъл „Пирин“ и до световните сцени.
Постепенно съставът на фолклорния ансамбъл набираше опит и самочувствие при всяко излизане на сцена, в зала или на открито. Гражданите аплодираха изпълненията с все по-голяма топлина и признателност.
По сведения приживе на Костадин Гуцев, дългогодишен културен деец в Неврокоп и по-късно административен директор на Държавния ансамбъл за песни и танци „Пирин“ – Благоевград, през 1949 година в Неврокоп пристига видният композитор, фолклорист и диригент Филип Кутев със сътрудниците си Райна Кацарова и Иван Кавалджиев. В продължение на петнадесет дни те изучават историята и етапите в създаването на неврокопския самодеен ансамбъл.След завръщането си в София те прилагат схемата и опита на неврокопчани за създаване на първия държавен ансамбъл за песни и танци, днес носещ името „Филип Кутев“.
Илия Чолев
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
