Моят Неврокоп

 Камъните от ка­риерата ги добива­ха руснаците бело­емигранти Сергей Кресновски, Ма­карий Бородин и българинът Стои­мен Бараков от с. Скребатно. Всички операции по про­биване на отво­ри за взрива се правеха на ръка. Нямаше и помен от съвременните пробивни маши­ни. По стоманените длета се удряше с голям чук, след удара длетото се завърта­ше леко, периодично с една дълга лъжица се чистеше на­трошената скала в отвора и така, докато длетото потъне­ше в скалата. Поставяше се взрив в капсул – детонатор и бикфордов фитил, достатъч­но дълъг, за да може бомба­джията, след като го запали, да избяга и се укрие. Товаре­нето на тези камъни бе жес­токо изпитание за всички, тъй като каросерията на ко­лата бе доста висока. Когато някой от нас не можеше сам да вдигне камъка, веднага се включваше втори човек. След като натоварехме кола­та, качвахме се отгоре в ка­росерията, отивахме в града, разтоварвахме камъните на обекта и цикълът се повтаря­ше. Млади бяхме и жилави и този път издържахме. Мар­чев същата година се записа да следва за инженер – ле­совъд и до пенсионирането си работи като директор на Горско стопанство – Сими­тли. Засичахме се рядко по благоевградските улици.

По-късно научих, че каме­нарят Стоимен бе пострадал от капсул – детонатор, който избухнал в устата му, докато го затягал със зъбите към де­тониращия шнур. Срещах го в града с деформирано лице, но бе оцелял. Кресновски също бе пострадал от кап­сул – детонатор, избухнал в лявата му ръка, но продъл­жаваше да добива камъни и по-късно да чисти канавките по пътя Неврокоп – Добрини­ще. Така завърши трудовата си биография този бивш ин­женер от Транссибирската железопътна линия.

В периоди, когато нямах­ме работа, отивах да сека тухли при предприемчивия арменец Агоп Магардичян (Карник). Не помня вече по колко плащаше на нас, но той разполагаше с много пари, позволяваше си да харчи с широки пръсти не само за компании, но редовно подпо­магаше финансово закъсали семейства. Ние копаехме пръстта, заливахме я с вода, мачкахме я с крака и мотика и сечехме тухли ръчно по три броя в калъп. След като из­съхнеха на слънце, под ръко­водството на специалист ги нареждахме на редове с въ­глища между тях или на дру­га фигура (коптор) за изпича­не на дърва. Запалваше се огънят и за няколко дни бяха готови. След като се охладя­ха, разваляхме фигурата и ги натоварвахме на коли и камиони до строителните обекти. Карник бе и добър тър­говец. Когато дойдеше купу­вач, вземаше една тухла, удря­ше я силно в зе­мята и ако не се счупеше, му каз­ваше: „Гледай какви тухли съм направил – че­лик (стомана)“. За мен поуката бе, че без мерак в работата даже хуба­ва тухла не става. Нашият съ­гражданин инж. Христо (Ицо) Спири­ев също си спомня как и той е ся­къл тухли на Карник, но парите, кои­то е зарабо­тил, Карник с възпита­телна цел до стотинка е предавал на баща му.

За да оценим предприемчивостта на ар­менците, ще цитирам само един факт. Карник имаше информатори и знаеше в кое село ще започне строеж на училище или друга общест­вена сграда. Печелеше търга и всички тухли за сградата сечеше на място в двора на обекта.

Разбираемо е, че в дни­те, когато получавахме за­плати, си уреждахме малки пиршества в „казиното“ на градската градина, къде­то бюфетчикът бай Димо Владиков правеше сочни и вкусни кюфтета от месо. То­гава не бяха известни разни белтъчни, соеви и други до­бавки. Към тези кюфтета или панирани костенурки (няма­ше думата екология, нямаше защита на костенурките, но те се размножаваха бурно и по свои правила и ги имаше в изобилие) добавяхме и по халба студена наливна бира, доставяна от прочутите Про­шекови пивоварни в София.

С припечелените средства си купувахме учебници, дре­хи, обувки и облекчавахме семейния бюджет.

Харесваше ми да работя на нивите, на строежите, на керамичната или на дъс­корезната фабрика или по канавките на шосето. Често казвам на хората, които са ме заобикаляли, и на семей­ството си, че съм продукт на мотиката.

Годината 1952-ра бе пре­ломна за мен и съучениците ми, тъй като завършвахме гимназията и всеки пое своя­та посока в живота. За това, как се случиха при мен неща­та, ще разкажа малко по-къс­но. Сега желая да въведа читателя във всестранния, динамичен и богат на съби­тия живот в Неврокоп.

КУЛТУРЕН И ДУХОВЕН ЖИ­ВОТ, ЧИТАЛИЩЕ „ПРОСВЕТА“

Естественият център за духовност и култура в ця­лата Неврокопска околия неотменно са читалищата. Първото читалище в града е основано в 1865 година от родолюбиви неврокопчани. След погрома от 1903 година читалището е възстановено през 1908 година с новото име „Просвета“.

Първата копка на сградата на сегашното и място е на­правена през 1930 година. През 1938 година е завър­шена само театралната зала (киносалон). Библиотеката е оставена за втори етап, който се реализира чак през 1958 година. Към читалището се формират художествени ко­лективи, клубове, кръжоци, студии и други формации. […]

Назначаването на Златко Лазаров за учител по музи­ка в гимназията бе шанс за развитие на самодейното музикално и танцово изку­ство в Неврокоп. След като успя само за 7-8 месеца да формира гимназиален духов оркестър, още същата 1948 година той пое художестве­ното ръководство на осно­вания през 1946 година от известния в града обществе­ник Зафир Кънчев самодеен ансамбъл за народни песни и танци „Яне Сандански“ към градското читалище „Про­света“. Под музикалното ръ­ководство на Златко Коцев и с помощта на хореографа на ансамбъла Костадин Руйчев колективът завоюва нови художествени хоризонти. Слушахме, гледахме и апло­дирахме великолепните из­пълнения на песните „Биляна платно белеше“, „Мари Бою, бяла Бою ле“, „Дай си, Въсе, ръчичката“, „Не наливай сту­дена вода, Найле“ или танци­те „Русалии“, „Драмско хоро“ и др.

Лично познавах някои от певиците – основател­ки на със­тава: Мария Хаджима­ринова (Мирьови­ца), Мария Палаханова (Палахан­ка), Катя Папалезо­ва, Велич­ка Урдева – майка на уважавана­та лекарка, дерматолог в Благоев­град Люба Попова, и други.

Интере­сен е жизне­ният път на хореографа Костадин Руйчев, чи­ято 80 – го­дишнина бе отбелязана през 2005 година в Благоев­град с ве­ликолепен поздрави­телен кон­церт. Когато като ученик трябваше да си купя шапка, неведнъж го виждах като майстор шапкар при Митьо Ташев, но любовта към танца и трудолюбието му го изве­доха до главен хореограф на ансамбъл „Пирин“ и до све­товните сцени.

Постепенно съставът на фолклорния ансамбъл наби­раше опит и самочувствие при всяко излизане на сцена, в зала или на открито. Граж­даните аплодираха изпълне­нията с все по-голяма топли­на и признателност.

По сведения приживе на Костадин Гуцев, дългого­дишен културен деец в Не­врокоп и по-късно адми­нистративен директор на Държавния ансамбъл за песни и танци „Пирин“ – Бла­гоевград, през 1949 година в Неврокоп пристига видният композитор, фолклорист и диригент Филип Кутев със сътрудниците си Райна Каца­рова и Иван Кавалджиев. В продължение на петнадесет дни те изучават историята и етапите в създаването на не­врокопския самодеен ансам­бъл.След завръщането си в София те прилагат схемата и опита на неврокопчани за създаване на първия държа­вен ансамбъл за песни и тан­ци, днес носещ името „Филип Кутев“.

Илия Чолев

Вестник “ Градът „