Добрата добрашка земя — добрата родопска земя
-
- август 30, 2017
Георги БОЖИНОВ
Донякъде ние, вестникарите, сме си виновни за това — сами създадохме мита за Чеч, а после сами си повярвахме в него. Та се налага да въведем някакъв порядък в географските си представи, за да разберем добре за какво става дума.
Нарекохме Чеч югозападната пода на Родопа, този остър ъгъл на Родопа, затворен между Места и държавната граница. Хареса ни точа име, Чеч. Подехме го и го размножихме, раздъвкахме го и го тиражирахме надлъж и накръст. След това закачихме табелата му на ця-ла западна Родопа. Чеч, та Чеч…
Всъщност истинският Чеч се пада малко по на юг. А това, за което отваряме дума тук — е Добраш. Името му иде от едно дере над с. Ковачевица. Дъбоаш го пишат по картите. Би трябвало да произлиза от дъб или нещо дъбово. Но на хребета, който носи това име, за да го даде после на целия край, дъбове няма. Там расте иглолистно. Народът го казва Добраш, а не Дъбраш — и, значи, така е. Добраш. Име на човек, или на земя? Не знаем. Може би по-вярно е второто. А може да са верни и двете.
Добраш — добрата родопска земя.
Отдолу се гледа нищо планина, невзрачна планина, купища и баири. Бели ярове, проскубани храсталаци, тук-там зеленко, а повече сиво и ръждиво. Една кьосава скъдна земя, раздрана от сипеи, озъбена с камънаци, оглозгана от урви… и скъсан цървул да не хвърлиш на нея. Така се гледа отдолу. От равнината при Места. А тръгнеш нагоре — и окото се плаши от безмерните пространства, които Родопа раздипля и пласти едно над друго, от просторите, които планината разгъва един след друг, един от друг по-различни и по-далечни. И тъкмо когато смяташ, че вече си стъпил на самия край, най-далечния — се отваря някой друг, отчайващ безкрай, по-далечен от него. А иначе, като го гледаш — един куршум място е, дето се вика; а след куршума и малко пеша да походиш. ..
Това е Родопа — измамно дребна наглед. И Добраш е това. Когато великото Време на земята ниградило Родопа от дърво и от камък, излишния камък го хвърлило тук, у Добраша. Камък до камък. Но тогава дошъл тук любопитният българин, който всичко иска да знае и да види с око, със свое око. Дошъл, примижал с едното око, премерил накриво с другото. И видял, че по камъните има полепнала почвица — бяла, жълта, червена, някаква сива, па даже зелена. Но тук-там и черна. Поразровил с тояжката си българинът, па рекъл: тук може да се живее, щом има земя… И заживял. Защото българинът живее само там, дето има земя — колкото и малко да е, колкото и постна да е … Значи, заживял българинът. Налепил ластовичите гнезда на селцата си вред из Добраша. Турил камъка на къщата си върху камъка на планината. Не върху почвицата — почвицата ще се оре. Върху камъка. Не на равното — равното ще се оре. А на стръмното. На върлия облещен припек или в усойната мъртвина. И камъните залепил не с вар, а с пот. Че потта по-здраво държи, и навеки държи.
Я го Плетена. Ако махнеш къщите, ще остане дивият гол баир — страх да те съземе само да се катряш по него.
Добраш — земя от камък.
„И тая година издоихме камъка“ — казва Ковачевица. Нямаме си ние в България запазени средновековни замъци, за да се хвалим с тях, да ги снимаме и показваме гордо в представителни цветни албуми. Нямаме си, така сме орисани. Но вижте Ковачевица. Цялото село е един огромен възрожденски замък, по-огромен и от най-огромния европейски. Тежка и сложна народна дюлгерия работила тук, и побрала в себе си безкрайните и сложни селски хроники — сто торби книга няма да стигне за тях.
Ами замъците на Долен? Долен започнал отдолу, а най-долу е земята. Започнал така: има големи поляни и паши наоколо, пашите правят овци и вълна, вълната прави гайтан. А гайтаните тръгнали по света, за да се върнат пак в Долен, със звек на злато, и за да въздигнат охолните доленски конаци.
Българинът в Добраш опитвал всичко, докато намери най-вярното.
Отдолу се гледа близко, онова горе. А като се отпънах отгоре надолу — половин ден пътувах от Дикчан до Петдесетте Поляни, и все си бях горе в планината. Минах през глухото Мечо дере, страховит един буков лес, дето като минеш през него, все едно минал си през нощта. Излезеш полека, опипом, на другия край — и те заслепи слънцето на Поляните, облени от слънце. Не зная точно колко са тия Поляни. Така им казват, Петдесетте. Ели-алан. Над Поляните пасяха малки седефени облачета, на Поляните пасяха гърменските овци, и те като облачета. И казаха овчарите там: най- доброто месо го прави тука, тая трева; не знаеме какво има в тревата, но така е… Добрата трева на Добраш.
А я вижте скромното Рибново. Съгледал рибненецът, че на земята му расте череша, саморасла, полудива и дребна на плод, едра на дърво. Дървото като че нарочно подбрано все за дървена артилерия. А плодът благ като мед. Натоварил рибненецът две каруци череши — и те ти го в Банско. Продал черешите, купил боб. В Бабяк продал боба и купил вълна. Другаде продал вълната, купил друго, после другото сменил с още по-друго. Докато накрая, гледаш го рибненеца: закарал натам две каруци череши, а кара насам две стада овце…
Така казва преданието. Може ида не е много вярно. Но у всяко предание все си има по нещичко вярно.
Ами Жижево?? Някога по гроз- доберско време там ставал цял панаир, и по цяла седмица траел. То огньове и чевермета, то тъпани и зурни. Пълно с народ, олелия, гъмжило … От старите лозя останали бяха само крушите. До трийсет, че и до четиресет чешита само круши съм броил по тия места. Всякакви круши — едри и дребни, зимни и летни, сипкави, сочни, меки и твърди, гнили и негнили. Всякакви. Калемите им народът събирал между трите околни морета, с бърдарските се кервани. А може между тия калеми да се намира и някоя останка от времето на Климент Охридски, когато Климент учел народа да присажда дивачки- те. Нищо чудно. Надникнал ли е някой овощар в Жижево, някой селекционер, за да поразгледа оцелелите круши, да вземе калем и да ги отчува, както ги чувал народът? Би могъл да надникне. Нека надникне. През август. Но по-напред да наобиколи рибненските и годяшевските череши, от които по пръстите лепне сладост като от грозде.
Ето ги и тютюнищата на Вълкосел и на Слащен, на Кочан и Црънча. Вижте маломерните нивки, лепнати като зелени пощенски марки по бреговете, че и подпрени отдолу с камъни — за да не се отлепят от собствената си тежест и да паднат в деретата. Защото може да ,паднат. От тежестта, казваме. Тежестта на тютюна, равна на златната
Добрата добрашка земя.
Гледам я сега от Бръщен до Бабяк, нагъната, изкорубена, каменна, разна и всякаква. Всякакво ражда: от овошка до месо и мляко. Стига мъничко да й помогнеш. Бяла земя, жълта земя или червена, я някъде сива, па даже зелена.
Златна добрашка земя…
Be the first to leave a review.
