Забравени легенди от Югозапада: Спомен за Емил Рупел
-
- декември 14, 2016
Ние сме кротки и смирени злобари… Душата ми е пълна с отрова и затова всякакви вируси бягат – аз съм имунизиран срещу всичките
Силвия СТОЯНОВА
Емил Рупел е роден на 8 януари 1939 г. в с. Кулата, Благоевградско. Учи гимназия в Димитровград, земемерство в Стара Загора и В. Търново. Една година изучава унгарска литература в Будапеща. Висшето си образование получава в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. След завръщането си в България работи в отдел „Поезия“ на издателство „Народна младеж“. Издал е над 10 стихосбирки. Член е на Съюза на българските писатели.
– Подготвяш нова книга „Животът продължава“ – лирика и сатира. Как да разбираме заглавието?
– Животът продължава – моят живот в тази книга продължава.
– Можеш ли да цитираш някоя от своите епиграми?
– „Влез в елита“ – вика ни цинично/и безочливо рекламата./ И тролеят ни награбва всички /всеки срещу всеки с „мамата“.
– Как си обясняваш тази злоба у хората?
– Оскотели, подивели, загубили хляб, ума и дума, безработни – всичко това изнервя хората.
– Ти оправдаваш ли такова отношение към другите?
– Не, разбира се, но това е етап, ще го преживеем, дай Боже. Ние сме кротки, смирени злобари. Дай ни само да говорим с мисълта „ти да си, да не съм аз“. Защо се говори непрекъснато, че казанът на българина в ада е без пазач. Защото сам българинът смъква в казана този, който успее да се измъкне. Няма измъкване. Тука! Неслучайно Елин Пелин го е казал: „Ако България роди гений, това ще бъде геният на завистта.“
– Плашиш ли се от грипа?
– Не ме лови мене. Социалното зло ме плаши повече, всяка зараза бяга от мене. Душата ми е пълна с отрова и затова всякакви вируси бягат – аз съм имунизиран.
– Как би се определил с няколко думи? Какъв човек си ти?
– Това могат да кажат моите приятели.
– Какво става със Съюза на българските писатели?
– Спряха всякакви събрания, явяваме се само на отчетно-изборни събрания веднъж на 4 години. На въпроса на един чиновник „Няма ли да си платиш членския внос?“, моят отговор беше: „Платете ми хонорар за публикациите, тогава ще си платя членския внос“. Четем се във вестника „Словото днес“ безплатно, пишем си безплатни писма – „аз чета тебе, ти четеш мене“ – и така до безкрай. Дотам я докара нашият съюз – да няма пари за хонорари. А всъщност не се знае дали за всички се отнася това.
– Може ли човек да изпадне в депресия, ако е пенсионер с нищожна пенсия?
– Моята пенсия е 120 лева, но не се депресирам, ще изпусна поводите. Не давам предимство на депресията, за да не отиде конят в реката. Изливам тези мисли в сатиричните стихове. Иначе няма спасение, ще експлодираш… Работя като редактор, чета много…
– Може ли човек да има хубав живот с малко пари?
– Може, зависи от мисловната пружина, как си я навиеш. Това е като цигарите. Търсиш други измерения, животът има един милион измерения. Много е важно как поддържаш връзката с външния свят. Добре е, че освен материалните има и духовни ценности, които те държат над равнището на водата. Преди време бях на изложбата на Салвадор Дали в Галерията за чуждестранно изкуство. Това ти повдига веднага духа, разбираш, че не всичко е материално, за разлика от телевизията. Телевизията много помага за убиване на духовните вълнения. Шоу, шоу, шоу – шоу за пари. Националните канали бърборят само за пари. Писна ми от това.
– Значи ти приемаш модерното изкуство?
– Стига да е изкуство. Какво като е модерно, значи е авангардно. Другото е до отврата банално. Ето например съвременното българско изкуство – Георги Трифонов, освен че е изключителен художник, той е и изключителен поет.
– Ти казваш, че навремето си дошъл в София да завладееш света като поет.
– Дядо Боже ми пошушна, че има едно заведение, където се събират поети, художници, артисти, т. нар. Бамбука. Иначе се казваше „Кафене „Народен театър“. Имаше една незабравима карикатура – екскурзоводът казва: „Това е „Бамбука“, а това до него е Народният театър“… Слизам от влака – и бам – в „Бамбука“. И пръв на моята маса сяда – кой мислиш – Георги Джагаров, с когото не се познаваме иначе. Той черпи, той винаги е черпил. Ако възкръсне и каже „Върни ми парите от почерпушките“ – край – влизам в затвора. Запознаваме се, разприказваме се, той се сети веднага кой съм и ме пита дали съм чел последния брой на сп. „Родна реч“, в което ми пише писмо. Отивам, вземам списанието и чета… И оттам почна нашата връзка. След няколко дена се запознах с Иван Пейчев, Стефан Гецов, гениалния Йосиф Цанков, автора на „Кервана“, „Лунни лъчи“ (в последните си години бе докаран дотам, че работеше като хамалин на гарата), Пеньо Пенев (с когото живяхме заедно на ул. „Алдомировска“ № 42, на 100 метра от Централния затвор). Дойдох в София да я покорявам и да й пия горчилката.
– И къде живееше? Нямаше ли проблеми с милицията?
– По тавани, по мазета, по приятели. Арестуваха ме много често за незаконно пребиваване. Милиционерът ми казваше: „Рупел, пак ли ти, бе? Иди в друг квартал!“ и ме съветваше да ида на гарата или на банята.
– Били са луди години.
– Аз си знаех как издържах, но издържах. Не е за приказване.
– Постигна ли си мечтата?
– Тя е като хоризонта – ти се приближаваш, тя се отдалечава.
– Какво ще пожелаеш на читателите на Топ ПРЕСА?
– Проглеждане, съживяване, а не оскотяване! И преди всичко – здраве!
Be the first to leave a review.
