Забравени легенди от Югозапада: Спомен за Емил Рупел

Ние сме кротки и смирени злобари… Душата ми е пълна с отрова и затова всякакви вируси бягат – аз съм имунизиран срещу всичките

 Силвия СТОЯНОВА

Емил Рупел е роден на 8 януари 1939 г. в с. Кулата, Благоевградско. Учи гим­назия в Димитровград, земемерство в Стара За­гора и В. Търново. Една година изучава унгарска литература в Будапеща. Висшето си образование получава в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. След завръ­щането си в България работи в отдел „Поезия“ на издателство „Народна младеж“. Издал е над 10 стихосбирки. Член е на Съюза на българските писатели.

– Подготвяш нова кни­га „Животът продължава“ – лирика и сатира. Как да разбираме заглавието?

– Животът продължава – моят живот в тази книга продължава.

– Можеш ли да цитираш някоя от своите епиграми?

– „Влез в елита“ – вика ни цинично/и безочливо ре­кламата./ И тролеят ни наг­рабва всички /всеки срещу всеки с „мамата“.

– Как си обясняваш тази злоба у хората?

– Оскотели, подивели, за­губили хляб, ума и дума, безработни – всичко това изнервя хората.

– Ти оправдаваш ли тако­ва отношение към другите?

– Не, разбира се, но това е етап, ще го преживеем, дай Боже. Ние сме кротки, сми­рени злобари. Дай ни само да говорим с мисълта „ти да си, да не съм аз“. Защо се говори непрекъснато, че казанът на българина в ада е без пазач. Защото сам българинът смъква в казана този, който успее да се измъкне. Няма измъква­не. Тука! Неслучайно Елин Пелин го е казал: „Ако Бъл­гария роди гений, това ще бъде геният на завистта.“

– Плашиш ли се от грипа?

– Не ме лови мене. Соци­алното зло ме плаши по­вече, всяка зараза бяга от мене. Душата ми е пълна с отрова и затова всякакви вируси бягат – аз съм иму­низиран.

– Как би се определил с няколко думи? Какъв човек си ти?

– Това могат да кажат мо­ите приятели.

– Какво става със Съюза на българските писатели?

– Спряха всякакви събра­ния, явяваме се само на отчетно-изборни събрания веднъж на 4 години. На въпроса на един чинов­ник „Няма ли да си платиш членския внос?“, моят от­говор беше: „Платете ми хонорар за публикациите, тогава ще си платя член­ския внос“. Четем се във вестника „Словото днес“ безплатно, пишем си без­платни писма – „аз чета тебе, ти четеш мене“ – и така до безкрай. Дотам я докара нашият съюз – да няма пари за хонорари. А всъщност не се знае дали за всички се отнася това.

– Може ли човек да из­падне в де­пресия, ако е пенсионер с нищожна пенсия?

– Моята пенсия е 120 лева, но не се депресирам, ще изпусна поводите. Не давам пре­димство на депресията, за да не отиде конят в река­та. Изливам тези мисли в сатиричните стихове. Иначе няма спа­сение, ще експлодираш… Работя като редактор, чета много…

– Може ли човек да има хубав живот с малко пари?

– Може, зависи от мислов­ната пружина, как си я на­виеш. Това е като цигарите. Търсиш други измерения, животът има един милион измерения. Много е важно как поддържаш връзката с външния свят. Добре е, че освен материалните има и духовни ценности, които те държат над равнището на во­дата. Преди време бях на из­ложбата на Салвадор Дали в Галерията за чуждестранно изкуство. Това ти повдига веднага духа, разбираш, че не всичко е материално, за разлика от телевизията. Те­левизията много помага за убиване на духовните въл­нения. Шоу, шоу, шоу – шоу за пари. Националните канали бърборят само за пари. Пис­на ми от това.

– Значи ти приемаш мо­дерното изкуство?

– Стига да е изкуство. Какво като е модерно, зна­чи е авангардно. Другото е до отврата банално. Ето например съвременното българско изкуство – Геор­ги Трифонов, освен че е из­ключителен художник, той е и изключителен поет.

– Ти казваш, че навре­мето си дошъл в София да завладееш света като поет.

– Дядо Боже ми пошуш­на, че има едно заведение, където се събират поети, художници, артисти, т. нар. Бамбука. Иначе се казваше „Кафене „Народен театър“. Имаше една незабравима карикатура – екскурзоводът казва: „Това е „Бамбука“, а това до него е Народният театър“… Слизам от влака – и бам – в „Бамбука“. И пръв на моята маса сяда – кой мислиш – Георги Джагаров, с когото не се познаваме иначе. Той черпи, той вина­ги е черпил. Ако възкръсне и каже „Върни ми парите от почерпушките“ – край – вли­зам в затвора. Запознаваме се, разприказваме се, той се сети веднага кой съм и ме пита дали съм чел послед­ния брой на сп. „Родна реч“, в което ми пише писмо. Оти­вам, вземам списанието и чета… И оттам почна нашата връзка. След няколко дена се запознах с Иван Пейчев, Стефан Гецов, гениалния Йосиф Цанков, автора на „Кервана“, „Лунни лъчи“ (в последните си години бе докаран дотам, че работе­ше като хамалин на гарата), Пеньо Пенев (с когото живя­хме заедно на ул. „Алдоми­ровска“ № 42, на 100 метра от Централния затвор). Дой­дох в София да я покорявам и да й пия горчилката.

– И къде живееше? Ня­маше ли проблеми с мили­цията?

– По тавани, по мазета, по приятели. Арестуваха ме много често за незаконно пребиваване. Милиционе­рът ми казваше: „Рупел, пак ли ти, бе? Иди в друг квар­тал!“ и ме съветваше да ида на гарата или на банята.

– Били са луди години.

– Аз си знаех как издър­жах, но издържах. Не е за приказване.

– Постигна ли си мечта­та?

– Тя е като хоризонта – ти се приближаваш, тя се от­далечава.

– Какво ще пожелаеш на читателите на Топ ПРЕСА?

– Проглеждане, съживява­не, а не оскотяване! И преди всичко – здраве!