Магда Занева от село Блатска – жена разделена между две държави и две епохи

Не, уважаеми читатели! Магда Занева не е известна историческа личност. Не търсете в google.com информация за нея. До появяването на тази статия, там надали е имало нещо съществено. Тя е от хората, които ще останат в спомените на близките, на приятелите си и в областния архив, с подписа си под някой не особено важен документ. В същност тя изобщо не е част от историята и й пожелавам още дълго време да остане част от настоящето ни. Все пак реших да ви разкажа за нея, защото такива хора, освен да те вдъхновят да пишеш, може и да ти покажат един по – по правилен начин на живот.  За нас – екипа на сайтаsocbg.com, истинските й спомени от годините на Народна република България представляват истинско богатство, което няма как да не споделим с вас.

Срещнах тази забележителна жена преди седем години в Испания. Тя е толкова популярна сред местната българска общност, че спокойно мога да я нарека доайен. Една от първите смели българки заминали там, без да знае дори дума от езика и без да има какъвто и да е било опит в живота извън родното си село. Вече доста хора са последвали примера й, но преди 20 години, вдовица с две деца да си събере багажа и пренебрегвайки всички географски и законови ограничения, да се озове на 3000 км от дома си, за мен е повече от подвиг. Подвиг достоен само за човек, кален в труден селски живот, видял толкова много безизходица, че преглъщайки сълзите си, изоставя всичко, което е градил и се превръща в опора на стотици свои сънародници, страдали не по – малко от него.

Нека обаче насоча вниманието ви към това, което ме накара, в един горещ летен ден да пропътувам разстоянието от София до с. Блатска, близо до Гоце Делчев, за да разговарям с тази съвременна баба Илийца. Освен всичките си достойнства, Магда Занева успява през годините на социалистическото управление да заслужи доверието на съселяните си и да кметува почти десет години, в период, който освен, че може би се смята за златен в годините на тоталитаризма, завършва и с един от най – спорните моменти в нашата история. Каквито и глобални политически процеси да са протичали някога, колкото и научни анализи, в стил Кисинджър да са им правени, никога не съм намирал по – верен исторически извор от побелелите коси, напуканите ръце и развълнуваните думи на малките хора, преживели всичко на собствения си гръб. За това поисках да седна с нея и да поприказвам по човешки за спомените й от периода, който така живо интересува нашите читатели. Заедно с един приятел тръгнахме рано сутринта и след спиране за обилен обяд в една от много сполучливи механи край Благоевград, в ранния следобед стигнахме до с. Блатска. Селото по официални данни има около 600 жители. Намира се в община Хаджидимово и е толкова близо до Гърция, че през цялото време усещах морския климат, нямащ нищо общо с граничещата ни с планина столица. След като подминахме гр. Гоце Делчев, веднага разбрах какъв е основния поминък в района – тютюна. Пред всяка къща, във всеки двор, имаше наредени на специални поставки, нанизани тютюневи листа. Вероятно толкова на юг, дори зимите са меки и за това повечето къщи за неизмазани. Благодарение на насочващите табели и любезните местни хора, стигнахме до селото лесно. Първото ми впечатление беше от мъжете, аристократично насядали край автобусната спирка, пиейки всеки според обичая си напитки, вариращи от кафе до твърд алкохол. Спряхме близо до тях и като непознати хора веднага привлякохме вниманието им. Помолихме ги да ни упътят, а те с цялата си учтивост и резлив хумор, „затапвайки” се един други, ни обясниха къде е къщата на някогашната кметица. След минута бяхме там, а след още няколко, настанени в прохладната стая, на все още недовършения дом. За да не изтезавам гладните от вас ще прескоча цялото угощение, което ни беше сервирано. Просто ще напомнядумите „Отиди в богатия да се нагледаш, а в бедния да се нахраниш”.

В тази непринудена обстановка Магда Занева и нейната етърва, развързвайки езиците и сърцата си, ни разказаха всичко, което ни интересуваше от интересния им живот. Тръгвайки си от там, още щом останахме сами в автомобила, с моя спътник изказахме удивлението си от природната интелигентност на тези жени. Всяка тяхна дума беше премерена, разказа строен и ясен, а мислите следваха в отлична логическа последователност. Не се наложи да повторя въпрос или дори да задам уточняващ такъв. Истински телевизионни водещи, имали съдбата да се родят по – близо до тютюневите ниви, отколкото до улица Сан Стефано.  Най – голямо очарование остави в мен автентичния им говор, характерен за родния им край.

Годините на ранния социализъм

Двете етърви са родени малко след победата на Червената армия и установяването на „народната власт”. Магда Занева е родена 1949 г. и първите и детски спомени са преди механизацията на селското стопанство. Тя и съпругата на девера й се надпреварваха да ни разказват за голямата беднотия, която поменеха. Ръчно обработваната земя, едва е изхранвала многолюдните семейства. Добивите от тютюна са малки, а от там и печалбите. Останалите земи, засети с други култури, едва са успявали да запълнят трапезата в домовете на двете по онова време малки деца. Научените на тежък физически труд селяни, изпадат в объркване, когато най – на края, през 1959 г. е взето решение и тяхното село да се присъедини към ТКЗС. Местните партийни дейци извършват частично успешна агитация, но някои хора се чувстват наранени от посегателството над личното им имущество. За тежката раздяла на баща й с вола Белчо ни разказа етървата на Магда Занева. След като научил, че верния му помощник ще бъде отнет от дома му, в отчаянието си, той просто забягнал за няколко дни в гората. Това бил неговия начин да отложи подписването на документите за влизането в ТКЗС. Въпреки, че проявил сериозно упорство, в крайна сметка сина му го убедил със несъкрушимия аргумент „Всички вече се съгласиха”.Смелата му постъпка остава ненаказана, защото дори и най – върлите партийци, са знаели, колко тежко е било на душата му, когато са отвеждали добичето му от дома му, а то извърнало глава към къщата е мучало като за последно. Освен тази драматична, но не и трагична случка, нито една от двете не помнеше за сериозно насилие, упражнявано от властите. Каквото и да е имало то е забравено малко по – късно. След основаване на кооперативните стопанства в селото пристигат първите машини. През смях ни разказаха за първия трактор, дошъл в селото и страхопочитанието на хората пред него. Това страхопочитание скоро отстъпва пред практичността и добивите от плодородните почви започва да се увеличава в пъти. Това, което най – ясно помня от техния разказ обаче е свързано с най – сигурния признак на повишаването на жизненото равнище – социалния живот. Под крилото на Партията започват да се организират вечеринки, самодейни състави, екскурзии, а в по – късен етап и продължителни летувания. Магда Занева пресипна от вълнение, когато ни разказваше за тези моменти, сякаш всеки момент беше готова да запее някоя любима песен, останала спомен от забавите. По това време за първи път се случва момичета в селото да го напуснат, за да получат образование. Героинята на моя разказ се озовава в Симитли, където е забелязана като спортен талант. Въпреки това, тя се  завръща в селото си и започва да работи като бригадир е стопанството.

Кметуването в с. Блатска

За някои може би е спорно, за други може и да не е, но през годините на социализма, не е било изключение, а правило да се дава път на хора, които могат да допринесат с нещо за родния си край. Оценявайки качествата и на ръководител, местно партийно величие посочва младата тогава Магда за кмет на селото. По онова време тази длъжност не е изборна, а заемана от човек назначен от общината в Гърмен. Кандидатурата и среща отпор от по –  възрастните хора, главно заради младостта и пола й. След десетилетие обаче на този пост, тя се превръща в един от най – уважаваните хора в селото. Започват редовни покани за срещи с високопоставени членове на БКП, за да се стигне до любимата ми случка, при срещата й с Милко Балев.

„Кой е този льольо, бе?”

В Гоце Делчев пристига с целия си блясък един от най – висшите сановници по онова време в държавата. За съжаление Милко Балев не се отличава с авторитетна фигура, а тогавашните масмедии не са толкова популярни, за да бъде лесно разпознаваем. До него стои снажния и известен в този край Лазар Причкапов. Другаря Балев го прережда и започва да говори преди него. Магда Занева, по това време изобщо необработена в официалния протокол, с цялото си откровено възмущение задава на висок глас въпроса „Кой е тоя льольо, дето пререди другаря Причкапов?”. Следва смях и уплашено сгълчаване. По – късно на приема, даден за всички участници в конференцията, всяка хапка засяда в устата й. С безпокойство очаква наказание от най – високо равнище, а то изобщо не закъснява. Скоро пред нея застава „сивият кардинал на БКП”. С цялата си сила, върху Магда се стоварва…гръмогласният му смях. Милко Балев е нямал търпение да се запознае с този лепнал му титлата „льольо”,  до всичките му партийни звания.

Етървата за тогавашния стандарт на живот

„Ей с тия две ръце, Стояне, ей с тях. И деца отгледах и къща построих. Само от работа по полето и в завода. Много се работеше тогава, но и много пари имаше. Хладилника винаги беше препълнен. С мъжът ми живеехме само то заплатите. Парите от тютюна спестявахме и с тях строихме и образовахме децата си. Като не ми се занимаваше да готвя, взимах едно цяло пиле от магазина, мятах го във фурната и айдееее…всички късат и ядат от него. Никога не мислихме за сметки и храна.”

Религията през комунизмът

Село Блатска е със смесено население. Има българи, но преобладават хора само определящи се като турци и такива с българско самосъзнание, но изповядващи исляма. Единствената нова сграда в селото е джамията, построена, както разбрах с любезното съдействие на партията, чийто представител е кметаИляз Ибишев. В селото има и черква. Нямаше как да не разпитам любезните си домакини, как са се поменували двете религии преди години, когато всеки ни убеждава, че са били едва ли не забранени.

„Нищо подобно”, смее се Магда Занева. „И на черква и на джамия се ходеше свободно. За парлама стояха колцина комсомолски дейци, уж да записват кой член на партията влиза в някоя от двете сгради, но последствия никога не е имало.”. Освен това ни напомня, че е от силно религиозно семейство и родителите и са работили за местния свещеник. Самата тя до днес доброволно и безвъзмездно дарява труда си на гръцката православна църква в Мадрид. На гръцката, защото българска няма, въпреки стотиците хиляди наши сънародници там. Споменавам това, за да подчертая, че впечатленията й от отношението на народната власт към религиите, поне в тази част на Народна република България е било твърде либерално.

Възродителният процес

CENSORED!!! Тук обещах да изключа диктофона, което и сторих. Няма да наруша обещанието си. Само ще коментирам, че най – големия позор за един управник е когато накара хора, живели столетия заедно да се обърнат един срещу друг. Тъжно ми стана от цялата толерантност и искреност, от които преливаха думите на тези жени, разказвайки за своите съселяни, с които са превивали гърбове, рамо до рамо по тютюневите ниви.

Краят на ерата „Живков”

10 ноември 1989 г., заварва Магда Занева като все още действащ кмет на селото. В същност дните и на поста са преборени. Преброени са и дните на местното ТКЗС и близкият завод. Обратно броене е започнало и за жените от селото. След отброяването му, повечето се „изстрелват” към съседна Гърция. Мъжете остават по ориенталски обичай да пушат под сенките и от време на време да се грижат за тютюна. Децата са в големите градове или на запад от Калотина. Бившата вече кметица, стяга багажа и поема към Испания, където я чака тежкият труд в един цирк и разярения му питомец, индийски бик, порода Гаура. Спасяват я яките й крайници и добри рефлекси, както и едно дърво в двора на цирка. Така екстремно започва новия период в живота на човек вкусил меда на социализма и жилото на демокрацията. Приучена на тежък труд и възпитана консервативно, по християнски, тя започва да работи и не отказва да подаде ръка на нито един наш сънародник, който я е потърсил за помощ.

Трудно е да отсееш същественото от толкова много информация. По – скоро се опитах да пресъздам емоцията, с която двете разказвачи описваха онова време. Време, което историята още съди, а те отдавна бяха премерили и оценили.

Автор: Стоян Гълъбов

http://socbg.com/