Из архивите на читалищтна библиотека – град Гоце Делчев: Спомени Чаталджа – Диарбекир

ПРЕДГОВОР

Именувам се Манол Ди­митров Хаджиев – учи­тел-пенсионер, роден през 1888г. в село Мосомище, Неврокоп­ско – Гоцеделчевско. Първоначалното си об­разование завърших в своето родно село, а прогимназия – в Не­врокоп. Средното си образование получих в Българската духовна семинария в Цариград през 1908 година.

Тежък ни беше яре­мът под турско робство в Македония и Тракия. Постоянни сражения между турския аскер и българските чети, арести, ограбвания и убийства на българите, опожаряване на села­та Балдево, Кремен, Обидим , на Битолско, Крушево и др. Всичко това застави българите в България да се поза­мислят за своите поро­бени братя под турско робство и да решат в съюз със съседите ни чрез война с Турция да ни освободят. Духът на българския войник бе силен, безстрашен и непобедим. В късо вре­ме българските герои обсадиха град Одрин, в който турците храбро се биха, но след шест месеца се предадоха, като не издър­жаха тридневния щурм на българската храбра армия. Вън от града по бойните по­лета турската армия след ме­сец и половина капитулира и удари на бяг към Чаталджа.

Още при обявяване на мо­билизацията аз бях учител в село Синекли, Чаталджан­ско. Тук и в околните българ­ски села духът на народа бе така възвишен, че с нетър­пение и със сигурност бъл­гарите очакваха победата над Турция и своето пълно освобождение. Този дух бе овладял и всички чиновници в Екзархията.

Турците ме арестуваха, биха ме, изтезаваха ме и ме взеха с тях при отстъ­плението им при Чаталджа. Жив свидетел съм на тур­ската паника, на страха им от московеца, на бягството, на грабежите и палежите им. Затова реших да опиша без­пристрастно всичко онова, което понесох на гърба си и което чух от самия военен министър Назим паша.

По-надолу описах накрат­ко заточението ми в Диарбе­кир, завръщането ми в моя мил роден край, където се отдадох в служба на народ и държава като учител цели 34 години.

Написах тези спомени като исторически ценности, за да чете и се поучи мла­дото поколение от полити­ческите и духовните борби за свобода на своите деди и прадеди, да цени и пази скъпата ни свобода като зениците на очите си и, ако се наложи, да се жертва за свободата на милото ни оте­чество.

КАК ОТКРИХ ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ В С. СИНЕКЛИ, ЧАТАЛДЖАНСКО, ТУРЦИЯ, ПРЕЗ ПЪРВАТА МОЯ УЧИТЕЛСКА 1909-1910 ГОДИНА

Намирам за добре да опиша, макар и вкратце, учителствуването ми през 1909-1910 г. в с. Синекли, Чаталджанско, Турция, за да бъде по-ясно на читате­лите как и защо съм дошъл от град Неврокоп да учител­ствувам тук.

През 1909-1910 г., назна­чен от Екзархията за учител в село Синекли, дойдох да служа на народа. Явих се в селото и само 3-4 семей­ства български ме приеха, друго всичко беше гърко­мани, българогласни патри­аршисти – имат си гръцки свещеник, учител и учителка. Веднага свещеникът пише до Митрополията в град Силив­рия, че е дошъл български учител, да се вземат бързи мерки. Митрополията про­тестира против моето идване и околийското управление ме извика в Силиврия. Пита­ха ме откъде съм, защо съм дошъл, имам ли документи и назначително за учител. На всичко отговорих положи­телно – всичко имам. Бъл­гарите нямат училище. Пи­тат ме къде ще учат децата. Отговорих им, че Хуриетът задължава всеки да се учи на майчин език. Аз ще уча децата в един обор, ако няма къща подходяща. И около 2-3 седмици учих децата в един светъл широк обор.

Аз бях млад, буен, енерги­чен, жаден за работа, запрет­нах ръкави за борба в полето на народната просвета и на горд български национа­лизъм срещу неравните в борбата български врагове, турското управление и пре­дателската гръцка Патри­аршия. В помощ ми се яви и народът, който бе повлиян от моята агитация – че те са българи, че Хуриетът дава права, няма за какво да се плашат от турци и гърци, че раз­полагаме с над 100 семейства български, оста­ват само 10-12 верни гъркоман­ски семейства.

Интересен и много ценен е случаят с Ди­митър Дамянов – 28-годишен пикьор. Една вечер той влезе в кръчмата и попита кмета Тодор Батакчи­ята – гъркома­нина: „Докога нашият учител ще учи децата ни в обора?“ Кметът важно отговори: “Който иска, нека си го вземе тоя учи­тел у дома си да му учи децата, ние си имаме и учител, и учи­телка!“ Тогава Дамянов изва­ди дръжката на метлата, счупи лампата и нане­се хубав бой на кмета, като го застави насила да подпечата със селския печат пет бели листа, които аз поднесох. Същевременно се подписаха общинските съветници, всички българи. Сутринта аз с първенците Димитър Вълков, Тодор Яна­киев и Костадин Тръндафи­лов заминахме за Силиврия, при адвоката Зюфти ефенди. Той ги попълни по турски, че искаме да се учим на майчин български език, и ги изпрати­хме до Народното събрание, Вътрешното министерство, Министерството на просве­тата, Високата Порта и до Екзархията.

На 8 януари 1910г. – стар стил, се уговорихме на след­ващия ден да сме готови за настъпление в училището. Сутринта още рано старо и младо, малко и голямо, всич­ко е пред училището на пло­щада. Верните гъркомани се криели по хамбари, миши

дупки и тавани, за да не ги нападат българите и да ги на­бият. Извикаха и мен и с явя­ването ми – ръкопляскания и викове: „Да живее учителят!“ оглушиха селото, а на гарата се питали какво ли ста­ва в него. Дълбоко трогнат, със сълзи на очи произнесох сил­но слово, та доста селяни плачеха.

Поради предател­ство още през нощта дошъл протосинге­лът и от стаята на свещеника наблю­давал всичко, без да знаем ние. Тръгнах­ме аз, децата и ба­щите за училището. Учителката избяга през прозореца, а учителят беше сва­лен лазешком от ба­бите със запретнато палто по стълбите. Влязох в класната стая и децата запя­ха: „И да викнем с глас голям – махай­те се, гърци, не щем ви!“ Народът ликува и вика: „Ура! Ура! Да живее Хуриетът!“ И ръкопляскаха. Някои даже се качиха на прозорците да гле­дат и слушат как де­цата им пеят българ­ски песни. Внезапно чувам – ръкопляскането и виковете се усилиха и ето, на вратата застана полицейски­ят началник. Той дигна ръка да ме удари, но народните ви­кове: „Да живее Хуриетът!“ и „Искаме на езика си българ­ски да учим!“ го заглушиха. Той се смая от всичко това, укроти се и ми каза: „Ашкол­сун бе, даскале, малък си, но много умно работиш! Иди в Силиврия при каймакама, обясни му всичко и аз ще му обясня каквото видях и чух.“ Даде ми двама души за ох­рана, че се минава през село Фенер с 1200 къщи чисти гърци.

Стигнахме в Силиврия. Гърците затвориха магази­ните, наобиколиха ни пред Околийското управление, клатеха глави и ръмжаха, а турците ни съчувстваха и ни защитаваха. Ние бяхме горди, с презрение гледахме гърците и по даден от мене знак силно заръкопляскахме и завикахме: „Да живее Ху­риетът!“ Дойде каймакама, арестува ме, а народа раз­гонваше, но никой не мръдна и в ушите му ръкопляскаха и викаха : „Да живее Хуриетът!“ и „Учителя си искаме!“

Написах телеграма по турски до Екзархията в Ца­риград: „Днес каймакамът ме арестува за хатъра на гръцкия владика. Повече от 300 души българи пред Око­лийското управление искат освобождението ми. Моля, застъпете се!“ Каймакамът я прочете и я скъса, освободи ме, като поръча да съглася народа да си отиде. Отидо­хме в хана, купихме 12 оки халва и над 100 хляба по 1 ока, обядвахме. Окуражих ги, че борбата ще я спечелим, никой да не си отива.

На втория ден народът пак беше пред Околийското упра­вление. Събра се Околийски­ят съвет да реши въпроса. Дойдоха гръцкият владика, данъчният и банкови начал­ници, околийският началник и полицейският пристав. Дойде и свещеник от село Чирмен, комуто бях писал да дойде, но радостта ни бе за малко. Той заяви пред съве­та да му се дадат разноските, ще си отиде обратно. Влади­ката, който това и чакаше да чуе, обеща. Поканиха и мене да последвам примера му, но аз отговорих, че „народа си за пари не продавам и че Хуриетът е в пълна моя защи­та, нямат основание да ме го­нят.“ Владиката ми каза: „Ти в чие училище ще влезнеш? Не те ли е срам?!“ Аз кипнах и му казах: „Тебе не те е срам, че толкова години си им пил кръвта, те са българи и учи­лището е българско!“ Виках колкото ми глас държеше и пристъпих към владиката, малко оставаше да се хвърля върху него, но полицейският началник с ръка ми препреч­ваше, а околийският само натискаше звънчето и вика­ше: „Чакай бе, даскале!“ Долу народът и нас в стаята заг­лушаваше с ръкопляскания и викаше: „Да живее Хурие­тът!“ и „На езика си искаме да учим!“ И от двете страни никакви отстъпки и никакво споразумение не се постиг­на. Разотидохме се.

По клевета на гърците, че съм казвал: „Гърци ще колим, турска кръв ще пием!“, „Ско­ро цар Фердинанд ще дойде в Цариград!“, на третия ден ме арестуваха, а народът си отиде. В Цариград ме пред­ставиха на висшия военен съд, който ме оправда, и Ек­зархията ме преназначи кла­сен учител в Баракли Джу­мая. Цар Фердинанд дойде в Цариград, в Екзархията, ръ­кувахме се с него, потупа ме по рамото и ме поздрави за смелата борба.

По повод на петте заяв­ления, които изпратихме в Цариград, дошла комисия и като проверила, че болшин­ството са българи, взела от гърците ключовете на черк­вата и училището и ги пре­дала на българите. Така българите в Синекли вече си имаха черква, училище и български учители. През 1910-1911г. учител в Синекли беше Чавдар Чавдаров от Гюмюржина, а през 1911-1912г – Атанас Ра­домирлиев от Енидже, Вардарско.

През 1912-1913 учеб­на година реших да оти­да в Синекли учител, да вкуся от плодовете на борбата ми през 1909-1910г., увенчана с пъл­на победа. Ето защо аз дойдох от Неврокоп пак в Синекли учител, но вместо да вкуся от пло­довете на борбата ми, „щастлив“ бях да вкуся от горчивия плод на за­точението ми в Диарбе­кир. Но и в първия, и във втория случай горд съм, че изпълних своя све­щен дълг като народен български учител. Още в първата ми учителска година ми се падна да открия първото бъл­гарско училище в село Синекли, Чаталджански окръг, Турция.

През 1912-1913г. бях назначен пак за учител в село Синекли. Близо 20 дни преди обявяването на Бал­канската война аз учех учени­ците в училището. През все­ки половин час от Цариград заминаваха влакове, пълни с турски войници, за град Од­рин. Привечер изпратих бай Тодор Янакиев да отиде по железопътната линия и да провери какво става, обаче войниците го заловили. Ка­зал им, че си търси бивола. Случайно биволът бил задър­жан в участъка и така бай То­дор евтино се отърва. Едно истинско българско сърце не можеше спокойно да гледа на тая турска сила, която се трупаше в град Одрин срещу брата българин, и търсихме начин да помогнем.