Бумерангът на критиките: как „аргументите“ срещу Радев се превръщат в негов капитал
-
- януари 29, 2026
Тома ТОМОВ
Мнение, взето по телефона за „Топ Преса“: когато обвинението повтаря на висок глас онова, което обществото тайно търси — дистанция, устойчивост и държавност
В българската политика има една желязна ирония: най-шумните атаки рядко убиват образ — по-често го извайват. Колкото повече противниците на Румен Радев повтарят едни и същи готови формули, толкова по-ясно очертават контурите на онова, което той представлява за немалка част от хората: контрапункт на конюнктурата и неудобен коректив на самодоволния консенсус. Наричат го „разделител“. Но в страна, в която разделението не е внесено отвън, а е натрупано отвътре — от преходи без разплата, от обещания без последствия — тази дума често звучи не като присъда, а като признание за контраст. За мнозина „разделител“ означава просто: не се слива. Не се разтваря в хор от еднакви изречения и взаимни индулгенции.
Казват „популизъм“. В българския речник това нерядко е удобна кутия за всеки, който говори ясно и назовава теми, които кабинетите предпочитат да оставят в коридора. И тук атаката неусетно се самокомпрометира: когато лепиш етикет вместо да спориш по същество, не убеждаваш — издаваш страх от спор. А страхът е най-слабият аргумент.
Казват „пречи“. Но в държава, където думата „реформа“ често се използва като параван за пренареждане на влияния, „преченето“ започва да прилича на минимална институционална хигиена — забавяне, настояване за обяснение, отказ да се подпише на доверие. И точно затова обвинението работи в негова полза: превежда се като „пази спирачката“, когато мнозина усещат, че ускорението е без план и без отговорност.
Казват още, че бил „сам“, „изолиран“. А в страна, уморена от „отбори“, които се оказват мрежи, самотата понякога се тълкува като автономия. Дори спорната автономия има цена на пазара на доверие, защото зависимостта е прекалено позната, прекалено родна, прекалено скъпа.
Така се стига до парадокса, който в „Топ преса“ би трябвало да се назове без украса: критиките срещу Радев, произнасяни като рефрен, престават да бъдат критики и се превръщат в механизъм за легитимация. Те не го свалят от сцената — те го фиксират в центъра ѝ. И когато един политик бъде атакуван с клишета, той печели най-важното: започва да изглежда като неизбежен фактор. А в българската политика „неизбежният“ често е първият, когото обществото чува — още преди да е решило дали да го избере.
Be the first to leave a review.
