Легендата за огнения кон на свети Димитрий оживява в Скалоти
-
- октомври 26, 2025
В село Скалоти, сгушено в полите на планините на област Драма, вятърът носи мириса на бор, камбанен звън и спомени. Каменните къщи са малко, хората – още по-малко. Но в центъра на това притихнало място стои нещо, което дори времето не е успяло да разруши – храмът „Свети Димитрий“. Малък, нисък, построен от ръцете на местни майстори преди повече от век. Няма мрамор, няма позлата. Има душа. Тук всяка икона говори. Всеки камък помни.
Хората от Скалоти вярват, че църквата не е издигната случайно. Според легендата, една нощ през турско робство селото било нападнато от башибозук. Мъжете били в гората, жените и децата – сами. Тогава, казват старите, небето се озарило от пламък. От него изскочил конник с копие – сам свети Димитрий, на червен кон, който изригвал огън от копитата си. Нападателите побягнали, а на сутринта в прахта на селския площад били намерени следи от копита, запечени в камъка. На това място селяните вдигнали църквата. Камъните още стоят. Вътре в олтара пазят малък фрагмент от червена скала, за която се казва, че е от камъка, разтопен от огнения кон на светеца.
Днес в селото живеят едва няколко души. Но всяка година на 26 октомври потомци се връщат от Драма, Кавала и Солун. Пристигат с коли, но си тръгват пеша – защото пътят до храма е тесен и извива като пътека през вековете. В двора свещеникът отслужва литургия, а след нея всички сядат на каменните пейки, разчупват хляб и си разказват истории. Някой винаги споменава огнения кон. И винаги някой се прекръства.
Топ Преса потърси местните жители, за да чуе техните спомени. „Тук всичко е свързано със светеца. Когато гръмотевицата удари, казваме, че свети Димитрий язди пак, за да ни пази. Ако годината е тежка, изворът край храма намалява. Ако е благословена, водата се лее като живот“, казва Николаос, старият пазач на храма. Той живее сам, с кучето си, и всяка сутрин чисти праха по иконите. „Когато вляза вътре, чувам копита. Не от страх. От памет.“
Постройката е скромна, но с изключително излъчване. Каменните стени дишат. Иконите, макар потъмнели, пазят човешка топлина. Всяка пукнатина е белег, всяка следа – молитва. Някога, разказват, монаси от Света гора донасяли миро за светеца. Войници от Драма идвали тук преди да тръгнат на фронта. Дори през Втората световна война камбаната на „Свети Димитрий“ не млъкнала. Днес, в деня на неговия празник, в Скалоти няма глъч, няма клаксон. Има тишина и камбанен звън, който стига чак до душата. И може би, ако се заслушаш внимателно, ще чуеш пак копитата на онзи кон, който някога спасил селото.
В Гърция празникът на свети Димитрий не е просто религиозен ден. Той е жива традиция, част от народния ритъм, белязан от вяра, семейство и музика. На 26 октомври църквите, носещи името на светеца, се пълнят още от ранно утро. В градове като Солун, Драма и Кавала се отслужват тържествени литургии, следвани от шествия със светията, носен от военни и духовници. Улиците се изпълват с хора, мирише на тамян и прясно изпечен хляб, а в очите на гърците личи не просто почит, а дълбока привързаност към свети Димитрий като закрилник на дома и войните. В селата по планините празникът има своя земна, човешка топлина. След службата се събират всички – млади и стари – около обща трапеза. На нея задължително има печено агне, домашно вино и сладки, приготвени с мед и орехи. Свещеникът благославя хляба, а после звучи музика. Цигулка, кларинет и дайре. Старите хора играят бавно хоро, а младите им подават ръка. Това не е просто веселие, а продължение на молитвата, изразена в танц.
В някои райони на Северна Гърция, особено около Драма и Като Неврокопи, вярват, че ако в деня на свети Димитрий времето е топло и ясно, зимата ще дойде късно и мека. Ако завали, ще е тежка и студена. Така небето сякаш говори на хората, както го е правило от векове. За гърците този ден е граница между сезоните, но и напомняне, че всичко се крепи на едно – вярата, че над тях все още язди светецът на огнения кон.
От гърците можем да научим простото, но дълбоко умение да живеем вярата си, а не само да я отбелязваме по календара. Те не превръщат празника в протокол. При тях храмът не е декор за снимка, а център на общността. В деня на свети Димитрий в селата край Драма и Кавала идват хора от десетки километри, за да се видят, да се прегърнат, да запалят свещ заедно. Църквата им не е изолирана от живота, тя е неговото продължение. Децата носят цветя, старците подават хляб, жените подреждат трапезата в двора и така вярата става жив обичай, не задължение.
У нас често забравяме, че храмът не е място само за молба, а и за благодарност. Гърците го знаят и го правят естествено. Те пазят връзката помежду си чрез църквата, както ние пазим спомени чрез снимки. В това има урок – че християнството не се измерва по свещи, а по общност. Ако и ние българите върнем празника при хората, ако го почувстваме като ден на връзка, не само на обред, ще си върнем нещо по-голямо от традиция. Ще си върнем живата вяра.
Be the first to leave a review.
