Топ Преса представя: Велин Хашъмов – последният грънчар на Родопите, който съхрани духа на старото изкуство и превърна ръцете си в мост към миналото
-
- октомври 3, 2025
В свят, в който всичко се произвежда на поточна линия, има хора, които избират да създават с душа. Хора, които с ръцете си превръщат глината в история, форма и звук. Един от тях е Велин Хашъмов – керамик от Златоград, чийто живот и работа са пряко свързани с възраждането на изчезващ занаят в сърцето на Родопите.
В народната представа грънчарството е било свещен занаят – дело, за което се иска не само знание, но и „дар божи“. Занаят, който не просто се учи, а се наследява като молитва. По времето на Възраждането се оформят прочутите Троянска и Бусинска школа, но днес майсторите на авторска керамика се броят на пръсти. Един от тях се оказва тъкмо тук – в Златоград, където до скоро грънчарството почти не е съществувало.
В Родопите, планината на чановете и тишината, хората по традиция се занимавали с животновъдство. Но нуждата от качествени съдове за домашно ползване ражда и нуждата от местно производство. Глината е тежка, керамиката чуплива, а пазарите – далечни. Така в миналото тук е имало локални опити за грънчарство, за които разбираме от… една улична находка.
При ремонт на калдъръма в Етнографския комплекс на Златоград, създаден през 2001 г. от Александър Митушев – единственият частен етнографски комплекс в България – работници неочаквано откриват останки от стара керамична работилница. Това преобръща посоката на търсене на автентични занаяти и поставя началото на нова мисия: да се възроди грънчарството в града.
За целта в Златоград е поканен майсторът на керамика Енчо Ганковски от Троян, с мисия да предаде знанията си на местни хора. Сред тях е и Велин Хашъмов – по това време младеж, завършил Художествената гимназия в Смолян, който така намира своя път обратно у дома.
Обучението му започва с внимание към детайла и с много търпение – керамиката не търпи бързане. След няколко години Велин вече сам създава форми, изпича, глазира, експериментира. Майстор Ганковски се прибира в Троян, а Велин остава. Не просто като продължител, а като носител на нова енергия, въображение и родопска нежност в занаят, който тук тепърва започва да пуска корени.
Днес Велин има свое ателие на централната улица в комплекса. Там работи всеки ден, вдишва праха на глината и издишва красота. С него се срещаме рано сутринта, с уговорка за осем. Закъснява почти с час, но не защото не държи на времето – просто има работа. Глазурата трябва да се нанесе навреме. Усмихнат и деликатен, започва да реди пещта пред нас – дребни сувенири и няколко по-големи стомни, които ще изпечe в този ден. Разказва, че туристите търсят малки предмети – нещо леко, достъпно, но с емоционална стойност от мястото, което са посетили.
Питаме го – не го ли ограничава това? Не му ли тежи, че трябва да произвежда предимно сувенири? Велин ни се усмихва и сочи нагоре – над главата му висят родопски чанове. От керамика. Негова изработка. Звънят красиво, носово, някак нежно – не са метал, но звукът им носи същата планинска магия. Той сам ги е оформил, изрисувал, изпекъл. И тогава разбираме – не е важно какво се търси, а какво остава. А при Велин винаги остава нещо специално.
Обучението в Смолян е оставило следа – има усет към цветовете, към съчетанието на традиционното и модерното. Смело смесва форми и багри, без да предава фолклора. Прави нещата така, че да изглеждат стари и нови едновременно. Красиви – и нужни.
Докато работи, си говорим. За Златоград, който според него започва да „възкръсва“ благодарение на етнографския комплекс и туристическия интерес. За събитията през годината – особено Делювите празници през септември, които той обича. Канѝ ни – и знаем, че тогава целият регион ще бъде пълен, няма да има места за спане, от Смолян до Кърджали. Предпочитаме делниците, но дори и в тях при Велин е оживено. Влизат хора, купуват, питат, гледат. И той, макар да е свикнал, пак се усмихва – онази тиха, благородна усмивка, която имат само хората, които работят това, което обичат.
По време на кратките паузи го снима фотографката Тихомира Методиева. Велин позира с лекота – личи си, че е свикнал да бъде пред обектива. Не се преструва, не се изкушава от излишна театралност. Просто присъства – както присъства занаята в ръцете му. Просто, ясно и истинско.
Когато си тръгваме, не си купуваме магнити за хладилник. Той не ги харесва. Вместо това ни подарява по едно малко амулетче за здраве. И с това ни казва повече, отколкото думите могат – че керамиката може да бъде не само занаят, но и дар, и послание. Че не всичко е загубено. И че все още има хора, които умеят да превръщат глината в чудеса.
Занаятите ще изчезнат само ако забравим хората, които ги пазят живи.
А Велин Хашъмов е от онези редки хора, които не просто пазят – създават, вдъхновяват и оставят следа.
Be the first to leave a review.
