Сватба като легенда – Голешево отново заживя
-
- октомври 1, 2025
Голешево е от онези села, в които тишината пази миналото. Каменните къщи стоят като паметници на времето, а броят на хората е сведен до едва 17 души. Но на 1 октомври 2025 година мястото зазвъня с песен и смях. Иван и Мария – млади хора, работещи в столицата, избраха именно тук да се венчаят. Мария облече носия на повече от век и половина – пазена като съкровище в семейството й. Пафтите, които носеше, бяха същите, с които нейната прабаба е застанала пред олтара. Иван до нея изглеждаше не като младоженец от XXI век, а като достоен пазител на един стар обет.
Тази сватба не беше случайност. Това беше традиция, която не прекъсва, а се предава. Баба на Мария се е върнала тук за своя брак, след това и синът й. Сега внучката й затвърди обещанието пред църквата на Голешево. Когато свещеникът от Сандански изрече благословията, камбаната отекна в тишината на планината и сякаш събуди спомена на десетки поколения.След това гостите – около двайсетина души – седнаха на трапеза на поляната. Кабата заговори, песните се понесоха. За миг Голешево отново заживя.
Интервю за Топ Преса с благодарност и пожелание за дълголетие!
„Тук казахме своето истинско Да“ – Иван и Мария за любовта, традицията и Голешево
– Мария, как реши да направите сватбата точно тук?
– Това е нашият корен. Това е моето село. Колкото и далеч да отидеш, връзката с Голешево не се къса. Имах дълг към баба ми и прабаба ми – и към тяхната любов.
– Носията, която облече, развълнува всички.
– Тя е на прабаба ми, над 150 години е пазена. Баба ми Мария я предаде на мен с думите: „Облечи я, когато сърцето ти е готово.“ Днес беше този ден.
– Иван, какво беше чувството за теб – да се венчаеш в село, което днес е почти без хора?
– Беше вълшебно. Не гледах на това като на обикновена сватба. Беше усещане за начало, за нова сила. Понякога малките места носят най-голямото значение.
– Как ви приеха местните хора?
– С обич и топлина. Казаха ни, че сме върнали надеждата. Че отдавна не са чували смях и гайдa да се носи над селото. Това за нас е истинската награда.
– Какво си пожелавате за бъдещето?
Мария: Да сме заедно винаги и да създадем дом, в който любовта е най-голямата ценност.
Иван: Да продължим тази традиция и да бъдем пример, че българският дух живее, когато се пази и предава.
Гласовете на селото
„Когато камбаната удари, сякаш цялото село потрепна. Толкова години тишина, а изведнъж звънът се разля по калдъръма и събуди всичко наоколо. Сякаш чух и онези, които вече ги няма, да се усмихват някъде горе. Никой от нас не беше вярвал, че ще види сватба тук отново.“
„Гледах ги – младите, облечени в носии, и не можех да сдържа сълзите си. Не от тъга, а от радост. Бях дете, когато последно играха сватбарски хора на мегдана, а сега, след толкова години, отново усетих същата топлина. Гайдата трептеше, песента се носеше над планината, и аз си казах: това място още е живо.“
„
Надявах се този ден да дойде. И ето, дойде. Видях млади хора, които не забравят корена си. Това е най-голямото щастие за нас – да знаем, че традицията продължава. Дано този пример повлече още сватби, още кръщенета, още живот. Защото ако в едно село пак се чуе смях, то значи не е мъртво.“
Сватбата на Иван и Мария бе повече от личен празник. Тя беше доказателство, че традицията може да живее, стига да има кой да я върне в сърцето на хората.
Голешево – селото с едва 17 жители – за един ден се превърна в сцена на обич, песни и надежда. Каменните къщи си припомниха младостта, а планината отекна с благословия.пИван и Мария си казаха своето „Да“ не само един на друг, но и на живота, на корена, на любовта. Те дадоха пример, че има смисъл да се връщаш, да пазиш и да продължаваш. Дано този техен жест повлече крак. Дано вдъхнови и други млади хора да възродят селата на България. Защото, когато в едно село отново звънне камбана за сватба, това е знак, че духът още е жив.
Сърце и душа. И много любов.
Be the first to leave a review.
