Ексклузивно за Топ Преса – народният певец ИЛИЯ ЛУКОВ за любовта, вярата, 30 години на сцената и големия концерт в НДК на 14 октомври

Рядко се раждат гласове, които не просто пеят, а разказват историята на един народ. Илия Луков не е просто певец – той е пазител на фолклорната ни душа. Роден в Петрич и израснал в село Тополница, неговата песенна съдба тръгва от дълбокото и чистото – от планинските извори на Пирин и гласовете на дедите ни. Още с дебюта си през 1994 г., Луков си извоюва място в сърцата на хората, но това, което го прави различен, е, че 30 години по-късно той не просто пее – той живее всяка нота, всяка дума, всяка сцена.

Песните му като „Мъжка молитва“, „Зов за България“ и „Хоро на влюбени“ се превърнаха в химни на онова чисто, родно, което ни събира около огъня на традицията. През годините той не просто пееше, а събираше хората в каузи – от благотворителност до дълги хора, от камбани до параклиси, от сцени в София до мегдани в Босилеград. През октомври тази година Луков ще събере отново хиляди в сърцето на столицата, за да отпразнува 30 години любов към България.

В този специален разговор за Топ Преса, Илия Луков отваря душата си.

– Г-н Луков, 30 години на сцената – кога минаха?

– Не усетих. Може би защото живея за сцената. За мен всяка среща с публиката е ново раждане. Не броя годините, броя споделените погледи, ръкоплясканията, сълзите в очите на хората, когато запеем „Мъжка молитва“ или „Ти, мой роден край“. Всяка песен е молитва, а публиката – моето семейство.

– Какво Ви държи толкова години жив в това поприще?

– Обичта. И вярата. Когато видиш малко дете, което ти подава ръка след концерт и ти каже „Искам да пея като вас“, разбираш, че си свършил нещо важно. Народната песен не остарява. Тя е като хляб – винаги нужна. А България има нужда от повече сърце и по-малко шум.

– Разкажете ни за концерта в НДК на 14 октомври – какво ще е по-различното този път?

– Този концерт не е просто юбилей. Той е изповед. Ще събера на една сцена не само любимите си песни, а и хората, с които съм вървял този път. Ще пея с Володя Стоянов, с Николай Славеев, ще има гайди, хора, ще има тишина и трепет, ще има гласове, които носят миналото и лица, които гледат в бъдещето. Ще почетем корена, но ще говорим и за онова, което предстои. Това е благодарност към всички – и живите, и ония, които ни гледат от небето.

– Какво послание искате да оставите на хората с този концерт?

– Да не забравят. Да не забравят думата „мамо“, нито звука на гайдата, нито как се хваща хоро. Да помнят, че не си българин само в неделя, когато отидеш на събор, а всеки ден – с как говориш, какво слушаш, как живееш. Нека си пазим душите. Човек без родова памет е като гайда без въздух – мъртва, макар и красива.

– Коя е песента, която най-много Ви разплаква?

– „Мамо, снощи те сънувах.“ Не мога да я пея, без да ми трепне нещо. Там е всичко – детството, болката, прошката, любовта. Но нека ти кажа нещо – не съм разплаквал само хората, разплаквал съм и себе си. Песента ме е спасявала. В дни, когато съм бил уморен, неразбран, отричан – излизаш, запяваш… и всичко си идва на мястото. Затова винаги казвам – пейте, хора! Песента чисти душата.

– Ако можехте да се върнете назад, бихте ли променили нещо?

– Не. Защото дори грешките ми бяха нужни. Всичко си има време – и раните, и песните. Аз не искам да съм звезда, искам да съм глас. Глас, който се помни, когато хората замълчат. И като се обърнат към родината си, да чуят мен.

– Какво следва след НДК?

– Не знам. Може би ще замълча за малко. А може би не. Публиката решава. Докато има аплодисменти – ще има и Илия Луков. Докато има България – ще има и песен.

Сбогуваме се с Луков по телефона, а гласът му остава – плътен, уверен, топъл. Глас, който не просто пее – а прегръща. На 14 октомври зала 1 на НДК няма да бъде просто концертна сцена. Ще бъде храм. Ще бъде България. Защото има хора, които не носят микрофон – носят знаме. И Илия Луков е точно такъв.