Имитацията убива духа: Защо Мелник, Банско и Лещен губят себе си в бетона на „бита“
В последните години едно тихо, но агресивно явление поглъща архитектурния дух на българските възрожденски селища. Мелник, Банско, Гърмен, Лещен – символи на традиция, занаят и български корен – се превръщат във фалшиви декори, облечени в гипс, теракол и ПДЧ, боядисани в кафяво, за да наподобят нещо, което отдавна не са. Туристът влиза в „механа“, спи в „къща за гости“, а се оказва в бетонен куб с ламперия в цвят „орех“, пластмасова дограма и залепени декоративни греди от стиропор. Това не е бит, това е пародия. Това не е възраждане, това е евтина имитация.
Под предлог, че се съхранява духът на старото, новото строителство масово залита към „стил битов“ – но без нито една тухла, без нито един камък, без една истинска резба, без грам автентичност. „Битовото“ днес е продукт на гипсокартона, на бързата печалба и на масовото неразбиране, че архитектурният стил не е цвят на фасадата, а философия. Точно затова днес едва ли не всяко село и градче в Югозапада се превръща в бездушна серия от хотелчета със стандартен проект, пуснат по калъп – само че вместо алуминий, лепим фалшиви камъни, наричаме го „ретро“ и си мислим, че така съхраняваме традицията.
Истината е, че нищо не съхраняваме. Примерите са в цяла Европа – в Халщат, Сан Джиминяно, Котор, Мон-Сен-Мишел – там не се лепят плочки, имитиращи камък, не се боядисват тухли, за да изглеждат като дърво. Там реставрират. Възстановяват. Връщат духа, вместо да го гримират. Защото знаят, че туристът не търси нова имитация на старото, а същинската история, живата атмосфера, автентичното усещане. А у нас? Хотели в Ковачевица с пет етажа и басейни на покрива, „възрожденски“ балкони от бетон, къщи за гости с хидромасажни душове и резбовани парапети от Китай.
Няма кой да спре тази архитектурна подмяна, защото тя вече се е превърнала в индустрия. Архитекти чертаят „битови“ проекти по схема, общините кимат, инвеститорите нехаят, а духът изтича между фугите на декоративната мазилка. Така, докато се опитваме да изглеждаме „по-български“, всъщност затриваме онова, което е било българско.
Нужна е промяна. Не козметична, а философска. Българският стил не се лепи, не се изработва от гипс, не се вкарва в клише. Той се съхранява с реставрация, със занаятчийство, с уважение към материала и мястото. И ако някой още не го е разбрал – по-добре да не строи, отколкото да издига кули от лъжи, облечени в „традиция“.
Be the first to leave a review.