Преди да се обезлюди, планинското село край Гоце Делчев е било сцена на страх и кръв — от даалии и хайти до последния куршум на оцелелите

Даалиите слизат от планината: Спомен за терора в Добротино, който историята премълчава

Пътят към Добротино е стръмен, вие се сред зелените гънки на Пирин и сякаш отказва да те допусне лесно. Днес, няколко порутени къщи, бурени и спомени пазят тишината на някога жизнено село. Но под тази мълчалива повърхност лежи история, за която учебниците не говорят. История на страх, огън и нож. История на даалии — разбойнически банди, които в края на XVIII век слязоха от планините, за да наложат свои закони, по-страшни и от султанските.

Малцина знаят, че Добротино, макар и малко, е било в сърцето на една от най-неспокойните зони на някогашната Османска империя. Регионът около Неврокоп, днес Гоце Делчев, е бил истински ад по време на т.нар. „кърджалийско време“. Време, в което централната власт се е разпадала, местните бегове воювали помежду си, а планината раждала зверове с човешки лица — даалии, хайти, кърджалии. Наричай ги както искаш — кръвта е една.

Старите хора в околните села все още разказват предания. За нощи, в които се гасели всички огньове, децата се криели в плевните, а жените заминавали при роднини на по-безопасно място, щом вятърът донесел слух, че „даалиите са тръгнали“. Тези банди — смесица от дезертьори, обеднели еничари, помаци, бивши аги и всякаква измет, се спускали от Родопите и Пирин, нападали села, плячкосвали, отвличали. В Добротино се говори, че цял род е бил изклан заради съпротива, а момиче — отвлечено и повече никога не се е върнало. Истината се губи между легендата и костите, заровени под изоставените основи.

Местоположението на Добротино е било проклятие. От една страна — далеч от градски поглед и близо до горските пътеки. От друга — удобно убежище и наблюдателница. Идеално за бандити. И те са го използвали. Селото е било нападано многократно. Хората са се спасявали кой както може — някои се криели в манастири, други се престрували на мъртви, трети — предавали съседа, само за да оцелеят. Няма морал по време на хаос. Само инстинкт.

И до днес може да се види мястото, където, според преданията, са се събирали мъжете на Добротино, въоръжени с каквото намерят — сърпове, пушки, брадви. Там, сред скалите, се е провеждало онова, което българският дух умее най-добре — бавна, отчаяна съпротива. Не срещу империя, а срещу безвремие. Срещу безнаказано зло. Срещу онова, което слиза от планината със смях и кръв по ножа.

С течение на времето, даалиите изчезват. Не защото са победени, а защото историята се умори от тях. Османската власт затяга хватката, изпращат се башибозуци, паши, реформи. Добротино остава — белязано, изтощено, оцеляло. Но никога повече същото. Споменът за тези години минава от уста на уста, от дядо към внук, като горчивото мляко на истината, което никой не иска, но все някой трябва да преглътне.

Днес Добротино е почти празно. Каменната църква още стои. Пътят още стига дотам. Но онова, което наистина тежи, не са руините. А мълчанието. Защото в този мълчалив ъгъл на Пирин, в някогашното село, още ехтят стъпките на хайти, още в мрака припламват огньове от набези, още някой шепне за момичето, което не се върна. Даалиите може да са си тръгнали. Но Добротино помни.

{{ reviewsOverall }} / 5 Users (0 votes)
Rating0
What people say... Leave your rating
Order by:

Be the first to leave a review.

User Avatar User Avatar
Verified
{{{ review.rating_title }}}
{{{review.rating_comment | nl2br}}}

Show more
{{ pageNumber+1 }}
Leave your rating

Your browser does not support images upload. Please choose a modern one

Start typing and press Enter to search