Колко да е „девствен“ Пирин?

Боян РАШЕВ, Денкщат

Обичам Пи­рин. Ходил съм на много планини по света – няма втора като нея. Нищо не може да се сравни със скитането сред нейните мра­морни била, гранитни зъбе­ри, вековни гори, сини езера, каменни полета, стада диви кози и насладата от всеки миг самота и досег с при­родата. Поне в моите очи. В Алпите може всичко да е по-голямо и по-величестве­но, но не там съм прекарал младежките си години.

Иван е моят антипод, ма­кар че също обича Пирин. Кефи го да лети надолу по пистата, да си пие кафето с гледка към Стражите или Вихрен, да ходи по диско­теките в Банско и да се на­слаждава на удобствата на хотела си и лифтовете, които го връщат обратно горе без усилия. Знае, че в Алпите има по-хубави писти, но и него го влече родното.

В конфликт ли сме с Иван? Аз му преча само ако се ка­теря нагоре по пистата, до­като той се спуска. Но аз там работа зимата нямам. Влача си се нагоре по Вихрен със снегоходките, а Иван е мно­го далеч, така че и той не ми пречи. Ако бъдем оставени да се разберем, няма да има­ме проблем – той си стои на пистите под Тодорка, а всич­ко останало е мое. Сделката определено е добра – той има достъп до по-малко от 2% от планината, а аз се ширя нав­ред.

Тук обаче се намесва държа­вата. Тя е ре­шила, не без известен на­тиск от дру­ги като мен, че Пирин, а и всички оста­нали високи планини в България ще бъдат запа­зени „девствени“, колко­то и абсурдно да е това за природата в Европа, където всяко кътче е многократно променяно от човека. Приела е, че аз, който обикалям на­всякъде, паля огньове, разпъвам палатка и за­доволявам всякакви фи­зиологични нужди, вредя по-малко от Иван, който се спуска и вдига врява по един-единствен хре­бет, където някой е на­правил стръмни поляни насред гората и е построил лифтове и заведения. Ре­алността е, че 10 хил. Ива­новци на едно място пречат много по-малко на живот­ните, отколкото хиляда Боя­новци, пръснати из цялата планина. Ето, признах си.

Но да не забравяме и мест­ния Драган. Аз мога да пре­карам седмица в Пирин, без да му оставя и един лев – правил съм го. Иван трудно би се справил. Той инвести­ра за лифтове, екипировка, хотели, учители, ресторанти и всякакви други подробнос­ти около тях. Аз потребявам услугата „дива планина“, но не плащам директно за под­дръжката й. А опазването на Пирин играе точно такава роля – осигурява въпросна­та услуга с високо качество. По този начин държавата ме поставя в привилегирова­на позиция спрямо Иван и Драган. Те също плащат да­нъци и имат право техните интереси да бъдат третира­ни наравно с моите. От тях­на гледна точка държавата взема парите им, загражда една територия и им казва, че нямат право да я полз­ват. И това се случва въпре­ки че Иван плаща добре как­то на държавата, така и на Драган, а последният няма много други алтернативи за поминък.

Като изключва пазарния сигнал от управлението на парка и налага забрани, дър­жавата създава конфликт между мен, от една страна, и Иван и Драган, от друга. Ако аз си плащах директно за услугата „дива планина“, да речем под формата на вход­на такса от 3 лв. на ден, ди­рекцията на парка щеше да генерира приход, с който да поддържа въпросната услу­га, без това да тежи на Иван и Драган. Ако Бояновците сме много, тези приходи ще покажат колко ценим „де­вствен“ Пирин.

А ако не сме? Ами то­гава явно любовта ни към планината е само на приказки и няма как да искаме ексклузивни права върху нея. Ако ре­алното ни поведение не отговаря на декларации­те, ще трябва да оставим Иван да се пързаля, и то на повече места, защо­то Драган трябва да яде. Алтернативата е да вземе моторната резачка. Прос­то е.

Изводът за мен е, че дива природа и общест­вено съгласие за опазва­нето й може да има само чрез механизмите на па­зара. В противен случай тя ще бъде гледана като тежест и пречка за разви­тието и конфликтите ще продължат вечно.