Как войникът Агоп Киркор Папазян спечели битката за освобождението на Неврокопския край
-
- октомври 27, 2016
Спомени на Тодор Узунов за личността на героя
Тодор УЗУНОВ , Специално за Топ ПРЕСА
Било е лятото на 1951 г. Майка ми Геска имаше проблем с коляното и се връщахме от лечение в Павел Баня. Бил съм едва на седем, но това е един от първите ми значими спомени в ранна възраст, който баща ми Илия Узунов с присъщата си страст към историята не остави да се заличи и забрави. Преповтаряли сме го толкова пъти, че накрая истински се съмнявах кое е вярно и кое добавено?
Пристигнахме на Пловдивската автогара с надежда да хванем навреме автобус за родното ни Сатовча. Бяхме гладни и баща ми се засуети да търси нещо за хапване. Попита някакъв човек за скара или друго, но вместо това той го посрещна с въпрос. От къде сте? От Неврокопско, каза баща ми, макар че точно диалектът ни беше издал. От Сатовица!? Лицето на човекът закипя и видимо нещо го върна с десетки години назад. Оживи се. Непременно настоя да ни води на гости. Бил участвал в освобождението на края и имал много да ни разказва. Раздвоихме се. Баща ми беше готов да тръгне, майка ми силно се притесни, а аз по средата, не знаех какво точно се случва. Помня стаята, в която ни въведе, с малка маса и купчина документи. Мен ме интересуваха живо кутията с бонбони и един много интересен, изпълнен в червено килим на стената, който играеше ролята на ковьор. Човекът не говореше, а гореше. С баща ми бяха далеч пред нас в историята за някаква битка, а ние уважително чакахме всичко да свърши и да си тръгнем. Помня добре думите, „Майорът почина в моите ръце…“ и това, което най-много ме занимаваше „Този килим взех от щаба на турския главнокомандващ!“.
Минаха години и тази история се превърна в нещо като семейна. Преповтаряхме я като онези с интересни случки за дядовците. И други я научаваха от нас, макар да се отнасяха с умерен скептицизъм, защото тя нямаше как да се потвърди. Човекът вероятно отдавна си беше отишъл като се има предвид възрастта, на която беше тогава. Но като ирония и закачка на случая преди години, търсейки военния дневник на Девети Пловдивски полк, с истинско удивление открих, че наред с другото бе прикрепено и писмо до Министърът на Военното Министерство на НРБ не от кого да е, а от Агоп Киркор Папазян! Същият наш семеен герой! Той съществуваше себедоказващ се писмено, като разказваше с живи подробности същата тази история! Писмото бе с Вх. № 7868 от 08.11.1955 г. с обръщението: „ДРУГАРЮ МИНИСТЪР, започвам своя разказ за пример как един редник, войн от армията, може да стане волна или неволна причина за съдбоносни за една армия успехи или катастрофи, ако той няма нужната съобразителност в даден миг.“
Думите струяха като ромон на планинско поточе. Подредени и ясни, понякога повече обстоятелствени каквито и аз ще предам.
„В началото на Балканската война ( X.1912 г ), когато бяхме влезли в турска територия“…и минали Девин (Дьовлен), пред село Сатовча (Сатовица) дружината им била авангард и трябвало да пренощуват в някаква нива. Командирът му майор Г. Димитриев наредил да се извърши рапорт до полка, който се намирал на километър зад тях. За тази цел трябвало да се прокара връзка. Свързочникът – телефонист бил нашият герой Агоп Папазян. Сложил апарата под една круша и разпоредил на помощникът си Ангел да опъне макарата назад, в посока на полка. Когато погледнал нагоре обаче видял телеграфен изолатор с една жица, идваща от посока на полка и заминаваща някъде на юг. Той веднага съобразил, че може да се спести време като се прикачи за нея и изпрати човек до полка за да се закачат и те за другия край. Така щяло да стане бързо и без усилие. Не след дълго се получило първото обаждане от полка, но Агоп с изненада дочул и изразът „ефенди“. Знаел, че помощникът му Ангел не знаел и дума турски. Погледнал нагоре и тогава разбрал какво всъщност става. Той имал връзка с полка, но линията била на врага и той по чиста случайност се свързал с турците. Веднага съобразил какво да направи. Качил се на крушата и отрязал жицата откъм полка, слязъл веднага долу и започнал да слуша какво си говорят турските телефонисти. Тук ще поясня, че Агоп като арменец, роден във Филибе / Пловдив знаел прилично турски. Чул ясно как те се карат за смущенията по трасето и препоръка да „турят повече нишадър“ в апаратите. Веднага затворил клапата на апарата за да не се чуе нещо и завикал на дружинния командир, който бил наблизо. Той от своя страна веднага рискувал листовете за заявления и наредил на Агоп да записва всичко, което чува! Само след първите няколко реда, разбирайки колко значима е тази информация той изпраща ординарец на кон спешно да повика Командирът на полка, полковник Бошнаков. Той пристигнал в галоп. Било привечер. Дошъл и Дивизионния началник Генерал Гешев. Цялата нощ минала в слушане, а командния състав следял картата и си вземал бележки.
„Аз не знам как се бяха оплели турските телефони – пише Агоп – но като почнете от Софлу, Другарю МИНИСТЪР, до Солун, било от Драма, Серес, Кавала, Деде Агач, Ксанти, Неврокоп а и от военните им позиции всички разговори и доклади на военните части помежду си и Главната им квартира и заповедите на Явер Паша от Драма, важните работи пишех, и знаехме почти цялото им разположение от Софлу до Солун на турската армия“.
При полеви разговори между Дружинния командир и Командирът на полка полковник Бошнаков, Агоп бил чувал, че турците имат 30 000 войска в Неврокоп. Учудването му било голямо когато един бинбашия от Кешконяк планина/Кушница където турците имали седем оръдия направил доклад до Явер Паша, в което казва, че: „Неговите войници са срещнали българска засада и толкова са се уплашили, че ако видят една българска фуражка ще се разбягат всички“ и питал какво да прави? Той им наредил да изпратят от Неврокоп 200 души войници, „но по възможност да изберат по-бабаитите като ги смешат с другите за да ги насърчават“. Бинбашията на свой ред отговорил: „Че ако изпратя 200 души от Неврокоп, в Неврокоп войници няма да останат!“ Като чул това Агоп съобразил значимостта на информацията, оставил слушалката и чинно съобщил всичко лично на Генерал Гешев. „Чу ли добре това!?“, го попитал генерала!? „Тъй веро Господин Генерал!“- извикал Агоп. Наместо похвала генералът трескаво го заразпитвал от къде е, от къде знае турски и дали наистина съзнава какво го очаква, ако всичко това се окаже лъжа? Агоп веднага разбрал, че в неизреченото има огромно съмнение към лоялността на арменеца и споделя с горчивина: „Толкова мъка ми стана, тъй като аз имах цялото съзнание на това което аз допринасях, че му отговорих малко сопнато, „Тъй верно!“ Дружинният командир, който познавал по случайност бащата на Агоп още от живота си в Пловдив, застанал пред него, козирувал на Генерала и гарантирал лично като заявил, че се присъединява към отговорността на своя войник. Генералът без да се двоуми наредил да извикат тръбача. Засвирили тревога. Било нощ…. Изхвърляли съдържанието от казаните, прибирали палатките, настанала суматоха. Полковник Бошнаков и Генерал Гешев се качили на конете си и заминали. Доста се уплаших, споделя Агоп съзнавайки ролята си на двигател в цялото това действие. Чинно и с доблест той подписва верността на всичко, което е чул и записал. В заключение той казва:
„Когато стигнахме към Деде Агач, видяхме, че Явер Паша когато преминавал от Марица на насрещния бряг, бил пленен с войските си които не са успели да избягат, и турските войници ги караха зад тила ни.
Това се свърши така и аз се радвах, че изпълних един мой войнишки дълг към Отечеството си.“
Следват няколко уважителни фрази към личността на Министъра с подобаващ патос и уверение във верността на героя към народа и Отечеството. Датата е 28 октомври 1955 година. Подпис. За забелязване е, че всички съществителни като звания: генерал, командир и прочие са изписани с главна буква. Отечество, задължително! Нито дума или дори намек за заслуги или пък пенсия, което превръща едно такова писмо в брожение. Питам се дали този войник на България, спечелил битката само с телефонен апарат е получил подобаваща за приноса си награда? Едва ли. Поне досега не открих такова. И се запитах. Не притежаваме ли една наследена, лоша черта, от която трябва непременно да намерим начин да се отърсим – да нямаме герои приживе!
Be the first to leave a review.
