Да се влюбиш в живота и Петрич –зареждащият пример на българската доброволка от Рио 2016

Ваня ГЕОРГИЕВА
Да се влюбиш в живота вероятно е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. За това не се изисква много – нужно е да притежаваш умението да бъдеш положително настроен и да цениш малките неща.
Стефани Циканделова е открила своето щастие. 23-годишната българка е доброволец на олимпийските игри в Рио де Жанейро. Въпреки някои организационни проблеми тя се стреми да извлече максимума от незабравимото преживяване.
Кандидатствала е за място в Рио през декември 2014 г., а година по-късно е приета. „Доколкото знам, сред доброволците сме трима българи, но едното момиче все още е в чакащата листа“, казва Стефани.
Но какво означава да си доброволец по време на олимпийските игри? Всеки сам си осигурява пътя и престоя в Рио, а организаторите покриват транспорта в града и храната в дните, в които даденият доброволец е ангажиран. Задачата може да бъде много вълнуваща, но може и да е потискаща – разликата идва от това къде си разпределен. В най-добрия случай можеш да бъдеш разпоредител в залата за баскетбол или волейбол, например, а в най-лошия – да стоиш на паркинга на слънце и дъжд и да насочваш зрители или журналисти накъде да ходят.
Българката е ангажирана на Понтал – мястото, където се провеждат състезанията по колоездене и спортно ходене. Макар да не е очарована, вижда положителните страни. „При кандидатстването всеки попълва от какви спортове се интересува. Щеше да е много хубаво да съм в залата за волейбол. В един от дните бях на 50 метра преди финала на колоезденето и заради проблем с техниката трябваше да съобщавам кой състезател преминава покрай мен. Беше вълнуващо да гледам емоцията на колоездачите в края на тежкото състезание“, разказва тя.
Като всички останали, и тя е изпитала част от проблемите в организацията. Всеки приет доброволец трябва да е готов да работи минимум десет дни. Оказва се, че Стефани е ангажирана само в четири за целия период на игрите. „Има и други дребни неща. Не мен ми харесва, когато имам работа. Понякога обаче много хора вършат неща, за които са нужни един-двама души.“
Въпреки това при въпроса дали отново би се записала да е част от олимпийските игри изобщо не се замисля, преди да отговори положително.
Впечатлена е от природата и живота в Рио и в дните, в които не е заета, използва възможността да им се наслади. С друго момиче изкачват някои от хълмовете и се наслаждава на изгледа. „Дори от най-ниските хълмове гледката е уникална.“
„Не знам дали е заради игрите, но в Рио има всичко, за всеки и навсякъде“, допълва българката.
Освен че е доброволка в Рио, тя работи дистанционно – отговаря за всичко, свързано с комуникациите в малка, семейна фирма. „В образователния сектор е – подпомагаме чуждестранни студенти, които искат да учат в България. В момента развиваме списание „Студенти“, което е насочено към всички млади хора на възраст между 19 и 30 години. Страхотно ми харесва каузата на списанието и идеята да покажем на тези хора какво можеш да учиш в България, какво можеш да правиш.“
Като студент е завършила в Германия и в Холандия. Но иска да се върне в България, защото за нея семейството е на първо място. И също така, защото вярва, че в страната има доста възможности за хора със знания и амбиции.
„Била съм на много места – в Европа, Африка, Азия и още бих пътувала. Вече всъщност не ми харесва да ходя на екскурзия. Много по-хубаво е да отидеш за два месеца, да усетиш атмосферата. Иначе отиваш само на топ местата“, казва Стефани.
Освен че заради образованието си е била в Германия и Холандия, тя е била на обмен в Южна Корея. Но твърди, че сърцето ѝ е останало в Шри Ланка. „Там бях шест седмици доброволка. Това беше най-хубавият период в живота ми. Проектът беше свързан с промотирането на острова, като нашата работа беше да се забавляваме и да запечатваме това в кадри. Самите хора, природата… Отделно в групата бяхме около 20 души – студенти, които все едно една майка ни е раждала. Това беше миналото лято и до сега всеки ден се чуваме.“
„За първи път ми се плачеше, като си тръгвах за България. Винаги нямам търпение да се прибера, но сега беше различно“, споделя емоциите си тя.
Покрай престоя си в Южна Корея посещава различни места като Пекин, Хонконг и Шанхай. „Там някак не ми харесваше. Гледах и ги съжалявах, че са покрили всичко с някакви небостъргачи. В Шри Ланка ми хареса, че природата не е засегната от 21-и век. Все едно съм вечно на село, има любов към всичко.“
„Преди две години сигурно щях да кажа, че искам да отида в Ню Йорк, не че сега бих отказала. Но след Шри Ланка вече гледам по друг начин.“ Сега Стефани следи за доброволчески програми в Африка, където би работила с деца.
Голямата любов си остава България. И Петрич, където е израснала. „Петрич ми харесва, защото е малко градче с неразкрит потенциал. Отделно всяка улица я свързвам с нещо. Няма го и стресът на големия град.“