Една уникална история с теснолинейката в Добринище

Записа Калин КАЛИНОВ

За незапознатите-тесно­линейката Септември-До­бринище е единствената действаща влакова линия с рамер 760 мм. или по-нор­мално казано-влак с още по-тесни и от трамвай линии.

Като дете бях редовен пътник в теснолинейката. Летните си ваканции пре­карвах при баба и дядо в с. Ветрен дол, в двора имаше няколко смокинови дръвче­та, а търсенето на смокини беше голямо сред курорти­стите във Велинград. Като че беше вчера си спомням хладните сутрини в които с баба ми и няколко кошници се качвахме на влакчето от гара Варвара и час и полови­на пъплехме по завоите към курорта.

30 години по-късно реших отново да изпитам това чув­ство, така че…

Пристигнахме в град Сеп­тември час и половина пре­ди заминаването. Паркирах­ме под една дебела сянка и заминахме към центъра на градчето да търсим кафе.

Оказа се празник на града. Сцената на централния пло­щад беше готова, а навсякъ­де имаше разлепени плака­ти на чалга певица. Радвам се че нямаше да бъдем част от това празненство.

Както и да е-пихме сутреш­ното си кафе и се запътихме към гарата.

Като стъпих на перона се оказа че се връщам триде­сет години назад. Пейки, гише за билети, табло-раз­писание на влаковете със закачащи се буквички. Ако някой пита къде са отишли парите, че БДЖ фалира-не се безпокойте. Не е в обновява­не на гарите.

Следвахме указанията и изведнъж се отзовахме пред влакче-играчка. Поне тридесет години не бях виж­дал теснолинейка отблизо и ми стана доста смешно. Ис­тински вагони, но мънички. Цвят-военно зелено. Очука­ни, но със сменена догра­ма. Да, дограма-дървена. Едно време си спомням как прозор­ците се отва­ряха и раз­ни глави се охлаждаха. Сега заради опасността някоя глава да бъде отне­сена от клон или железо­пътен знак, прозорчето се отваря само десе­тина санти­метра. Никакъв шанс да си по­кажеш която и да е част от тялото.

Дока­то за­качаха локомо­тива се загле­дах в „екипажа”. Машинист, кондукторка и началник влак. Не зная колко са им за­платите и колко нафта харчи локомотива-но при двадесе­тина пътници дали по 3 лева за билет, не ми се вярва да се избиват и 1/100 от разхо­дите. Както и да е-важното е атракцията да съществува.

Влакът най-после тръгна. Бавничко излезе от гарата и с не повече от 30-40 км/ч премина през нивите на град Септември. Освен да се наслаждавам на тракането на колелата и гледката през прозореца, един разговор привлече вниманието ми. В съседното „купе” се бяха настанили трима души-кон­дукторката, началник влака и един цивилен господин, който също се оказа няка­къв началник-влак, но не на смяна в момента. Разгово­рът им се въртеше главно около брането на гроздето, дали ще стане виното тази година и как са се напи­ли снощи. По едно време „цивилния” се плесна по челото и извади телефона от джоба. Кондукторката и началник влака станаха да проверяват билети, а раз­говорът който проведе „на­шия човек” може да го опише единствено Чандлър. Аз ще се оп­итам горе-долу да го пресъздам, но пак каз­вам-много съм далеч от оригинала който чух.

-Алоуууу, Али…чуваш ли ме бе, Али…аз съм бе, Боровинката. Бо­ровинката началник влака те безпокои. Как си бе, гроздето обрахте ли…аааа? Виж ся за кво те безпокоя. Аз съм в сеемсе и петицата за Добринище. Ти нали си на работа ся? Дай да фанем една работа да ми свършиш. Земи фръкни до аптеката да ми земеш малко бебешка пудра….как за кво-мравки има у дома и ръся от тая пуд­ра та бегат. Помагат как ша не помагат. Айде на Велин­град шти дам парите, нали имаш четри лева?

След този разговор заб­равих и теснолинейката и красивата гледка през про­зореца на влака. Вече си представях опаковките с надпис: „БЕБЕШКА ПУДРА ЗА МРАВКИ”.

За щастие или нещастие „Боровинката” заспа и оста­нахме да се наслаждаваме на тракането на колелетата. Не помня кога за последно се бях возил на влак.

Започнах да се разхож­дам. Всичко си имаше „бей­би влакчето”. И опис на ин­вентара, и инструкции за пожар и началник влак и кондуктор.

Скоростта е доста бавна. Не е чак за скачане и кач­ване в движение, но съм сигурен че и това е правено. Пътят до Велинград минава през скалистото дефиле на река Чепин­ска. Шосето е чисто ново ре­монтирано, но това не ни ин­тересуваше в момента. На моменти влака имам чувството че се разми­наваше на сантиметри от стърчащи­те скали (разбирам защо про­зорците не се от­варят). В далечина­та се виж­даше връх Милеви скали с па­метник на загинали партизани.

Като стана дума за партизани, спряхме на една спирка (ако не знаете-на малките гари им викат спирки) и прочетох ето това:

Малко се попритесних. В София протести правят хо­рата против комунистите а тук онези им го връщат като спират влаковете. Вече си представях как Сергей Ста­нишев с шмайзер и две бом­би затъкнати в гащите спира влака и два часа трябва да слушаме за ръководната сила на партията.

Както и да е-Станишев не се качи, та се поуспо­коих малко. Спирахме на още малки гарички и спирчички, на два пъти пресичахме шосето, ми­навахме тунели и мост­чета и бавно но славно пристигнахме във Велин­град.

За Велинград няма как­во да разказвам. Някой болен мозък е измислил заглавие-Спа столица на балканите. Ако това е спа столицата, то аз съм носител на награда от World Press Photo. Всичко си е постарому както преди 30 години. Единствено някакви хотели са построени, колко­то да загрозят боровите гори наоколо. Пазарът си е същи­ят. Помакини с бели забрад­ки са се впуснали в съботен пазар. Семей­ства курорти­сти с анцузи Адидас оби­калят главна­та и нагъват палачинки с горски плодо­ве. Миризма на кюфтета се носи навсякъ­де, а „гурме“ пицарии пред­лагат безплат­на малка пица ако поръчаш голяма. Освен чушките на пазара, видях поне десет железарии в кои­то се предлагаха чушкопеци (единственото нещо което бъл­гари­на е из­мислил, но и затова не съм сигурен).

Пак се отплеснах…уж разказвах за тесно­линейката.

Гарата във Ве­линград изгле­ждаше много по-добре от тази в Септември. Бо­ядисана с чисто нови тоалетни. Само спа няма­ше. Един­ственият който спе­ше беше работник от близ­кия стро­еж. Дойде влакчето от Добринище и заедно с двадесетина турис­ти и местни се метнахме об­ратно откъдето сме дошли.

В Септември се сетих за празника на града и за гос­туващата чалга певица, така че се изнесохме колкото се може по-бързо.

Тъй като в Бълга­рия атрак­циите не са много, пътуване­то с тесно­линейката си заслу­жава. За жалост беше един такъв ни­какъв се­зон с мно­го слънце и снимки­те не са с най-високо качест­во. Според мен интересно ще е през зимата с много сняг. Така че чакайте първия сняг и заминавайте.

И ако срещнете Боровин­ката във влака го питайте дали бебешката пудра е по­могнала срещу мравките.