Полковник Анастас Янков – идеалистът, който не пожали живота си за освобождението на Македония

Моето заминавание ще освободи този край от турската войска. Реши се да се земат болните и ранените, а здравите да се разделят на две чети, една под началството на Коте, а друга под началството на Гайков. Като дадох инструкции Гайков се отправи за с. Апоскеп, а Коте с мен, се отправихме в с. Нестрам. Стигнахме през нощта и от един воденичар узнахме, че селото е заето от 200 души аскер. Влязохме в долната махала и хванахме един човек, но страх го беше да ни приеме. Затова се спряхме в гората. Тук ни избяга и се скри в селото едно момче на име Марко. Селяните на това село беха много страхливи, те се боеха и от нас, понеже четите са им зели, за да им купят пушки 400 лири и тази година, 1902 през Петровден е била там четата на Чекаларова и е искала 150 лири черковни пари, но селяните не му ги дали, „дайте ни пушки за зетите 400 лири, ще ви дадем и тези.” Тогава Чекаларов ги събрал в черквата и ги бил, та те се принудили да повикат аскер да ги варди и ето се установил 200 души аскер в селото им. Тук ни улови сняг. Ние след пладне на 27 октомври се отправихме без куриер на посока на юг към Грамос планина. Скъсани, болни, изнурени и умислени цапахме по снега и вървяхме на посока. Така може би са отстъпвали и разбитите Самуилови войници след боя в Морея, само че те са идели в обратна посока…
Надвечер се вмъкнахме в една непроходима гора, на излез от която чухме да лаят кучета и отидохме по гласа на кучетата. Овчарът се изплаши и избяга, като почна да вика. Завикаха овчари в околните баири и стана цяла тревога. С молби ние ги извикахме, от които един от тях доде при нас и като се увери, че сме християни, извика и другите двама, а третият избяга в село и направи тревога, но тревогата беше спряна от вика на овчарите, които бяха при нас, и селяните, които от далек стреляха с пушки, се завърнаха в село. Ние прекарахме богата вечеря в колибите на тези добри овчари, опекохме месо, което скъпо заплатихме, и се отморихме. Един селянин грък, те бяха гръци, ни заведе на една горска пътека и ни показа пътя, като се отказа да доде с нас. Отправихме се по пътя и вървяхме се по баира и то денем, понеже беше гористо, и вместо да вземем ляво за манастира „Св. Тройца”, сме ударили дясно и се спуснахме към прохода Фурка. Тук се въртехме два дена гладни. На третия ден намерихме един овчар, дядо Димитра, който ни даде за ядене зеле от градината, понеже нямаше хлеб, и ни показа пътя. Ние тръгнахме и като изходихме 10 километра, след нас доде едно гърче дядо Димитрово овчарче, което за три лири се съгласи да ни закара до с. Лефтерохори. Губихме се в гората и мъглата йоще два дена и така гладни, понеже зелето беше се свършило, стигнахме до с. Датско, от което Никола, овчарчето ни, изкара хляб и сирене, та на 5 ден вечерта се нахранихме богато с хляб и добро сирене. Коте с дружината си се отдели от нас от дядо Димитровата колиба и като зеха по две пушки, се върнаха назад тези юначни хора. От Датско прерязахме Гебенското поле и за една вечер стигнахме на юг от с. Лефтерохори и уморени, гладни се скрихме в гъстата гора. Тук ни остави и другият нестрамец Христо, който уж щеше да ни води на границата, а той ни остави и избяга. През деня тръгнахме на юг, но ни извикаха на гръцки няколко пъти „кои сте вие?” Върнахме се назад и се скрихме в гората. Вечерта изпроводихме едно момче при овчарите власи и двама се съгласиха да додат да ни заведат в Гърция до границата, като им платихме по една бяла меджидия на човек. И така след 6 месеца без два дни влязохме в Македония на 4 юний вечерта, излязохме от Македония на 2 ноемврий през нощта в деня, когато в 1885 година Сърбия отвори война на България. Щом минахме границата на 1 километър в Гърция, сварихме на една нива два вола вързани на един плет. „Седете, момчета, да си починем, тук е свободна Гърция. Ето какво значи свобода, где в Турция може да намерите ноще така оставени воловете?” Седнахме, починахме и тук, в тази почивка се сетих за жена и деца и приятели и се отнесох далек там, зад Витоша… Сега ще бъде Бог милостив и ще ни даде да се видим с всички мили и драги… Вярвам всички другари като мен мислеха, само те обратно там се пренесоха, те зад нас в клета Македония, гдето оставиха мили и драги… Сбогом, злощастна Македонийо, сбогом, земя на роби и агалари… Дали ще бъда счастлив пак да те видя и пак да пия твоята сладка и студена вода и твоите чудни гори и балкани да ги обикалям с юнаци, твои чеда… Продължихме пътя и понеже бяхме много уморени, то легнахме в едни храсти и сладко заспахме. Когато се събудих, чух песен, един влах ездеше и пееше: „серанда клефти море ту хорьо.” (Четиридесет хайдути в село.) Подигнах глава и видях моите момци засмени и весели, лицата им се измениха… Ето какво значи свободата. Боже, дали и моята желка Македония ще бъде някога свободна? Отнесох се в мисли за бъдещето, но не знаех какво ще ни донесе то? Консули обикалят Македония, особено руски, може би славянска Русия да е поумняла и да е зела страната на македонеца. Иначе не може и да бъде. Ако не беше така, нямаше да ме предупреждава руският консул да не ходя в Гърция. (В село Брезница консулът Ростковски каза на селяните, „кажете на Янков да иде в България или Сърбия, или Черна гора, но не в Гърция”.) Това ми даде повод, че руската дипломация се е обърнала на славянска дипломация и ще ни защищава, и затова смело отидох в Гърция, понеже, ако ме затворят, то Русия ще ме освободи. Та може ли малката Гърция да не изпълни заповедта на Русия? Тръгнахме на посока по пътя. Няма жива душа наникъде. Чудна земя е тази Гърция, 20 километра да вървиш и никого да не срещнеш. Спряхме се до една бърза река, за да се умием. Тука ни настигна един влах. „Аз съм Щерю Чюмадана, вие кои сте?”, ни попита. „Ние сме андарти”, му отговорих аз. Казах си името. Прегърна ме стареца, целува ме и ми каза: „Янко паша? Ясьо Янко паша, ясьо паликари. Аз всичко зная, аз съм близо до Костурско. Чувах как сте били турците „Зито Македония”. Хайде да идем, напред има хан, в който ще се почерпим.” Тръгнахме, но понеже бях много уморен, аз останах назад. Стигна ни един влах с два коня, единия товарен, а на другия ездеше влахът. Нещо му каза Чюмадана по влашки, той се прехвърли на земята и ми предложи да се кача. Благодарих му и се качих. Така стигнахме в хана, гдето сварихме много власи, но пиене нямаше, понеже беше нов съдържателят на хана. Власите ни предложиха хляб и сирене и от там отидохме в друг хан, гдето намерихме храна в изобилие. Тук престояхме два дена. Починахме си и изпроводих документите за София с препоръчано писмо и телеграфирах в София, но телеграмата не е била предадена, понеже минава през Турция, та не е дадена да мине през Турско. На другия ден отидохме всички в гр. Каламбака. Тук ни улови полицията, която се отнесе с нас вежливо и ни препрати под конвой у гр. Трикала, гдето ни затвориха във войнишкия гаупвахт. Тук спах с двама затворени войници, единият интелигентин, нападаше своите държавни мъже, че били крадци и вагабонти, смееше се на войската, че била страшлива и избяга от турчина 1897 г. Приличаше на нашите социалисти, но нямаше понятие за социализъм. (Гърция е счастлива, че няма това зло, но затова ние, македонците, сме най-нещастният народ, че неосвободени се сдобихме със социалисти – анархисти). На другия ден ни пуснаха свободни, но само в града. Окръжният управител, един симпатичен и почтен грък, ни посрещна много весело и щом се научи за мен, ми стисна ръката и ми каза, „стискам ръката, която е била турци”. А прокурорът ми каза: „Г-не, аз съм от Крит, обичам тези ръце, които бият турци.” Вечерта тук имаше манифестация от партията на Дели Яни, която прилича на нашите радослависти. Викаше се „Зито Дели Яни, зито пашму” (Да живее Дели Яни, да живее войната), а противниците им викаха „Зито Етхем паша” и последва сбивания, стана тревога на войската и след като паднаха трима убити и няколко ранени, тълпата се разпръсна. Тук видох гръцки войници, които по формата и вида си приличат на сръбски войници, слаби и без дисциплина, с пушките си ходят по гостилниците. Евзоните са сравнително добри войници и приличат на нашите войници, те се комплектуват от цяла Гърция, се избрани момци. В последната война се показаха юнаци и стойки, те издържаха войната. Цялата гръцка войска е въоръжена с Гра, по-стари от берданите и по-негодни. Градът Трикала прилича на европейски град. Широки улици, но ужасна кал има по тях. Три дни прекарах в този град и трите дни дъжд валеше като из ведро. От тук се отправих по железницата за гр. Воло, морски град, има европейски вид. На станцията имаше навалица, народ и много полицейски, които чакаха да ме видят. Почтително си свалиха шапките, аз им отговарях. Момчетата него ден не ги пуснаха да додат с мене. Във Воло срещнах к[апита]н Далиб войвода, който ходеше с момчета по Костурско през 1877-1878-1879-1880-1881 и 1882 г., сега вече старец 70-годишен, носи гръцка народна форма, а си говори македонски български и псува гърците. Бях повикан в полицията. Явих се с един влах на име Стефан Домчас, който беше затворен в Трикала, за да не ходи в Македония, така ми каза сам той. Полицаят, един добър майор (полицията в Гърция е военна) ми каза, че имал заповед да ми предложи да отида в Атина. Аз му казах, че за там отивам, йоще днес заминавам.
(Продължава в следващия брой на вестник Запад – Юг!)