Първият кмет на село Черниче Валентин Чивиев: С помощта на баба Ванга спряхме черна серия

С какво ли не е изпълнена житейската и трудовата биография на Валентин Иванов Чивиев. Роден е в село Черниче, първото евросело в Пиринския край, през 1949 г. Специалист е по технология на машиностроенето, квалификация, получена от ЮЗУ „Неофит Рилски“ в Благоевград. В трудовата си книжка е записал стаж като първи секретар на ОбК на ДКМС в община Крупник, първи кмет е на обособеното в Черниче кметство /1979-1990/, бил е началник на отдел „Стопанска политика“ на община Симитли и управител на „Обреден дом“ – Симитли.

Съпругата му Галина Тодорова работи като секретар-библиотекар на местното читалище. Имат двама синове – Ивайло, механик към фирма „Геострой“ в София, и Ангел, шофьор на ТИР. Едната снаха Антоанета е медицинска сестра в Благоевград, а другата, Смиляна, работи в лабораторията на болницата в Благоевград. Голямата радост за дядо Вальо и баба Галя са четирите им внучета Валентина, Гала, Сашко и Методи.

– Вальо, в житейския си път вече си в измеренията на третата възраст. Как се чувстваш?

– Добре. Е, усещам, че ми липсват обществени ангажименти, но и в пенсионерски години човек има за какво да живее. Времето на третата възраст е така да се каже и малко за равносметка, да прецени човек струвало ли си е да се е раждал.

– При тебе как е, струвало си е?

– Така мисля. Имам двама синове и четири внучета. Човек ако върви и гледа напред и оставя след себе си нещо, струва си. Животът има стойностна оценка с това, което е направил човек не за себе си, а в обща полза, а моят живот е преминал най-вече в тази посока.

– Да надникнем в родното ти село Черниче, първото евросело, и то не само в Пиринския край, а и в страната, а ти си му бил 11 години кмет.

– Станах първи кмет на Черниче през 1979 година, когато селото се обособи в отделно кметство, като преди това бе само пълномощничество. Единадесет години кметувах. По мое време стана изграждането и откриването на детска ясла и детска градина, оформяха се улици и площади, изгради се ВиК системата, появи се асфалт. На хубаво място в центъра на селото построихме обществена сграда, в която се настани кметство и се предоставиха помещения за пощенска станция и здравна служба. През 1988 година разширихме училищната база чрез изграждане на пристройка, уви, сега и училището е закрито.

– Имате и нова черква.

– Да. Казва се „Свети Георги“. Мястото на изграждането й го определи леля Ванга. Аз лично се познавах с нея. Ходил съм няколко пъти да я питам по кметските работи, а и по лични проблеми. Черниче си нямаше молитвен дом. Питах я къде да търсим място. Тя предложи да е в парка на селото, срещу училището. Послушахме я. Строежът започна през 1998 година. Любопитното е, че в черквата се съхраняват костици на Великомъченик Трифон, който като Свети Трифон Зарезан в Черниче е на особена почит, че е и патрон на създадената тук единствена в страната и света Винена партия, която през тази година чества юбилей, като дейността й ще отчете с 25-ия й конгрес несменяемият й председател Иван Лулейски.

– Вярваш ли, че Ванга е виждала в отвъдното?

– Да. И ще се обоснова. Ходих при нея и заради големия ми син. Тревожеше ни, че се изпускаше нощем. Имах един познат, Владко, който ме вкара при нея. Това стана, когато беше в Рупите. Знаех и й носех захар, която беше стояла през нощта под възглавницата. Като влязох, тя ми рече: „Ще заколите едно малко прасе, ще го вземете не отдолу, при вас /Черниче/, а от Сушица. Ще ми извадите черния дроб и ще ми го донесете“. Послушахме я. Купихме прасе, опекохме го и го отнесохме. Искахме да й го дадем, а тя вика: „На мен ми дайте дроба“. Дадохме й го, взе нож и го разряза. Каза: „Детето сте го изпуснали, когато е било на шест месеца, изстинали сте го. Ще вземете оръжейна смазка и четиридесет дни само вечер ще му мажете кръста“. Това и направихме, а синът ми, който тогава беше на четири години, забрави за проблема си.

– Знам, че празник на Черниче е денят Свети Дух. Как го избрахте?

– И в това има дял леля Ванга. Черниче беше село без свой гробищен парк. Мъртвите от селото погребвахме в гробищата на Крупник или оттатък Струма, в тези на село Полето. Като станах кмет през 1979 година, направихме предложение пред Министерския съвет. Три години чакахме да ни отпуснат три декара земя, колкото бяхме заявили. Разрешиха ни място в м. Чуката в Кресненския пролом, но то се оказа много каменисто и се отказахме. През 1983 година място ни бе определено на десния бряг на Струма, южно от селото. Така през 1987 година Черниче вече си имаше гробищен парк.

Гробищен парк селото вече имаше, но през 1990 година се случиха беди – поминаха се много хора и се пръсна слух, че умирали, защото гробището не е осветено. Отидох пак при леля Ванга. Може би към 50 човека чакаха да ги приеме. Дойде ми редът. Обясних за какво съм дошъл и тя ми рече: „Не сте осветили гробищата. Повече в село Полето няма да ходите на Свети Дух“.

Да поясня, става дума, че от Черниче от много години ходехме на празника Свети Дух на оброчището „Св. Дух“, намиращо се над село Полето.

Послушахме леля Ванга, извикахме поп Величко от Крупник и на празника Свети Дух не ходихме на оброчището „Св. Дух“, а на нашия си гробищен парк, осветихме го и се прие този празничен ден да е и празник на Черниче.

– Вальо, по време на така нареченото социалистическо развитие на страната освен кмет си бил и организационен работник. Сега, в годините на демократичните промени, как виждаш ония години?

– Не мисля, че има нещо, сторено от мен, от което да се срамувам и да го крия. Да, аз съм бил в редовете на БКП. Не съм бил обаче в тази партия само като член, а и като убеден комунист. И сега съм с тези убеждения. Приемам, че идеологията на комунизма стои най-близо до това, което е проповядвал и Исус Христос. Вярно, че и в ония години имаше злоупотреби с идеи, кризи в човешките отношения, опити за използване на власт и обогатяване. Сега обаче това, което става, е несъизмеримо с никое време – всичко е стремеж към власт, а чрез нея и към грабеж. Мина времето „човек за човека е брат” и дойде това на „човек за човека е вълк”.

– Какви постове си заемал в партийната йерархия?

– Бях първи секретар на ОбК на ДКМС в община Крупник. Партийното ми членство вероятно е спомогнало да стана и кмет на Черниче, а и да поработя като началник на отдел „Стопанска политика” на община Симитли, както и управител на „Обреден дом” – Симитли. Да, бил съм в номенклатурата на партията-майка, но това, което съм правил, все пак си е било работа и мисля, че съм я вършил без всякакво партийно оцветяване.

– Интересно е родовото ти име Чивиев. Наследствено ли е?

– Да, наследствено е, но не по далечни корени, а по една случка. Нашият род е проследен в историческо време докъм ХVІІІ век. Името Чивиев обаче е малко от по-ново време. Моят прапрадядо Димитър е живял в Брежани. Той имал син Величко. Станал Величко момък за женене и се нагледал на Велика, щерката на поп Стоимен. Случило се така, че поп Стоимен имал тефтерче, в което си водел важни дела, но го загубил. Намерил го моят прапрадядо Димитър. Срещнал се с поп Стоимен и му казал, че ще му го върне, ако той даде щерката си на сина му Величко. Попът, така като заможен човек, се развикал, че няма да я даде, че му е единственото чедо и няма да го праща из андъците, където живял нашият род, та да страда. Спорили, карали се и накрая попът склонил, като казал: „Брей, какъв човек си бил, чивия такъв”. Тази дума „чивия” се разчула из Брежани и част от тогавашния род Батурски станал Чивиеви.

– Ти като чивия ли се чувстваш?

– О, не. Чивия е турска дума, а по нашенски е клин. Чивията има задачата да разрушава, да разцепва, да разтрошава, а това не е по характер на рода Чивиеви. Ние сме мирни хора, съзидателни, повече гледаме да градим, а не да рушим.

– Докъде сте го докарали рода?

– Голям е. Правили сме вече две родови срещи. И при двете не бяхме под 250 души. Като се има предвид, че никога няма да се съберат всички по различни причини, мисля си, че не ще сме под поне 400 души. Освен из Черниче, Крупник и Брежани родови жилчици вече са пръкнали в Благоевград, Сливен, София, Котел, Копривщица, Банско, Дупница и, кажи го, всякъде из страната. Има много големи клонове в рода, а един от тях е на прадядо ми Величко, синът на прапрадядо ми Димитър. Дядо ми Величко и баба ми Велика са имали осем деца: Богдана, Костадин, Софка, Стефан, Мария, Николай, Ката и Петър. Моята семка е дошла от дядо ми Костадин и сина му Иван.

– Какво е известно след прапрадядо ти Димитър?

– Прапрадядо ми Димитър е живял от 1834 до 1905 година. Приема се, че неговият баща ще да се е казвал Костадин, чийто жизнен път е заключен между 1800 и 1879 година, а неговият баща пък се е казвал Димитър и е живял през 18 век.

– Слушал съм, че род Чивиеви не е без заслуги и в просвещението, културата, има участие в исторически събития?

– Да, вярно е. Имаме хора, с които родът ни не може да не се гордее. Първият пълномощник на Черниче е Костадин Величков. Не мога да не спомена доц. д-р Крум Чивиев, преподавател по философия и директор на Педагогическото училище в Дупница, преподавател и в ЮЗУ „Неофит Рилски”. Образование получава от университета в Киев, Украйна. Автор е на много монографии, на книги, сред които и историята на Черниче. Ще добавя и Ангел Батурски /той си е Чивиев, но носи старото име на рода Ботурски/. Той три години е бил турски войник, участвал е в полагането основите на катедралния храм „Св. Александър Невски” в София. Костадин Чивиев се помни като основател на Крупнишката комуна, участник е в Септемврийското въстание от 1923 година. Служил е войник в ХVІ пехотен македонски полк през 1917 година и е завеждал военната кореспонденция. Инициатор е за откриването на училище в Черниче. От нашия род е видният общественик и радетел на културата Стойне Миленков от Благоевград, който почина през юни тази година. Родът Чивиеви се представлява в ново време от инженери, бизнесмени, просветители, фолклористи, дейци на перото и четката.

– Сега, като пенсионер, какво прави Валентин Чивиев?

– Сега си е у дома в Черниче. Живее си, какво друго му остава. Живее си, така да се каже, в патриархални измерения в семеен вариант. Обгрижен е от съпругата си Галина, край него са четирите му внучета, не му липсват в семейна обстановка синовете и снахите. Живее си Валентин Чивиев, поработва по нещо и помага с каквото може.

– И с какво може?

– Ами най-вече със съвети, с напътствия, поема част от грижите по децата. С пари донякъде, че пенсийката не е в излишък. Има по нещо и в натура. Имаме към два декара имот и не го изоставяме. Орем, копаем, садим, берем. Грижите се понасят лесно, че се разпределят така, че да има за всеки ден. Произвеждаме боб, чушки, домати и други благинки, имаме си прасе, кокошки. Всичко, що изкараме, е, така да се каже, за общо ползване.

– Вальо, бил си партиен функционер и сега държиш на партията си, знаеш какво е било, ясно ти е и сега какво е. Какво мислиш, накъде върви страната?

– Ами казват, че върви към Европа. Аз не зная как може да се върви към нещо, като сме си в същото нещо. По-добре би било да се пита сме ли ние Европа по доходи, по манталитет, по култура. Ето това е лошото. Правилно някои казват, че България е държава с мафията, или по-точно – мафията си има държава – кражби, корупция, разделение на народа на партии и партийки. Абе що да го шикалкавя – и при бай Тошо може да беше лошо, ама сега е още по-лошо.

– От собствената си съдба доволен ли си?

– О, да. Човек трябва да приема това, което е, и ако нещо не му се харесва, да се опитва да го поправи. Пенсионер съм, но по години, не и по дух. Мисля, че имам някаква маркировка след себе си по това, което съм живял и работил. Случих и на семейство. Вървя и гледам напред, и то с надежда, че имам още неизвървян път.

pirinsko.com