Все още непознатото от Ковачевица

Пътят се вие през гората. Отдясно – високи скали, отляво – пропаст. Завоите стават все по-чести. Движа се по поречието на Канина река и със затаен дъх поглъщам цялата прелест на планината. Ето я – Ковачевица!
Селото ме посреща притихнало и замислено. От двете ми страни се редят кичести дървета с приведени клони. Стъпвам на прашния път и чувствам, че се завръщам към нещо познато. Нали знаете гъделичкащото чувство, когато минете покрай улицата, на която сте играли като малки или прекрачите двора на бабината ви къща, в която сте правили не една и две бели? Ето такъв гъдел усещам и аз в родопското селце.
Тук всички къщи са напълно автентични, затова Ковачевица е обявена за архитектурен резерват. Всяка от тях носи името на своя стопанин, издялано върху дървена табела, закачена на портата. Отличителна черта на тукашните къщи е просторният чардак, наречен „потон”.
Такъв има и домът, в който се приютявам. В двора, окичен с предмети от по-миналия век, ме посреща жизнерадостна старица с блага усмивка и смеещи се очи. Къщата е разположена по-високо от останалите. Потонът е като наблюдателна кула, от която мога да огледам цялото село. Тук стопаните отмарят след дългия и горещ ден. Смеят се, споделят си и гледат звездите. Те са много по-ярки от мъничките светулки в града. Колкото и красива да е панорамната гледка, изгарям от нетърпение да се разходя из селото.
Обиколката ми започва от църквата „Св. Никола”. В годините на Османско владичество, тя е вдъхвала надежда за по-добър живот на хората в селото. Първите българи идват тук след ликвидирането на Търновското царство през 1393 г. Втората вълна от заселници залива селото през XVII век, когато е билонай-масовото и насилствено помохамеданчване на българите. В храма се е помещавало и килийното училище. За съжаление, днес животът в него е само по празници.
Тук всяка къща е късче история. Неслучайно Ковачевица е любим декор на много режисьори на български и чуждестранни филми, сред които „Мера според мера”, „Мъжки времена”, „За къде пътувате?”.
Този приказен свят от камък и дърво, обаче се руши. Голяма част от ковачевските къщи се крепят на магия. Стрехите им заплашително се накланят, сякаш искат да се отскубнат. Дуварите се разпадат, а покривите им са пробити. Изоставени са като парцалени кукли от собствениците си, които или нямат средства да ги поправят, или изобщо не могат да бъдат открити…
Прибирам се привечер. Хапвам домашни родопски гозби и си правя компания със сладкодумната домакиня. Разказва ми за живота в селото, за делниците и празниците, за параклиса „Св. Георги”, на който всички се събират на Гергьовден. Не пропуска да се похвали с многобройните „кинаджии”, които идват в Ковачевица. Споделя ми за обсерваторията от времето на траките – „Козият камък”, каскадите от водопади – „Синия вир” , връх „Беслет” и още много.
От топлината и сладките приказки се унасям. Мисля си, че не величествената природа, приказните къщи и родопските гозби са това, което прави мястото толкова специално, а хората.
Посрещат те като стар познат, спират се, за да ти помогнат, казват ти „наздраве” в кръчмата, усмихват ти се на улицата, без значение дали те познават, или не. Но не от куртоазия, а от човещина. Уж всички живеем един и същ живот, но тук хората не са така озлобени и припряни. Защо? Ето това е една от тайните на планината.