Меги Балабанова от Добринище: Нищо не действа по-удовлетворяващо и облекчаващо от това да се чувстваш полезен, от това да правиш добро

Веселин СТАМЕНОВ

Меги Балабанова е ро­дена в град Добринище. Тя е част от танцов със­тав “Добринищенче”. И е една от най-талантливи­те певици и танцьорки в града.

– Кога се появи в теб любо­вта към сцената?

– Мисля, че тази любов ви­наги е била в сърцето ми. Още когато бях дете се отключи и с годините расте все повече и повече. Страстта ми към на­родните танци и поддържането на традицията изобщо дължа на майка си. Може би и самата атмосфера в Пиринска Македо­ния въздейства по един завладя­ващ начин. Така че не ни остава избор, освен да се потопим в магията на българския фолклор и да я пазим жива. За любовта ми към литературата и в част­ност поезията съм признателна на учителката ми по български език и литература – Елеонора Барякова, която първа откри и засили интереса ми в тази об­ласт. Има още толкова много хора, на които трябва да благо­даря, че са ми помогнали да не се откъсвам дори за миг от му­зиката и литературата. Дори в моментите на творческа криза, но ще бъде твърде отегчител­но да изреждам имена, така че просто искам да кажа: Благода­ря Ви!

– Какви са бъдещите ти планове, свързани с изкуство­то, като цяло?

– Единственото, което имам като цел пред себе си, е да не спирам да творя. Дори да не успея да се занимавам професио­нално с това, кое­то обичам (музиката и литера­турата), дори това, че винаги не ми достига време, за да доведа до напълно завършен вид начи­нанията си. Искам още дълго време да се радвам на изпълне­ните с надежда погледи на хо­рата от публиката, да пътувам и да изразявам креативността си. Макар да не съм професиона­лист, всепри­знат и голям талант, знам, че мога да бъда полез­на. Бог дава на човек дар­ба, за да я използва той за нещо до­бро. За мен творецът е роден, за да се раздава за другите. И аз чувст­вам, че в мен гори проме­теевска ис­кра- малка, но доста­тъчна, за да запали огън там, където се нуждаят от топлина и светлина.

– Хората, които те по­знават, те определят като та­лантлив човек. Какъв е твоят талант?

– Може би това е въпрос, на който се очаква да отговоря с една дума, но ми е наистина трудно да обясня коя от залож­бите си приемам, че ме издигат в очите на другите, като та­лантлив човек. Била съм част от толкова много концерти, фес­тивали и други твор­чески прояви, като винаги съм се опит­вала да бъда полезна, да нося удовлетво­рение на публиката. Най-вероятно това е причината да не огра­ничавам творческия си дух само в една област. Дори на една и съща сцена за мен всеки път е различно. Танцувам народни танци, друг път-пея. На следващо учас­тие -рецитирам. Представям свои стихотворения. Поняко­га съм водеща на програмата, участвам в сценки…Случвало ми се е да танцувам и спортни танци, макар изобщо да не съм запозната с основите на това на­правление, ако мога така да се изразя, в танците. Изключи­телно изтощително е обаче, когато тряб­ва да действаш, като френски ключ в рам­ките на един концерт. Веднъж трябваше да се преобличам 6 пъти с различни костюми: носии, спортни об­лекла, униформи и т.н , като разстоянието за преобличане, между две мои излизания на сцената беше около 2 минути. Наложи се да правя нещо, като стриптийз зад завеси­те. Хвърчаха дрехи, обувки и аксесоари навсякъде. Само че съвсем не исках да имам наблюдатели и то пред­ставители на силния пол. Все пак на всеки артист се налага да поема такива рискове понякога. Важното е, че усилията и неу­добствата винаги си заслужават, щом става дума за изкуство!

– Какви награди си получи­ла като признание за дарбите си?

– Като вземем предвид това, че в последните години избяг­вах соловите музикални из­пълнения и че са малко също и участията ми във фестивали от конкурсен характер, нямам много материални отличия. Хубави спомени ми носи злат­ния медал от десетия събор на народното творчество “Пирин пее” – 2006. Тогава бях само на 10 години. Както и много­бройните грамоти, които съм замислила някой ден да окача на стените вкъщи, ваучери за книги, книги, слушалки и други подобни. Като част от местния танцов състав “Добринищенче” се гордея с общите ни награди, като плакети, статуетки и т.н. Доста по-ценни за мен са обаче нематериалните облаги, които съм спечелила, като самодеец. Толкова много незабравими спомени в България и чужбина. Толкова много запознанства и вълнения. За такъв живот бих искала да разказвам на децата си някога. Трогателно е, когато някоя възрастна жена, моя съ­гражданка, ме срещне на улица­та и каже : “Чедо, фного бехте убави онаа вечер, кой ве научи да играте така?… Га па че ве гледаме, да Ви се порадуваме малко?”. Тогава осъз­навам какво всъщност печеля от сцената. Ува­жение, благодарност и обич. Неща, доста по-ценни от парите и подаръците.

– Възнаграждаващо ли е да си самодеец?

– Определено. Нищо не действа по-удовлетворяващо и облекчаващо от това да се чувстваш поле­зен, от това да правиш добро. Въпреки теж­ките времена, трябва да се стараем да бъдем по-малко меркантилни и да насочим енергията си към това да помага­ме на другите. Защото да си на сцената не оз­начава само да търсиш признание от публика­та за възможностите си и да се забавляваш. Ти си самодеец, творец, за да подариш на другите един миг, в който да избягат от жестоката действителност. Да ги отведеш в друг свят на кра­сотата, любовта, на познанието и щастието, защото това е за мен светът на творчеството. В знак на благодарност към само­дейците, които се стремим да разнообразяваме ежедневието на другите, през цялата година. Народът ни е отредил датата първи март за наш празник – Ден на самодееца.

– Кои са според теб най-го­лемите препятствия пред тво­реца?

– Доста са. Голяма част, на­пример, от съвременното обще­ство не оценява усилията на хо­рата от изкуството и по някакъв начин се опитва да им пречи. Била съм свидетел на това как поради завист или упорита вяра в основите на гнила ценностна система подрастващите се по­диграват на самодейците и ги убеждават колко срамно било да се появят на сцена. Какъв смях биха предизвикали и т.н. Съветът ми към дейците е да не обръщат внимание на такива реплики и да се вслушат в сър­цата си. Ако изкуството ги пра­ви щастливи, да продължават да се самоусъвършенстват чрез него. Друга огромна пречка са, разбира се, финансовата неста­билност и липсата на достатъч­но време. Аз често се шегувам с приятелите си, като им казвам, че бих искала денонощието да е най-малко 48 часа, за да се спра­вя с всичките си ангажименти. Когато и мизерията се намеси обаче, става непоносимо трудно да се отдадеш на творческия си дух. Колко много творци, които не са превърнали таланта си в професия, загърбват писалката, танцувалните обувки, четката, нотите и т.н., за да осигурят поне малка финансова опора на семействата си, занимавайки се с неприятна или неудовлетво­ряваща работа, но за сметка на това доходоносна?

„Бански вестник“