Меги Балабанова от Добринище: Нищо не действа по-удовлетворяващо и облекчаващо от това да се чувстваш полезен, от това да правиш добро
-
- юни 23, 2016
Веселин СТАМЕНОВ
Меги Балабанова е родена в град Добринище. Тя е част от танцов състав “Добринищенче”. И е една от най-талантливите певици и танцьорки в града.
– Кога се появи в теб любовта към сцената?
– Мисля, че тази любов винаги е била в сърцето ми. Още когато бях дете се отключи и с годините расте все повече и повече. Страстта ми към народните танци и поддържането на традицията изобщо дължа на майка си. Може би и самата атмосфера в Пиринска Македония въздейства по един завладяващ начин. Така че не ни остава избор, освен да се потопим в магията на българския фолклор и да я пазим жива. За любовта ми към литературата и в частност поезията съм признателна на учителката ми по български език и литература – Елеонора Барякова, която първа откри и засили интереса ми в тази област. Има още толкова много хора, на които трябва да благодаря, че са ми помогнали да не се откъсвам дори за миг от музиката и литературата. Дори в моментите на творческа криза, но ще бъде твърде отегчително да изреждам имена, така че просто искам да кажа: Благодаря Ви!
– Какви са бъдещите ти планове, свързани с изкуството, като цяло?
– Единственото, което имам като цел пред себе си, е да не спирам да творя. Дори да не успея да се занимавам професионално с това, което обичам (музиката и литературата), дори това, че винаги не ми достига време, за да доведа до напълно завършен вид начинанията си. Искам още дълго време да се радвам на изпълнените с надежда погледи на хората от публиката, да пътувам и да изразявам креативността си. Макар да не съм професионалист, всепризнат и голям талант, знам, че мога да бъда полезна. Бог дава на човек дарба, за да я използва той за нещо добро. За мен творецът е роден, за да се раздава за другите. И аз чувствам, че в мен гори прометеевска искра- малка, но достатъчна, за да запали огън там, където се нуждаят от топлина и светлина.
– Хората, които те познават, те определят като талантлив човек. Какъв е твоят талант?
– Може би това е въпрос, на който се очаква да отговоря с една дума, но ми е наистина трудно да обясня коя от заложбите си приемам, че ме издигат в очите на другите, като талантлив човек. Била съм част от толкова много концерти, фестивали и други творчески прояви, като винаги съм се опитвала да бъда полезна, да нося удовлетворение на публиката. Най-вероятно това е причината да не ограничавам творческия си дух само в една област. Дори на една и съща сцена за мен всеки път е различно. Танцувам народни танци, друг път-пея. На следващо участие -рецитирам. Представям свои стихотворения. Понякога съм водеща на програмата, участвам в сценки…Случвало ми се е да танцувам и спортни танци, макар изобщо да не съм запозната с основите на това направление, ако мога така да се изразя, в танците. Изключително изтощително е обаче, когато трябва да действаш, като френски ключ в рамките на един концерт. Веднъж трябваше да се преобличам 6 пъти с различни костюми: носии, спортни облекла, униформи и т.н , като разстоянието за преобличане, между две мои излизания на сцената беше около 2 минути. Наложи се да правя нещо, като стриптийз зад завесите. Хвърчаха дрехи, обувки и аксесоари навсякъде. Само че съвсем не исках да имам наблюдатели и то представители на силния пол. Все пак на всеки артист се налага да поема такива рискове понякога. Важното е, че усилията и неудобствата винаги си заслужават, щом става дума за изкуство!
– Какви награди си получила като признание за дарбите си?
– Като вземем предвид това, че в последните години избягвах соловите музикални изпълнения и че са малко също и участията ми във фестивали от конкурсен характер, нямам много материални отличия. Хубави спомени ми носи златния медал от десетия събор на народното творчество “Пирин пее” – 2006. Тогава бях само на 10 години. Както и многобройните грамоти, които съм замислила някой ден да окача на стените вкъщи, ваучери за книги, книги, слушалки и други подобни. Като част от местния танцов състав “Добринищенче” се гордея с общите ни награди, като плакети, статуетки и т.н. Доста по-ценни за мен са обаче нематериалните облаги, които съм спечелила, като самодеец. Толкова много незабравими спомени в България и чужбина. Толкова много запознанства и вълнения. За такъв живот бих искала да разказвам на децата си някога. Трогателно е, когато някоя възрастна жена, моя съгражданка, ме срещне на улицата и каже : “Чедо, фного бехте убави онаа вечер, кой ве научи да играте така?… Га па че ве гледаме, да Ви се порадуваме малко?”. Тогава осъзнавам какво всъщност печеля от сцената. Уважение, благодарност и обич. Неща, доста по-ценни от парите и подаръците.
– Възнаграждаващо ли е да си самодеец?
– Определено. Нищо не действа по-удовлетворяващо и облекчаващо от това да се чувстваш полезен, от това да правиш добро. Въпреки тежките времена, трябва да се стараем да бъдем по-малко меркантилни и да насочим енергията си към това да помагаме на другите. Защото да си на сцената не означава само да търсиш признание от публиката за възможностите си и да се забавляваш. Ти си самодеец, творец, за да подариш на другите един миг, в който да избягат от жестоката действителност. Да ги отведеш в друг свят на красотата, любовта, на познанието и щастието, защото това е за мен светът на творчеството. В знак на благодарност към самодейците, които се стремим да разнообразяваме ежедневието на другите, през цялата година. Народът ни е отредил датата първи март за наш празник – Ден на самодееца.
– Кои са според теб най-големите препятствия пред твореца?
– Доста са. Голяма част, например, от съвременното общество не оценява усилията на хората от изкуството и по някакъв начин се опитва да им пречи. Била съм свидетел на това как поради завист или упорита вяра в основите на гнила ценностна система подрастващите се подиграват на самодейците и ги убеждават колко срамно било да се появят на сцена. Какъв смях биха предизвикали и т.н. Съветът ми към дейците е да не обръщат внимание на такива реплики и да се вслушат в сърцата си. Ако изкуството ги прави щастливи, да продължават да се самоусъвършенстват чрез него. Друга огромна пречка са, разбира се, финансовата нестабилност и липсата на достатъчно време. Аз често се шегувам с приятелите си, като им казвам, че бих искала денонощието да е най-малко 48 часа, за да се справя с всичките си ангажименти. Когато и мизерията се намеси обаче, става непоносимо трудно да се отдадеш на творческия си дух. Колко много творци, които не са превърнали таланта си в професия, загърбват писалката, танцувалните обувки, четката, нотите и т.н., за да осигурят поне малка финансова опора на семействата си, занимавайки се с неприятна или неудовлетворяваща работа, но за сметка на това доходоносна?
„Бански вестник“
Be the first to leave a review.
