Неврокопската гордост Цветелина Узунова: Полетът, който ни даде крила

Цветелина Узунова – журналист и консултант по медийни и публични комуникации. Издател и главен редактор на списанието на успелите жени в България – Business Woman Magazine.

Годината беше 1979-та. Аз и още няколко момичета от вокалната група „Пламъчета алени” от гр. Гоце Делчев бяхме поканени на концерти в Грузия. Маршрутът беше София -Москва. Престой един ден и после полет Москва – Батуми.

Бяхме деца и вълнението беше огромно. Още повече, че в онези далечни години пътуването със самолет беше лукс и привилегия за малко хора. Особено в чужбина.

Носехме огромни куфари, пълни с униформи за концертите и подаръци за домакините ни. Двете най-слабички момичета от групата постоянно ставаха повод за шеги, защото буквално влачеха тежкия багаж едвам едвам и все изоставаха на летищата.

Полетът Москва – Батуми и до днес предизвиква усмивките ни, когато се събираме и си спомняме тези моменти. Огромен самолет, красиви стюардеси… Съвсем нов свят за нас. От вълнение толкова огладняхме, че с нетърпение очаквахме да излетим и да ни сервират нещо. Мина повече от час, но стюардесите така и не се появяваха. В един момент понесоха табли с уханни гозби към пилотската кабина. Потрихме ръце – ето, след малко ще има богат обяд. Но… нищо подобно. Със същата грация и усмивки, стюардесите изнесоха празните табли на пилотите и отново изчезнаха. Най-смелата сред нас – Мариана Карпатова /сега вокален педагог в САЩ/, се престраши и отиде да попита какво става. Оказа се, че вътрешните полети не предвиждат храна за пътниците. А полетът беше цели 4 часа. Смилиха се над българските деца и ни раздадоха по една филийка от онзи прословут руски клисав хляб. Той ни се стори най-вкусното нещо на света!

Група „Пламъчета алени“ от гр. Гоце Делчев с ръководител Виолета Крантева. Цветелина Узунова е на първия ред, втората от ляво на дясно.

Спомените ми от това пътуване все още са много ярки. Първо, че прекарахме в Грузия незабравими дни. Навсякъде ни посрещаха като големи звезди, изправяхме на крака публиката и посрещахме с вълнение безкрайните аплодисменти и огромните букети. Толкова бяхме горди, че далеч от България прославяме нейното име! Радио Батуми ни покани да запишем почти целия си репертоар в едно от студиата там. Излъчиха и специално предаване за нас.

В една от най-големите им чаени фабрики /чували сте, предполагам, за прочутия грузински чай/ дадоха официален прием в наша чест. Изумени останахме от изобилието от храна, плодове и вино, за разлика от действителността по магазините в градовете, които посетихме. В тях нямаше почти нищо. Този контраст забелязвахме навсякъде. Да не говорим, че в ученическия лагер, в който бяхме настанени, се случи нещо, което никоя от нас не очакваше. От просторите като по чудо изчезваха изпраните ни дрехи. Това ще го оставя без коментар.

На връщане, на летището в Батуми, всички домакини дойдоха чак на пистата до самолета, за да ни изпратят. Нашата визитна картичка – песента „Малая земля”, на която солистка е Мариана, беше пленила сърцата на всички. И затова отново и отново искаха да я пеем. От тълпата изпращачи някой се провикна „Пей, Мариана, пей „Малая земля”. Застанали на стълбичките към самолета, спряхме, запяхме отново тази песен, но не можахме да довършим, защото всички плачеха и това настроение се предаде и на нас. Самолетът забави излитането си, наруши графика, именно заради това невероятно изпращане. За месеца, който прекарахме там, създадохме много приятелства, спечелихме нови почитатели на групата ни. Случката на летището в Батуми беше кулминацията на това пътуване и остави много ярка следа в историята на нашия състав.

САЩ, 1994 г., Цветелина Узунова заедно с оператора от БНТ Иван Христов-Медуна, след полет над Гранд Каньон с тази 4-местна „Чесна“.

Ако използвам този полет като метафора, ще призная, че той ни даде нови крила и самочувствие, защото в годините след това групата ни извоюва много успехи и награди. Последваха още полети, пътувания и у нас, и в чужбина, много концерти и препълнени зали. Но споменът за първия полет си има запазено място в нашите концертни дневници и в книгата „Наричаха ни Пламъчетата”, която издадохме съвсем скоро и която се прие с огромен интерес от нашите приятели.