Бойка Асиова: Притеснителна неграмотност и безотговорност се шири по студия и редакции
-
- март 30, 2016
Бойка Асиова
Имам привилегията да съм журналист, професия, за която няма спиране
Бойка Асиова е родена в Разлог, живее в София. Инженер-химик по образование, с малко практика в управление на индустриалното производство, повече от 30 години тя е журналист. Работи в национални всекидневници. Печата в литературни и други издания. Автор е на 13 книги. Между тях са сборниците с разкази „Сребърна пара”, „Мир вам, сто врабчета”, „Мъжко можене”.
Романът й „Яловата вдовица” е номиниран за наградата „Хеликон”, получи Националната награда за литература „Николай Хайтов” за 2007 г. През 2012 г. романът излезе на немски език в Германия. „Рецепта за камбана” бе отличена с годишната награда на СБП за есеистика за 2011 г. Бойка Асиова бе любезна да отговори на въпросите.
– Имате специалност инженер-химик, а сте журналист. Къде сте работили и за колко време?
– Наричам себе си неосъществен инженер. Ще ми се да вярвам, че журналист станах.
– Откога датират първите ви стъпки в журналистиката?
– През 1982 г. с партийно решение станах зам. главен редактор на „Пиринско дело”, орган на ОК на БКП.
– Кои считате за ваши учители в професията?
– Много са. Когато постъпих в окръжния вестник, заварих журналисти с опит и млади, които ме приеха с въодушевление и очакване за взаимност. Повечето колеги бяха добронамерени. Учех се в движение как се прави вестник. Но преди това като автор вече бях публикувала в „Работническо дело”, списанията „Септември”, „Български журналист”, „Отечество”, алманах „Струма”. Сътрудничех на Радио София и Радио Благоевград, на ТВЦ-Благоевград.
След няколко години спечелих конкурс в „Работническо дело” за заместник завеждащ отдел „Култура”. Промените т. нар. ме завариха на това място. Няма да забравя първата среща със Стефан Продев. Избран от ХIV конгрес на БСП за главен редактор на „Работническо дело”, Александър Лилов дойде да го представи. Тогава Продев заяви, че ще направим нов вестник, с ново име и ще трябва да отгледаме нови читатели. Че в издаването на новия вестник професионалният морал ще стои над партийния. Така и стана. „Дума”, а това е първо Продев, преведе партията „през времето на бурните талази”, ако се позова на Пеньо Пенев. Смятам за голям късмет, че работих в „Дума” и главен редактор ми беше Продев. На журналистика се учех и от читателя.
– Какво според вас е нивото на днешните журналисти? Всеки уважаващ себе си университет предлага обучение по право и журналистика. Това не е ли увеличение на количеството за сметка на качеството?
– Притеснителна неграмотност и безотговорност се шири по студия и вестници. Издания много, читател и зрител малко. Виждаме все по-често водещи с ниска култура, но с претенции за законодатели в информационното пространство. Прочетете в Редута.бг на Ясен Бориславов „Медийният помияр. Особени белези, физиология и начин на употреба”. Споделям напълно написаното от колегата, почнал журналистическата си практика някога в „Дума”, чиито аналитични текстове чета с респект.
– Не мога да не ви попитам за Комисията по досиетата, ваденето на досиета, лепването на етикети на този и онзи журналист. Как гледате на това?
– Ами лошо гледам. От разсекретяването на органите за сигурност изгубиха държавата и гражданите. Но това е въпрос към много осведомени събеседници. Работих доста време в една стая с Горан Готев, полковник от разузнаването. Голям журналист, ерудит, анализатор, работяга. Гледай, чети и учи се. Остави ни страшно интересни книги. Велизар Енчев – не виждам друг депутат с такава култура, страст и чест да брани интересите на избирателя. Прочетох, че бил агент мой колега. Преживях го като личен позор, заради тази отвратителна политика. Грамотен историк, опитен журналист в различни пластове на професията, патриот. Работил по отношенията ни с Македония. Направление деликатно, болезнено, сложно, по което нито партията тогава, нито държавата (и тогава, и днес) са били достатъчно последователни и исторични. Този мъж понесе „осветяването” болезнено, завря се вдън гори тилилейски. Май не съм точна, отиде на чисто място. Трансформира болката си във великолепна книга. Е, някои не можаха да надскочат обидата, че бяха употребени и изоставени, и превърнаха културата и опита си в сечиво за отмъщение.
– Вашата възраст предполага, че вече сте пенсионер. Как живее един пенсионер в България?
– Да, пенсионер съм. Не наблюдавам отстрани битието на връстниците си, а съм вътре в него. Вижте каква нова социална категория има у нас – бедни работещи. Не зная кое е по за ожалване – децата ти да разчитат на твоята пенсия или ти на техните пари от гурбета. Имам привилегията да съм журналист. Професия, за която няма спиране. Има къде да се публикува. Но за нисък хонорар или за хич пари. У нас най-евтиният труд е писането. Въобще творческият труд е на най-долното стъпало.
– Вашето семейство е разпръснато из целия свят…
– Не, не е така. Син ми Боян живее със семейството си в Разлог в нашата си къща. От него имам голям внук, студент по право в НБУ, и внучка първокласничка. Дъщеря ми се омъжи за американски гражданин. Казва, че живее между три континента. Съпругът й е филмов продуцент и това определя начина им на живот. За нас е добре, че могат за повече време да пребивават и в България. На дъщеря си, която е на годинка и четири месеца, Ирина говори на български, Моше на английски и по някоя и друга дума на иврит. Леа отговаря на своя бебешки език и в трите случаи. Ще бъде дете на три култури. Което, както и да го погледнеш, е интересно.
Колкото до пръснатите по целия свят деца, не ми трябва да чета социологически анализи. Че сме в демографска катастрофа, се ориентирам по най-простия начин. Съседи, роднини, приятели, колеги, близки на сърцето ми хора, чиито деца познавам, просто не са в България. Бабата на моя мъж получила писмо от сина си от Америка 20 години след като избягал от Разлог. Как ги е преживяла тия 20 години, не искам и да си представя. Сега едните станаха скайп родители, другите скайп деца. Болката от разстоянието си остава.
– Ако съдя по публикации, не сте ли в момента в Лос Анджелис? Как посрещнахте националния празник толкова далеч от родината?
– Да, на гости сме. Трети март посрещнахме с празнична трапеза, вино, руска телевизия, новини от България. По покана на Консулството в Лос Анджелис ходихме на приема. Запознахме се с интересни българи. Беше приятно. Е, чух с ушите си в поздравителното слово как по държавната верига беше дадена команда – за Русия не с любов и признателност.
– Освен известен журналист вие сте и писател. Кога открихте тези си заложби?
– Откриха ги други. Решиха, че мога да пиша. Валентин Караманчев, писател и директор по онова време на „Партиздат”, ми предложи да сключа авторски договор. Така излезе първата ми книга „Добрата дума”. Публицистика или по-скоро човекопознание. Поддадох се на изкушението писане и една след друга станаха 13, различни по жанр, но книги с една кръв. Последните ми 6 заглавия са с марката на „Жанет-45”. Чувствам се уютно и обгрижена в издателството на Божана Апостолова.
– Печелили сте литературната награда „Николай Хайтов“ за 2007 г. с романа си „Яловата вдовица“. Какво е за вас Николай Хайтов? Питам ви не за друго, а защото някои прекалено го възхваляват като автор, други го отричат. Редица националисти или псевдо такива го използват като свой патрон.
– Да, имам чест да нося наградата на това име. Познавах Николай Хайтов лично, общувала съм, правила съм интервюта, които са публикувани в неговите сборници. Той беше мъж на честта. Дори само филмите по неговите разкази да останат в българската култура, можем да речем да се свети името му. Ратуваше за чист български език, за чиста природа, извади от забрава големи фигури от националните ни борби. Водеше битки за какво ли не, естествено, че ще си има и противници.
Колкото за мен, как да забравя думите му за „Мир вам, сто врабчета”? – „Книгата е натръпнала с образи и богато оцветени вълнуващи мисли, натежала е като пита, току-що извадена от кошера. Асиова поднася нещата с такава сурова прелест, че прозата й е истинско изпитание за читателя. И проверка от кой вид е: от истинските ценители на словесното изкуство или от любителите на парфюмирани трици”.
– Работите ли върху нова книга?
– Да. Пиша роман, който последните ми три книги го задминаха, но няма къде да ида, ще го допиша. Работното му заглавие е „Вълчицата излиза привечер”.
Георги АРГИРОВ
www.blitz.bg
Be the first to leave a review.
