Граничар: Моля се да няма война!

След поредицата от атентати по света – Париж, Истанбул, Белград, а вчера и Брюксел, у нас основателно възникнаха опасения за потенциална заплаха в България. За да проверим дали мерките за сигурност по границата ни са затегнати, от FRONT.BG свързахме с граничен полицай. Ще запазим самоличността му в тайна, тъй като с това интервю той нарушава закона.

Затегнати ли са мерките за сигурност по границата ни след атентатите в Брюксел?
Не. Сутринта на инструктажа само ни казаха за атентатите, но нямаме нови заповеди. Научили сме всичко от новините и го имаме предвид, няма нищо конкретно като нареждания. Но при нас мерките са затегнати достатъчно и по принцип – всеки ден дежурим на групи, всеки ден удържаме бежанците и ги връщаме. Ние сме на първа линия и тук нищо не се е променило като задължения. В пълна бойна готовност сме всеки ден.

По колко души се опитват да минат на ден?
Това няма кой да го каже. Дневно връщаме около стотина човека, но конкретни данни няма как да има.
Има ли по-голям наплив на бежанци, след като затвориха Балканския маршрут?
Не усещам разлика, защото тези, които минават през България в момента, са водени от каналджии. Движат се по утъпкана пътека и всичко им е подсигурено. Засилване на бежанската вълна няма, тя винаги е била голяма. Мислехме, че новата ограда ще облекчи работата ни, но те я режат и се обезсмисля. Нямаме техника, с която да действаме. Изпращат ни военни, но ние нямаме нужда от хора, а от техника.

Ти и колегите ти притеснявате ли се от потенциалните терористи, които навлизат у нас?
Всеки ден сме изправени пред една и съща ситуация – с единия крак сме в гроба, а с другия – в затвора, защото сме по 2 души наряд и често дори не се познаваме с колегата. Срещу нас излизат групи по 30-40 човека и не знаеш кой е срещу теб, особено ако е тъмно. Хвърляме се в неизвестното. Ако по невнимание убиеш човек, отиваш в затвора. Ако се случи обратното – в гроба… Всеки път, когато тръгвам за работа, се отписвам. На излизане от вкъщи казвам на семейството си „Прощавайте, че може да не се върна“. Заплахите за България са реални и когато си стискаш очите, не значи, че проблемът отпада.

Можеш ли да изготвиш профил на бежанците, с които се сблъскваш всеки ден?
Различни са. Вчера например един колега върна семейство сирийци с 2 дечица, едното беше бебе. Има обаче и групи само от мъже – в последната си смяна хванах група от 35 мъже, всичките младежи. Идваха от Афганистан. Трудно е да се оправяме с големите групи. Направо си е вид лов. Събираме се на групи и ходим да ги търсим. Използваме различни тактики и схеми – при афганистанците например изчаках цялата група да влезе в едно дълбоко дере, защото от високо имам видимост. Нагледал съм се на всичко. Понякога не мога да спя нощем, защото съм виждал бебета в чували и възрастни жени, които не могат да ходят, прекосявали са реки, за да стигнат дотук. В крайна сметка човекът е човек. Не можеш да претръпнеш към човешкото. Затова се моля да няма война, защото ние постоянно се оплакваме, но колкото и да недоволстваме, всеки спи на бели чаршафи. Когато влезе в магазин, половин час оглежда какво да си купи, защото нищо не му се дояжда, пренаситени сме. Живеем в бяла държава и не го ценим, докато не видим другата гледна точка. Тия хора до вчера са живели в империя. Сред тях има лекари, банкери учители, какви ли не. Сега бягат и не знаят накъде. Но можеш ли да вземеш живота си в раница?