Как Банско благодарение на хората и на природата си спечели завинаги един приятел, роден на другия край на земното кълбо
-
- февруари 9, 2016
Калин КАЛИНОВ
С Максим се чух за Нова година. Пожелахме си отново да караме ски в България. Преди две години го бях завел в Банско заедно с един швейцарец и двама французи. Максим е роден в Хаити. Син на дипломат, той беше единственият чернокож технически директор на издателство във Франция, когото познавах. Под негово ръководство излизаха двайсетина списания с над 50 души персонал.
Помня, че в Банско пристигнахме в петък. Времето беше мъгливо. Видимостта – лоша. Максим наблюдаваше с любопитство заснежените борове и задаваше безброй въпроси. Беше виждал сняг, но никога не се беше качвал на ски. Роден атлет, хаитянинът тежеше 90 кг при ръст 1.90 см. Имаше постижения под 11 секунди на 100 м бягане. Смяташе, че и със ските ще се справи така лесно, както с футбола или тройния скок.
Началото беше изключително трудно. Очилата и щеките му пречеха. Поради лошото време пистите бяха почти празни и паданията на Максим не пречеха на никого. Швейцарският ни приятел пое обучението на хаитянина и полека-лека го свали до Шилигарника. Изпихме по чаша греяно вино и сметнахме, че Максим ще се откаже или ще остане да почива. Нищо подобно. Той първи тръгна към лифта. Спортната му злоба, атлетическата подготовка и швейцарският учител се оказаха решаващи.
На втория ден лифтаджиите се захласваха по първия чернокож, който се спускаше по Тодорка сам. Победата на Максим над самия себе си бе отпразнувана в Баряковата механа. Циганският оркестър, като видя госта, веднага мина на карибски ритми. Максим не издържа – изправи се, вдигна ръце към небето и затанцува със затворени очи. Няколко нашенки също скочиха и го заобиколиха по средата на механата. На тръгване хаитянинът сияеше. България благодарение на хората и на природата си беше спечелила завинаги един приятел, роден на другия край на Земното кълбо.
Като чух за земетресението и видях кадрите от Хаити, му позвъних на парижкия номер да питам как са близките му от острова. Разказът му беше тягостен: „По чудо майка ми и баща ми са при мен за празниците. Трябваше да се връщат в неделя. Запалили сме свещи и се молим за брат ми, за приятелите и за всички останали. Нещастието, което ни сполетя, е жестоко. Хаити изчезна, приятелю. Остана само един народ от сираци. Две тухли една върху друга няма.“ Усетих как сълзи затрудняват говора на черния мъжага.
Цялата история на Хаити е напоена с кръв и страдания. Неслучайно доста хаитяни смятат, че страната им е прокълната. Христофор Колумб стъпва на този карибски остров през 1492 г. Кръщава райското кътче Еспаньола. По-късно островът е прекръстен на Санто Доминго. Белокожите завоеватели заварват индианските племена тайнос и арваки. Индианците отказват да работят в плантациите на европейците. Лошо въоръжени, непокорните местни племена са разбити и почти изтребени. През 1697 г. французи и испанци си поделят острова на две. В едната част и до днес се говори испански и там е Доминиканската република, а в другата водещият език е френският и това е Хаити.
Земята на острова е плодородна и захарната тръстика вирее отлично. Нуждата от работна ръка е крещяща. В продължение на 2 века стотици хиляди африканци са заселени насилствено на остров Санто Доминго като роби. През 1790 г. техният брой е около 400 000, докато европейците са десет пъти по-малко. Великата френска революция разбужда у обречените на нечовешки условия на живот роби жажда за свобода и равноправие. През 1793 г. избухва бунт, който се превръща в революция. През 1804 г. е провъзгласена Република Хаити, която се простира върху 28 000 кв. км и заема 1/3 от територията на Санто Доминго.
Хаити става първата в света колония, където робите се освобождават сами с въоръжена борба. Примерът заразява съседна Венецуела. Там през 1806 г. Франсиско де Миранда повежда въстаници срещу испанската метрополия. Следват революции из цяла Латинска Америка, а в САЩ се разпалва борба за отмяна на робството.
Отзвукът от събитията в Хаити е толкова силен, че колониалните империи една след друга забраняват търговията с роби. Чернокожите въстаници обаче допускат една съдбоносна грешка. Техният революционен плам се превръща в безразборно отмъщение. Невинни жени и деца са избити зверски само защото кожата им е бяла. Чуждите инвестиции спират и продукцията на Хаити е изключена от световните пазари.
Сега покрай земетресението отново бе съживена поличбата, че това е „божие наказание“ заради кланетата отпреди 2 века, „съюзяването с дявола“ и практикуването на вуду магии.
Истината е, че Хаити и до днес е една от най-бедните държави в света. Десетилетията диктатура, политическият хаос, корупцията и мафиотските кланове не позволяват на способните и добронамерени хаитяни да се реализират у дома си. Над един милион живеят в чужбина. Повечето са в САЩ. Другите са предимно във Франция – като моя приятел Максим.
Be the first to leave a review.
