Една лична изповед на Николина Чакърдъкова!
-
- януари 27, 2016
Понякога, когато съм много натоварена психически, си казвам: „Боже Господи, ще си посадя 10 дка тютюн, за да могада си остана сама с мислите си…“
Ралица ВАСИЛЕВА
Намираме се на едно много странно и необичайно място – в автобуса на Николина Чакърдъкова.
– Поздравления! Страхотен автобус! Изключително уютно място!
– Благодаря! Наистина автобусът ни е прекрасен, може би, защото ние си го произведохме, ако мога така да кажа. Това е моят втори дом. Освен в родната ми къща в гр. Гоце Делчев, където живее семейството ми, дори мога да кажа, че по-голяма част от живота ми в момента минава в автобуса. Затова го направихме с много любов, с много удобства, за да можем да пътуваме, да почиваме. Винаги съм казвала, че хората, с които работя, искам да се чувстват много добре, за да може след това да дават всичко от себе си на драгите зрители.
– Ти си позитивен човек, с който лесно се общува. Ако не познаваше Николина Чакърдъкова, какво би искала да научиш за нея?
– Не знам дали има още нещо, което бих искала да науча за нея, защото… 15 години съм на голямата сцена и моето верую, и политика, и как да го кажа – мисия беше и е да бъда такава на сцената, каквато съм и в живота! Опитвам се и мисля, че съм позитивен човек. Не живея два живота – един на сцената и един извън нея! Не се правя на това, което не съм! Дори винаги казвам, че съм част от всички останали, с нищо по-различна. Опитвам се максимално позитивно да гледам на нещата в това трудно. Ако успееш да го постигнеш, живееш в хармония.
– Кое е нещото, което най-много те радва в живота?
– Всичко ме радва! Научих се да ценя живота, защото през последните 7 години преминах през много, много перипетии. Здравословното ми състояние беше много тежко. Три пъти си задаваха докторите въпроса дали ще ме има утре. Гледам на живота по съвсем различен начин и препоръчвам на всеки един човек да гледа позитивно на живота. Имаме навика да казваме: „Трудно се живее!”, „Не живеем хубаво!”, но в крайна сметка най-голямото богатство наистина е здравето! И да можеш да се радваш на малките неща! Да не чакаме някой да ни направи хубавото. ние всеки ден трябва да се опитваме първо да се усмихнем, после да поздравим с „Добър ден”, да кажем: „Благодаря ти, Господи, за това, че съм жив!” Наред с трудностите, да намираме сили да се усмихваме, да си търсим щастието сами по някакъв начин! То няма да ни намери само!
– Трябва ли човек да преживее нещо лошо в живота си, да мине през болест, нещо да се случи в семейството му, за да не бъде толкова мрачен, мрънкаш, каквито хора често срещаме в ежедневието си?
– Това, през което минах, не го пожелавам на никого, за да осъзнае какво нещо е животът. Единствено животът ни е подарен – от Господ, от родителите… За всичко останало се воюва, за всичко останало се работи… В този ред на мисли, българите сме малко негативни, защото очакваме само подаръци да получаваме от живота. Да ни подарят работа, да ни подарят големи заплати, да ни подарят веселие, да ни подарят нещо… Никой на никого не прави подаръци в този живот! Аз така го разбирам! Единственият ни най-голям дар, това е здравето, живота. Дори и здравето си ние трябва да се грижим!
Сега някой ще каже: „Да! Лесно й е на Чакърдъкова, тя от високо…, има всичко…” Не, аз съм нямала нищо! Това, което имам в момента съм го постигнала с много любов, с много труд, без да се откажа. Плакала съм, тръшкала съм се, но никога не съм се отказала! Никой даром не ми е подарил положението, в което сме в момента. Моят телефон е евтин и обикновен. Трябва да се научим да не робуваме на вещите, на статусите, на марките. Какво му трябва на човек да живее добре?! Кому са нужни по пет телефона, по пет коли?! Сами не осъзнаваме как се комерсиализираме в това материално време, което същевременно ни прави нещастни!
– Това бълват телевизиите. Това гледат младите.
– Да. Ще прозвуча много грубо, но това е пълно промиване на мозъците. Показва ни се един измислен свят. Това не е реалният свят. Това не е истинският живот! Много от днешните млади хора искат да имат днес и веднага, без да си зададат въпроса „От къде?” Още не са завършили и искат да са директори, още не са завършили и искат по 5 хил. лв. заплата. Няма как! Трябва да работиш, трябва да инвестираш, а заплатата и парите за награда за изработен, за положен труд! Има и друго нещо, което ми прави впечатление – когато младите хора отиват да търсят работа, не питат: „Аз какво ще работя, какво се иска от мен, какво мога да дам?”, а питат: „Колко пари ще получа?” Да, ти ще получиш, когато видим какво изработиш. Ами, ако не можеш нищо да правиш?! Създава се един изкуствен свят, но аз мисля, че родителите трябва да възпитават у децата си други ценности.
– На какво трябва да научим децата си? Кое най-важното нещо?
– Мога да кажа аз на какво научих своите деца. Има син на 26 години, дъщеря на 22. Казвала съм го много пъти и пак ще го кажа – пожелавам на всеки родител деца като моите! От сърце го желая! Но те не станаха готов продукт просто ей така. Най-важното, на което ги научих, е на труд! Да се трудят. От малки те работят. Покрай мен, покрай баща им. Синът ми, когато беше VІ-ти клас продаваше сладолед. Дъщеря ми винаги съм я учила като момиче да почисти, да замете… Да им създадеш навици е важно, защото, в момента, това, което виждам, е масово те не знаят какво е физически труд или умствен. Има млади хора, на по 30 години, които нямат един работен ден! Това, на което научих децата си, е, че никой даром нищо не дава! Те трябва да си го изработят, трябва да учат, много да учат, за да могат след това да се развият интелектуално и в пространството да намерят своето място. Винаги съм им казвала, че в пространството има много пари, просто трябва да имаш акъл, образованието да си ги намериш, да си ги изработиш и да си ги вземеш. Никога не съм ги учила: „Спокойно, майка ви е популярна, известна, вие не берете грижа за нищо!” Напротив, винаги съм била по-строга, отколкото е нужно. В момента и двамата са успели, дори мога да кажа, преуспели в живота! Синът ми заема много високи постове във фирмата, в която работи. Той е представител за Европа в Америка в една огромна издателска компания. Дъщеря ми – телевизионер, певица, всичко работи, всичко… Даже си мисля един ден, като се омъжи, със сигурност много ще ми липсва, защото тя е второто ми „аз”!
– Имаш години успешна кариера зад гърба си. Как това променя възгледите на една жена?
– Когато започнах да работя тази работа, така ще я нарека, аз не познавах България. Нямах поглед върху цялата държава. След като обиколих държавата надлъж и нашир поне десет пъти, за мен тя вече не е държавата, а моята родина – най-хубавото местенце, в което Господ ми е дал шанса да се родя, да работя и да живея. Аз дори и да ходя в чужбина, повече от 5 дни не мога да стоя. Искам да си дойда тук. Аз наистина станах патриот и то, не за да се докарвам на някого, наистина ме боли за род, родина и семейство, наистина дерзая за българското, да го има и след нас. Не само да го съхраняваме, ами да го популяризираме, да го развиваме…
Работата ме направи много по-отговорна. Научих се да работя, професионално, много качествено. Научих се да работя само и единствено за публиката, не да пея просто за себе си, за да съм известна и популярна, това е безсмислено, далече от моята същност. Така се научих да мисля, така и живея!
Разбрах още, че сам човек не е за никъде. Аз съм най-щастлива, когато хората около мен са щастливи!
На много неща ме научи моята работа, моята професия. Допира с хората… През моите очи, през моята душа, през моите уши, сетива и същност са минали стотици хиляди, а може би и милиони, хора. Всеки един по някакъв начин оставя отпечатък вътре в мен! Тази огромна информация от чувства и емоции, може би, ме оформи като човек, като творец.
– Това не натоварва ли?
– Натоварва. Но човек, ако не иска да бъде натоварван, да си стои вкъщи! И няма да има от какво да се оплаква. Нямаме право да се оплакваме? Какво означава това? Нима на полето е по-лесно?! Аз съм гледала и тютюн, не е по-лесно там!
Понякога, когато съм много натоварена емоционално, психически, си казвам: „Боже Господи, ще си посадя 10 дка тютюн, за да мога да си постоя самичка, да не говоря, да си остана сама с мислите си. Разбира се, понякога и това ми се иска, но хората казват, че всеки има мисия в този живот и аз започнах да вярвам, че имам мисия. Мисията ми е да правя хората по някакъв начин по-щастливи!
– Концертите ти са дълги по няколко часа. Пееш, танцуваш. Как издържаш?
– На последния концерт в „Арена Армеец” един познат казва: „Нещо става с теб!” Питам: „Какво? Не ти ли хареса концертът?” „Не е това. Колкото повече време минаваше, ти все едно сега започваш и с някаква огромна сила и енергия премина през залата…” Точният му израз беше: „Торнадо ми отнесе тялото! Мина през залата и не знаехме какво се случи!” Торнадо от положителни емоции, от положителна енергия… Това е заряд. След концерт съм много уморена, но по време на концерт, не знам къде се намирам. Дори се шегувам, че изпадам в транс и си попадам в моя свят – на красота, на песни, музика, на танци, може би защото съм такъв човек. Аз съм позитивен човек!
Научих се да танцувам на 30 години, защото пеенето вече не ми стигаше. Малкото тяло не можеше да побере емоцията, която чувствам, когато пея. И чрез танца изваждах максимално чувствата си…
– Казват, че все повече млади хора се докосват до българския фолклор. Какво е твоето виждане? Има ли наистина такава тенденция?
– Аз мога да кажа какво се случва при нас. При нас има много млади хора. При нас са също така и три поколения. Баба, дядо, мама, тате и деца… Дори сега пак на последния концерт видях едно семейство – бабата, дядото, майката, таткото и три деца, всички облечени в народни носии. Ох, Боже, даже забравих да пея!
Много млади хора има на нашите концерти. Може би, защото сме доста атрактивни, доста сме близо до младите хора. Като фолклорно шоу, като атрактивност, няма кой да ни мине! Най-добрите сме! Винаги съм гледала, чрез песните, танците, облеклата, да се доближа до младите хора. Когато ги запознаем, няма как да не обикнат българския фолклор!
– Не за първи път, но и този път, осъществи една инициатива за хората, които нямат възможност да си закупят билет за концерта и го направи за тях на преференциални цени!
– Тази инициатива се нарича „Подари щастие!” От къде дойде идеята? Когато имахме представление през 2013 г. бяхме запазили само една дата в Зала 1 на НДК. Хората си купуват билети за концерта, но от касите в НДК ми се обаждат и казват: „Г-жо Чакърдъкова, много хора искат, но не могат да си купят билет за 20, 30, 40, 50 лв. Стоят пред касите и очите им са пълни, че нямат възможност да си купят билет!” В първия момент се казах: „Какво да направя аз?!” Вечерта си лягам, не мога да заспя. Нещо ми тежи и не мога да усетя какво. На сутринта споделям с партньора си Васил Циров за какво става въпрос. Помолих го да направим нещо. Така репетицията, предпремиерата стана за пенсионери, за хора в неравностойно положение. За премиерата вече всичко беше изкупено. Просто исках и тези хора да влязат на концерта. Така срещу символичната цена от 5 лв. – не за друго, просто за да може всеки да си има място в залата, защото, ако пуснеш хората просто така, ще стане някакъв хаос в залата.
Просто не е честно, си мислих. Иначе за кого правиш изкуство? Само за имащите… За два дни се изкупи залата! „Подари щастие!” Това беше първият концерт, така го кръстихме.
Тази инициатива вече се превърна в традиция. Имам доста заможни приятели, които си купуват билети за ВИП сектора на стойност 1000 лв., с които средства пък аз правя преференциални цени за пенсионери, за социално слаби, за хора в неравностойно положение. И тази година успяхме да осъществим инициативата си. Над 2000 хил. човека влязоха в залата на преференциална цена, благодарение на моите приятели. След концерт се чувствам щастлива и удовлетворена, че и този път успях да подаря, да дам! Чувствам се потребна! И, докато се чувствам потребна, ще ме има и ще пея!
– Вярващ човек ли си?
– Изпитвам страхопочитание към Бога, но не мога да кажа, че съм много вярваща, за разлика от майка ми и сестра ми. Те са много вярващи. Спокойна съм, че всяка неделя някой се моли за мен! Но живея по правилата. Десетте божи заповеди… Опитвам се и в живота да ги прилагам.
– Кога беше първата ти изява?
– Има една много банална приказка: „Откакто се помня, все пея!” Това се отнася и за мен. Първите ми ярки спомени са от детската градина. Тогава, според детското ми съзнание, всички трябваше да могат да пеят. В моето семейство мама пееше, татко – също, сестра ми, брат ми и аз. Всички пеем. Аз съм израснала в една пееща среда. За мен е било непонятно защо даден човек да не може да пее. Когато в детската градина ни слагаха на обяд да спим, пък на мен не ми се спеше, лелката, готвачката ме викаше долу в кухнята и все ми казваше: „Куне, айде леля, ти ще пееш, пък аз ще си почистя кухнята!” Няма да го забравя това. Леля Цеце все ме караше да пея. Майка ми като идваше да ме закара, ми казваше: „Пак не си спала! Ти си пеела на леля Цеце!” В началното училище, от първи до трети клас, си спомням всички детски песни, които сме пели. След това в училищния хор бях солистка. После в градския ансамбъл. Дори след като родих децата си, се върнах да пея. В държавен ансамбъл „Пирин” бях. Не помня някога да не съм пяла!
По този повод искам да поздравя всички пазители на българския фолклор – хората, които пеят и танцуват нашите български народни песни!
Be the first to leave a review.
