На гости в Тешово

 

В далечното село Тешово на южната граница и в една далечната 1979 година се слу­чи нещо, което едва сега се опитвам да опиша. Тогава не беше възможно. Хо­рата, които събрах­ме за пътешестви­ето, бяха нещо като патриарси на бъл­гарската култура, по чудо оцелели в ус­ловията на див ате­изъм.

DimkovНа първо място стоеше на­родният лечител Пе­тър Димков. Тогава беше над 90 години, обичаше да си пий­ва по чашка червено вино. Не ракията, казваше, а виното дава здраве и енер­гия; сега българите пият повече ракия и затова са нефелни и ходят в непреста­нен махмурлук. Скулпторът Любомир Далчев тръгна със своя бял мерцедес, с жена си, сина Любчо и помощ­никът му Пепи, който беше и шофьор. На маест­рото му се говореше и пътува­ше, защото беше завър­шил произ­ведението на живота си – “Са­муиловите войници” и фигурата на Свети Климент Охридски. Далчев-работиНо, когато го помолих до него да се наста­ни друг професор – худож­никът Асен Василиев, той не се съгласи. Нямало място за двама такива известни творци, а още по-малко за критици на “Климент Ох­ридски”. Както и да е – на­станихме бай Асен в друга djudjevкола до друг почитан човек от музикалната ака­демия – професор Стоян Джуджев, който преподава­ше фолклор и православно пеене. Не можеше без такъв българин. Бяхме открили народни песни за Левски. С нас тръгнаха и певците отан­самбъл “Кукузел” за черков­ни песнопения и неговата ху­дожествена ръководителка Таня Христова. В едно пред­но пътуване бяхме проучили Тешово само с проф. Асен Василиев. Там старият из­следовател на българската иконна живопис ме въведе в черквата “Св. Димитър”. Прекръстихме се пред ико­ната на Цар Борис – покръ­стителя и се ка1503чихме по едни скърцащи, дървени стълби на тавана. Бай Асен (така искаше да го наричаме понякога) ахна от почуда – малките прозорчета бяха за­тулени със стари икони, кои­то дори и той не познаваше. Казахме това на тогавашния кмет на Тешово, отковахме ценните прозорци и му пре­поръчахме да ги пази като зениците на очите си. Бяха икони от 16-и и 17- век. Кме­тът помоли да доведем тука една чета от големи хора, които биха могли да защи­тят порутената черква и да помогнат на селото и хора­та. Така решихме с проф. Асен Василиев да докараме една чета не от комити, а от хора на културата и духа. Но да обявим намеренията си тогава беше невъзможно. Трябваше да действаме хи­тро, под прикритие. Все пак с нашият приятел и колега Димитър Кехайов от Банско се разбрахме поживо поз­драво да си свършим рабо­тата. Той щял да покани дос­та хора да дойдат в Тешово. По пътя не щеш ли певци­те се разболя­ха от някакво разстройство. Д-р Еленa То­дорова – асис­тентка и по­следователка на Петър Дим­ков, им даде по няколко листенца здра­вец и те се оп­равиха.

На 28 април надвечер пристиг­нахме в Тешово. Посрещна ни кме­тът Петър Тешов­ски. Деца заки­чиха гостите със здравец. Кметът по едно време не се сдържа и викна: “Цяло Те­шово днес се радва! За нас това е праз­ник. Толкова много про­фесори на куп не сме виждали. Елате, ела­те в нашата черква!”

На порти­те на черк­вата “Св. Димитър” ни посрещ­на с жезъл в ръка Нев­рокопският митрополит Пимен. Въве­де ни в хра­ма, застана пред олтара и ни благосло­ви.Защракаха фотоапарати и се понесе свистенето на филмовите камери. Телеви­зията от Благоевград снима­ше на цветен филм събитие­то. Микрофоните на радиото бяха пуснати, изглеждаше, че всичко, което се случва, ще бъде съхранено или пък докладвано където трябва. Бяха дошли всички партий­ни секретари и партийни работници, както наричаха тогава, пристигнаха и пред­седателите на народните съвети от окръга и гр. Гоце Делчев, от селца и махали. И влязоха ilia-pehlivanovв черквата. ЖурналистътИ­лия Пехливанов шепнешком обясняваше православна­та думичка “съборност”. В храма найстина се събраха българи – от мало до голя­мо, родолюбци, партийци, властници, духовни люде – истински народни буди­тели, художници, писатели, журналисти, овчари, майки и баби. Клисарят вървеше между нас зарадван на това множество, което владиката Пимен благослови с кръст и слово. И повечето се пре­кръстиха. Другите се стра­хуваха, защото беше време на официален атеизъм, пре­следваха хората, които вли­заха в черквите, отнемаха им работата… Партийните секретари и “работници” сто­яха като на тръни, но знаеха, че началникът от окръга ги е”поканил”.

143712424043261Митро­политът пък подкани певци­те от ансамбъла “Йоан Куку­зел”. Пред олтара, облечени в черни рединготи се нареди­ха момчетата на Таня Хрис­това, която беше основала групата още през 1967 г. и им стана художествен ръко­водител. Тишината в храма беше необикновена. Илия Пехливанов ми прошепна думичката “съборност”, аз му отвърнах: “народът е тук”. Само пукотът на свещите съ­проводи началото на първо­то песнопение. И се огласи черквата от “Господи сил, с нами буди”/ Сили Господни бъдете с нас/, “Владико и Свещеноначалнико”, “ Раз­бойника благоразумнаго”… Дойде ред и на “Полиелей на българката” от българския композитор от 13 век Йоан Кукузел. Последваха “Сме­рию смерть поправ”, “Молит­ва” и “Достойно есть” – оби­чаната от Левски прослава на Богородица. За завършек пропяха и народна песен за Дякона Левски.

Mr;ekМитрополит Пимен, облечен празнично и с же­зъла в ръка, застана по средата на хора и всички запяха “Многая лета”. Мъл­чаха само някой от партий­ните секретари и властници. Просто не знаеха, какво да правят, навели глави.

Песнопенията бяха отвели присъствуващите в най-по­тайните и скрити кътчета на душите. Никой не продум­ваше. Дядо Пимен изрече думи на благодарност: “Бла­годаря от името на нашата православна църква за това религиозно празненство!” И пак мълчание. Тогава Таня Христова излезе пред пе­вците и доколкото си спом­ням, каза, че това е необик­новено приключение за нея и за хор “Кукузел” . Били по света, пеели по велики кате­драли и в работния кабинет на австрийския президент, но това, което се случило в Тешово, щели да запомнят за цял живот като едно нео­бикновено преживяване. Тя не го назова, не го дефини­ра…

Подадоха микрофона на Петър Димков. Той каза: “На­шият род е един от най-ста­рите в този край. Началото му е още в кръстоносните походи. По линията на баща ми родът е Хаджидимови, а майка ми е от Халемба­ковите. Наш зет е прочу­тият войвода Зюмбюлев. Нашето село е Горно Бро­ди – само на няколко кило­метра от мяс­тото, където сме сега. При една служба в черквата моят дядо като свещеник то­гава е изгони­лил гръцкия владика и се започнала борбата за черковна незави­симост. Баща ми завърш­ва Серската семинария и също става свещеник.Той отслужил службата на бъл­гарски език и бил осъден на смърт, трябвало да се крие в Атонския манастир. След Освобождението довел се­мейството си в България. Та искам да кажа, че ние се на­мира­ме в све­ще­ната земя на мо­ите деди, кои­то са били едни от първите борци за духовна независимост на българите. Тази черква в Тешово, всички тези икони и стенописа тряб­ва да се опазят, защо­то в тях е заложено нашето достойнство и духов­ното ни здраве. Като гледам сега хората стра­дат от най-ло­шите боле­сти. За да не стра­дат, за да сме здрави , тряб­ва да опазим българската си душа и све­щения дух на българи.”

Скулпто­рът Любомир Далчев каза, че е роден недалеч от Тешо­во, в град Солун. Спомни си детството, гръцките издева­телства над българите. Спом­ни си и онази икона на Свети Атанас, която дядо му носил. Тя го спасила от гръцки кур­шум. По-сетне иконата на Бо­городица става закрилница на всички от Далчевия род.

И дойде един момент, ко­гато никому не се искаше да излезе от черквата.

Стояха, приказваха си, разглеждаха стенописи и икони…И тези стенописи и икони оживяваха, наранени от нехайство, влага и човеш­ки устни. Някои се молеха и кръстиха, палиха свещи, дру­ги стояха и не знаеха какво ще произлезе от всичко това, как ще ги посрещнат утре на работата, по учреждения и партийни комитети. При­тесняваха се хората, защо­то между тях непременно имаше донос­ници в онова време, когато първите ни български по­литици и ръ­ководители ни предлага­ха да станем поредната съветска ре­публика, а посещението в черквите се преследваше.

Все пак в храма се бяха събра­ли преди всичко бъл­гари и преживяха един час или не знам колко време в състояние на “съборност”. Преживяха наедно със своя Бог Христос, наедно с Бого­родицата, Свети цар Борис – Михаил, с другите светии български и главно усетиха, че между живите има духов­ни будители, подобни на оне­зи от стените на черквата. Не случайно на другия ден един, който беше изпратен да гледа и слуша, казал пред началството: “Всичко беше много тържествено и много божествено!”

Но в края на тази 1979 г. дойдоха и последствията. Имаше уволнени журнали­сти, скулпторът Далчев за­мина за Америка и го обя­виха за невъзвращенец, някой скри филма от съби­тието, а народният лечител Петър Димков се зае още по-усърдно да лекува наро­да и застарелите партийни ръководители на държавата и империята.

 

{{ reviewsOverall }} / 5 Users (0 votes)
Rating0
What people say... Leave your rating
Order by:

Be the first to leave a review.

User Avatar User Avatar
Verified
{{{ review.rating_title }}}
{{{review.rating_comment | nl2br}}}

Show more
{{ pageNumber+1 }}
Leave your rating

Your browser does not support images upload. Please choose a modern one

Start typing and press Enter to search