Уникални хора! 70-годишният Чавдар Стоилов от Благоевград лекуваше душите с мерена реч

Не че го познаваше целият град, но който е имал късмет да го срещне, си припомня с усмивка подхвърлените от него в движение римувани сентенции за живота. Бе намерил покрив в близкото селце Айдарово, квартал на Благоевград, за да не пречи на дъщеря си Димитрина и внучката в малкия апартамент на жк Струмско.Преди години загина, блъсна го кола. Но в дните на светли празници Топ Преса реши да ви напомни за нег. Така защото тези които певръщат животът си в кауза да лекуват душите ни. 

„Вярвам, че в рими проблемите са по-търпими“ – изповядва своето верую 70-годишният Чавдар Стоилов. Няма претенции за поетичност и непреходност на своите римушки, нито има желание те да бъдат записвани и разпространявани, защото казва, че са просто обикновена реч, която идва от сърцето му. Просто така казани, нещата му изглеждат някак си по-поносими.

И на пръв поглед личи, че животът не е бил благосклонен към него и поради това душата му си е намерила отдушник в странния начин на изразяване. То и как да бъде другояче – завършил през 1959-а 7-и клас в родното си село Плоски, Санданско, едва с тройка и трябвало да тръгне по широкия свят да си търси препитание. Поучил още за машинист в Пловдив, после работил като огняр, карал влакове по Свиленград, Момчилград и Димитровград. Сърцето му не искало да върви по релси, търсело простор и станал багерист.

– Като влезох в казармата, се отпуши тая, започнах да редя куплети, сякаш да си сторя по-леко битието. Нито съм го учил от някого, нито съм имитирал друг – отвътре ми идваше, казва старият харамия и подхвърля: -Хайде, черпи една ракия отсреща, че навън хич не е горещо!

Чавдар не крие, че е разочарован от демокрацията

и особено от СДС, на което заложил цялата си вяра преди. Останал без работа от години, днес битието му е на прага на мизерията, принуден да събира желязо и хартии, да копае градини и лозя на по-замогналите се, да реже дърва и мъкне товари – така изкарва по някой лев за себе си и за помощ на дъщерята и любимата му внучка Виктория.
„Добре е при беда да носиш свежа си душа. През 1973-та почина син ми, после си отиде и жената, но не съм навел главата.

Познават ме и бог ме брани, всеки ме кани да ме нахрани,

да ме приюти и две приказки с мен да сподели“.
„Едни са много богати, а повечето крайно бедни. Щом сме крайно бедни, сме вредни и на уважение последни“.
Питам го за днешната политика.“Политиката за силните е курва, за слабите е урва, пропадаш, ако се подлагаш“.

Животът, разсъждава римотворецът, в последните петнадесетина години изнерви хората, та не понасят себе си, камо ли да приемат другите нормално: „Не могат да общуват, влизат в пререкание и изкушение, да не говорим за взаимно уважение. Така дойде, но няма накъде“.

По времето на социализма също не е бил мълчалив свидетел,

а редил римушки като: „Хубава държава, ама калпава управа, Комсомола изяде вола, управата кравата, ОФ-то телето!“, но ги казвал сред свои, че милиционери го предупредили да си трае.
Сега го боли, че българинът е роб в собствената си страна: „Как не си роб, кат не можеш да си купиш килограм боб, хората навеждат врат, няма какво да ядат“.
Пак му е тясно на душата, но пък по-широко около врата. Защото може навсякъде да каже нещо, което разведрява напрежението,

успокоява хората и ги кара да се усмихват

Прибирал се веднъж от новите гробища край града. В автобуса някой го попитал що за човек е, та винаги му е весело. „Човек в мизерен век -отвърнал Чавдар. – Нямам пари дори за елек. И така ще се спомина, като куче в открит егрек“.

Тъжно-веселият римотворец обича живота. В бляновете си вижда деня, когато хората ще си подадат ръка и ще тръгнат заедно напред, за да решават проблемите. За да може да викне любимата си римушка: „Ранна пролет, късна есен – животът е красив, чудесен!“.
И за 70-те си години не е престанал да поставя жената на пиедестал: „България е страната, в която най-красива е жената. От Бога да си имам дни, ще харесвам тънките жени“.