На днешната дата 18 декември: Европейска експедиция достига една от последните непознати земи – Нова Зеландия
-
- декември 18, 2015
218 пр.н.е. картагенският военачалник Ханибал разбива римляните в битка при Требия. Сражението е част от Втората пуническа война. Картаген търпи поражение в първия сблъсък между двата колоса в античния свят. В следствие на това губи владенията си в Сардиния, Корсика и Западна Сицилия.
20 години след това, воден от желанието за реванш, Ханибал Барка започва Втората пуническа война. Войната започва с превземането на Сагунт – град, съюзнически на Рим.
През 218 пр.н.е. Ханибал извършва преход от Нови Картаген през Пиренеите, Южна Галия и Алпите в Италия. В течение на три години нанася няколко тежки поражения на римляните (в битките при Требия, Тразименското езеро, Кана) и вдига на въстание срещу тях не само галските племена от долината на река По, но и голяма част от римските съюзници в Южна Италия. Успява да привлече на страната на Картаген гръцкия град-държава Сиракуза и македонския цар Филип V.
Битката е сочена като връх в тактическото изкуство и като най-доброто постижение на Ханибал. Мястото, което избира, е подходящо за да използва конницата си. Варон е по-невъздържаният от двамата римски предводители и именно той дава нареждане римляните да започнат атака, приемайки по този начин да се бият на поле, избрано от противника. Сражението върви с променлив успех.
След часове на кървави атаки и отстъпления, римляните в един момент масово изоставят конете си и се спешават. Лишавайки се от конницата си, предрешават окончателно изхода на битката. Картагенската армия обкръжава римляните и ги избива.
След битката картагенският предводител смята, че Рим сам ще капитулира. Вместо да предприеме атака срещу града, той изпраща посланици с предложение за размяна на пленници и мирни преговори. Сенатът обаче отказва да изслуша посланиците и ги отпраща. Много от съюзническите народи, населяващи Италийския полуостров, преминават на страната на Ханибал след битката при Кана – вече са загубили вярата в мощта на Рим.
Победата на картагенците обаче им струва скъпо. Те загубват не само галската наемна войска, а и много от по-старите си и опитни войници, които умират от раните си или от голямия студ. Едновременно с това слоновете им се разболяват.
Войската на римляните се състои от 39 000 пехотинци и 4000 единици лека кавалерия. Ханибал участва с 20 000 пехотинци, 6000 единици тежка кавалерия и 37 военни слонове.
След Втората пуническа война Ханибал се издига начело на Картаген. Избран е за суфет (титла, съответстваща приблизително на римския консул от това време) и прокарва редица административни и данъчни реформи.
През следващите 14 години с постоянството и умението на дипломатите си обаче, Рим си връща старите съюзници, възстановява се и в крайна сметка тържествува след битката при Зама през 202 г. пр.н.е., след която Картаген е принуден да капитулира за втори път.
1642 г. експедицията на Абел Тасман акостира в Нова Зеландия, една от последните големи земи, непознати на европейците. Тасман е най-известен с двете си плавания от 1642 г. и 1644 г., извършени по поръчка на холандската Източноиндийска компания.
Открива още Земята на Ван Димен, позната днес като Тасмания, и островите Фиджи, картографира голяма част от бреговете на Австралия. Главната му задача в тях е да проучи и опише земята, наричана тогава Нова Холандия, а днес Австралия. Холандците вече са открили западната й част и плаванията на Тасман имат за цел да установят дали тя е митичната и търсена от европейците Terra Australis.
При първото си плаване на 14 август 1642 г. Абел Янсзон Тасман поема от Батавия (дн. Джакарта) на запад с два кораба – „Хемскерк” и „Зеехен” и на 5 септември пристига на остров Мавриций. След това обръща на изток и плава колкото може по на юг. На 24 ноември холандците откриват висок бряг стъпват на него. Името, което Тасман дава на земята, е Земя Ван Димен на името на нидерландския генерал-губернатор в Индонезия. Всъщност той открива остров Тасмания. На югоизточното и източното крайбрежие на острова са открити залива Щорм, полуостров Тасман, оостров Мария, остров Схаутен и полуостров Фрейсине.
Според някои проучвания, Тасман очаквал да продължи на север, но вятърът бил неблагоприятен и го отвежда на изток, като за една седмица от 5 до 13 декември пресича морето, което по-късно е кръстено на негово име – Тасманово море. На 13 декември става първият европеец, който стъпва на северозападния бряг на Южния остров на Нова Зеландия – нос Фаулуинд. От там продължава на североизток покрай брег, заобикаля нос Феръуел (най-северната точка на Южния остров), зад него на 18 декември открива залива Голдън Бей, на югоизток от него – залива Тасман и навлиза в протока Кук, който разделя двата острова на Нова Зеландия.
При сблъсък с местните жители – маорите, загиват четирима от неговите моряци и Тасман поема обратно към Батавия. След инцидента корабите достигат северния бряг на протока (Тасман го счита за залив), завиват на запад, заобикалят югозападната част на Северния остров и се насочват на север. На 4 януари 1643 г. холандците откриват крайната северозападна точка на Северния остров на Нова Зеландия – нос Мария ван Димен, а на 5 януари – островите Три-Кингс и от там флотилията продължава на североизток.
На 19 януари Тасман достига до архипелага Тонга, където пребивава до 1 февруари и холандците са сърдечно посрещнати от местното население. От Тонга холандците се насочват на северозападд и от 5 до 8 февруари откриват островите Фиджи. На 22 март открива атола Онтонг-Джава, продължава на северозапад, на 1 април открива остров Нова Британия, а след това островите Виту в архипелага Бисмарк. Завива на запад, на север от Нова Гвинея открива островите Умбой и Лонг, проследява около 1000 км от северното крайбрежие на Нова Гвинея и се завръща в Батавия на 15 юни 1643 г.
Веднага след завръщането си по заповед на Антон Ван Димен Тасман започва да подготвя нова експедиция, този път на юг към Австралия. Пътуванията му обаче са оценени като необнадеждаващи от Източноиндийската компания, която повече не изпраща кораби на югоизток от Батавия. До плаванията на Джеймс Кук век по-късно – в средата на 18 в., Тасмания и Нова Зеландия не са посещавани от други европейци, а кракът на белите хора стъпва в Австралия само случайно.
1860 г. в Цариград се подписва акт за възстановяване на българската автономна църква под върховенството на папата.
В развитието на процесите на духовна и политическата еманципация на българите през 19 в. в пределите на Османската империя, група деятели за църковна независимост и отделяне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия стигнали до идеята за уния с Рим. Чрез нея част от българската интелигенция приема като най-радикално средство за разрешаване на църковно-народния въпрос съединението с Католическата църква.
Междувременно Гръцката духовна власт остро реагирала срещу паралелно Православно българско движение за църковна независимост. На свикания по нареждане на Високата порта през 1858-1860 г. в Цариград Патриаршески събор, гръцкият духовен клир отказал да приеме дори умерените църковни искания на българите. Така поради упорството на Патриаршията всички възможности за разбирателство между православните пропаднали.
За българите станало ясно, че не ще постигнат целите си по пътя на компромиса и от края на 50-те години се подела акция за изгонване на гръцките духовници, за признаване на ръкоположения през 1858 г. български владика Иларион Макариополски за водач на Българската православна църква.
След продължителни обсъждания и многобройни консултации с представители на Високата порта и на чуждите посолства, в началото на 1860 г. цариградското българско духовенство решава да извърши формалния акт на оттеглянето от Патриаршията. Така се стигнало до Великденската демонстрация на 3 април 1860 г., когато по време на тържествената литургия в цариградската българска църква „Свети Стефан” Макариополски не произнесъл името на Патриарха. Според църковния канон това означавало, че българите отхвърлят патриаршеската власт.
През 1861 г. не без съдействието на Русия владиците-бунтовници били заточени в Атон, а цариградското български клир бил разгонен. Най-непосредствено отношение към новото българско движение имала руската политика.
На този фон през 1859 г. Драган Цанков започва да списва в Цариград вестник „България”, чрез който проповядва своите идеи за разрешаване на българския църковен въпрос по пътя на униатството. През същата година и българите в Кукуш първи правят опит да се обявяват за униати.
Така се стигнало до 30 декември 1860 г., когато стотина съмишленици начело с Драган Цанков се представили пред папския представител в Цариград и му връчили молба, подписана от множество българи, търсещи апостолическо покровителство. В резултат бил подписан акт за присъединение към Рим, в който се формулирали двете основни български искания – самостоятелна църковна йерархия и училища. Към тях било и изричното настояване за запазване непокътнат съществуващия източен църковен обред.
Това довежда до признаването на българите от Светия Престол и Високата порта за отделна религиозно-народна общност в рамките на Османската империя. След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим, архимандрит Йосиф Соколски бил ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий IX в присъствието на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи.
1865 г. приета е 13-тата поправка в Конституцията на САЩ. Поправката е ратифицирана от американския конгрес след като е приета от необходимите три четвърти от щатите (27 от съществуващите тогава 36).
Някои южни щати обаче отначало отказват да приемат нововъведението и се подписват под поправката по-късно. В Мисисипи гласуването за ратифицирането на поправката е проведено едва през 1995 г., но и тогава процедурата по официалното отменяне на робството не е доведена докрай. Официално робството в този щат е отменено през… 2013 г.
Проблемът забелязал проф. Ранджан Батра от Университета в Мисисипи. След като гледал филма „Линкълн” на Стивън Спилбърг през есента на 2012 г., Батра решил да провери кога всеки от щатите е приел 13-та поправка на конституцията. За своя изненада професорът открил, че в Мисисипи робството е позволено и до ден днешен – властите на щата, въпреки че ратифицирали поправката, не били изпратили копие от потвърждаващия документ на Федералния регистър на САЩ. Така формално на територията на Мисисипи поправката не била приета.
Батра и колегите му написали писмо до властите на щата, които веднага изпратили необходимите документи в Националния архив на страната. Впоследствие служители от Федералния регистър потвърждават, че щатът Мисисипи е ратифицирал 13-та поправка на конституцията.
1890 г. в Лондон е открита първата електрифицирана линия на метрото. В средата на 19 в. Лондон бил най-големият град в света с над 2,5 млн. души население и площ над 100 кв.км, като улиците били тесни и постоянно задръстени от конски впрягове – основно превозно средство по това време. В околностите на града имало много добра железопътна мрежа, но влаковете не можели да влизат навътре в Лондон.
През 1865 г. собствениците на метрото купуват първия тунел под река Темза, построен през 1843 г. от сър Марк Брюнел, за да бъде продължена линията. Само четири години след пуска на метрото с него вече се придвижват по 40 000 души на ден. Стремително се разширяват и други линии, което през 1884 г. свързва гара „Централ” с метрото. По-късно в Лондонското метро е била построена и първата електрическа линия.
Появява се първият проблем. По това време локомотивите се захранват с дърва и въглища, а от комините излизало огромно количество пушек, който би бил задушил пътниците. Проблемът е решен със създаването на специален резервоар за пушек, намиращ се веднага след локомотива. Оказало се, че резервоарите се пълнят много бързо и трябва да бъдат изпразвани периодично. Строителите отворили шахти, през които локомотивите изпразвали резервоарите, а тези шахти хитро били замаскирани като къщи, но без покрив. Това става голямо неудобство с разширяване на линията.
През 1900 г. лондонското метро започва да се електрифицира, благодарение на американския бизнесмен Чарлз Йеркс, който прави това в Чикаго, а по-късно се използва в Лондон. Започват да се поставят още две релси, заедно с първите две, по които тече 650 V електричество, което чрез токоприемник преминава в мотрисата и задвижва електродвигатели.
Така освен чисто, метрото станало и сравнително безшумно и многократно по-бързо. В началото пътниците били ужасени от безшумно приближаващите се машини, но скоро свикнали.
За да захранват с електричество метрото, собствениците решават да предприемат нова решителна крачка, създавайки най-голямата електроцентрала в света, която нарекли „Lots Road Power Station”. Построена на брега на Темза, електроцентралата добивала електроенергия с помощта на парни турбини, които задвижвали мощни генератори.
1916 г. завършва най-кървавото сражение в историята на Първата световна война – битката при Вердюн. В резултат на сраженията, започнали през февруари, в участък с радиус около 10 км са убити близо 1 млн. души, а други 500 000 са ранени.
Битката е част от позиционната война на Западния фронт по време на Първата световна война, избухнала след убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево през 1914 г. До позиционна война се стига, след като Германия не успява да приложи плана „Шлайфен” за бърз пробив на френските линии, завземане на Париж и изваждане на Франция от конфликта.
Германското командване замисля офанзивата при Вердюн като опит да разкъса френско-британските отбранителни линии и да осъществи така желания пробив на Западния фронт, който да даде на Берлин крайната победа. Германската атака започва с масивен артилерийски обстрел на френските позиции около Вердюн, а при настъплението си германската пехота за пръв път използва огнехвъргачки. Макар и да завземат част от френските фортификации Форт Домон и Форт Во, Вердюн не пада.
За да облекчат натиска над града, през юли французи и британци организират контраофанзива при Сома. Битките около Вердюн продължават до зимата, когато двете страни се връщат на първоначалните си позиции. На бойното поле загиват 543 000 французи и 434 000 германци. Без да е загуба за Германия, битката се оказва стратегически успех за Франция.
1940 г. Хитлер одобрява плановете за „Операция Барбароса” – внезапно нападение над СССР. Плановете са начертани още през ноември и са одобрени в директива №21. Предложено е приготовленията за нападението да бъдат завършени до 15 май 1941 г., а до есента немците трябва да напреднат до линията минаваща от Архангелск до Волга.
Операция „Барбароса” е наименувана в чест на Фридрих I Барбароса, средновековният германски владетел, който според мита ще спаси Германия в нейния час на нужда. На 22 юни 1941 г., 159 немски дивизии, 42 съюзни, 3,9 милиона мъже с 600 000 моторни превозни средства и 750 000 коне, подкрепени от румънски, италиански и финландски войски, пресичат границата на 2900-километров фронт, най-голямото нахлуване във военната история.
Операцията продължава до декември 1941 г. Червената армия отблъсква най-силния удар на Вермахта и Адолф Хитлер не постига очакваната победа, но ситуацията на Съветския също остава бедствена.
Тактически германците постигат големи победи и окупират някои от най-важните региони на Съветския съюз, главно в Украйна. Въпреки тези успехи, германците са отблъснати при Москва през декември и не съумяват отново да организират едновременна офанзива по целия стратегически Германо-съветски фронт.
1966 г. астрономът Ричард Уокър открива Епиметей – естествен спътник на Сатурн.Новооткритият обект получава предварителното означение S/1966 S 2.
Малко преди това Жан Тексеру заснема Янус на 29 октомври 1966 г. без да го разпознае като спътник на Сатурн. На 18 декември с.г. Ричард Уокър прави сходни наблюдения и открива Епиметей.
Едва 12 години по късно през октомври 1978 г. Стивън Ларсон и Джон Фонтен заключват, че двете наблюдения през 1966 г. са на различни тела на сходни орбити около Сатурн.
1973 г. е изстрелян космическия кораб „Союз 13”. Корабът извършва орбитален космически полет от 18 до 26 декември с продължителност 7 дни 20 часа 55 минути 35 секунди.
Стартира от Байконур в 11.55 ч. (по Гринуич) с екипаж в състав Пьотър Климук и Валентин Лебедев. Любопитен факт е, че непосредствено преди старта основният екипаж от Лев Воробьов и Валерий Яздовский е подменен.
Програмата му включва астрофизични наблюдения и фотографиране на Земята. Приземява се в 8.50 ч. на 26 декември на 180 км югозападно от Караганда.
Be the first to leave a review.
