Радка Христова: Религията винаги е била опора в живота ми!

Срещам се с Радка Христова, магистър по социология и антропология на религиите, която и в момента кара редовна докторантура по История на философията към ЮЗУ. Помолих г-жа Христова да ни разкаже за религиите. Тя безспорно е човек, който разбира от религии за това и давам думата.

– В това време, в което живеем, за много хора не е модерно, когато кажеш, че си вярващ човек. Но твърде важно е да се отбележи, че да си религиозен, е едно, а да си вярващ човек, е съвсем друго. Да, разбира се, че всеки симпатизира на някаква религия или духовно учение. Но много е съществено като аргумент, да се изтъкне, че няма „лоша” религия. По-скоро понякога се изопачават вярванията, а ритуалите се „модернизират”.

Според вас уважава ли българинa своята религия?
– За нас, българите, сякаш е твърде популярно напоследък, да се приемат и почитат чужди обреди, традиции, символи. Не мога, да не си задам въпроса тогава: Как ще продължим приемствеността за гореспоменатото към следващите поколения? Ще бъде твърде егоистично, ако се мисли само за нашата генерация. Нали хуманността, човещината и алтруизма, са именно онези човешки качества, по които се различаваме от животинските видове. Макар доста често и в определени ситуации, да постъпваме по такъв начин, че е логично да се запитаме: Защо сме загубили човешкият си образ? Водени от страстите и стремежа към материалното благополучие, забравяме за ценностната система и нравствеността. Но да, ценностите си ги създаваме ние самите и то така, че на нас като общество да ни харесва това – онова. Пошло или извисено, по-важно е да се печели и на всяка цена да има изгода, макар и на гърба на другия.

Какво е за вас религията?
– За мен, лично, често пъти религията е била като „бягство от действителността” (дано не звучи като клише). Не за всичко ставащо около мен има логично обяснение. Случвали ми са се неща, които просто интуитивно усещам и знам, че подтиквана от вътрешното си чувство, необходима ми е молитвата. Последната дава сила, онази сила на Духа и спокойствие в Душата, за да може да се постигне хармония в класическото триединство между Дух, Душа и Тяло. В този ред на разсъжденията ми, бих искала да споделя, че религията винаги е била опора в живота ми. И не случайно избрах магистратурата ми, да бъде свързана със социология на религията, а донякъде и дисертацията ми има общо с нея в определени моменти. Забелязвам напоследък, както и други хора около мен, че дори политиците много започнаха да почитат църквата. Въпреки крамолите и скандалите в БПЦ (Българска Православна Църква), миряните търсят общението с Бога, търсят спокойствието, изповедта. В тези забързани часове на ежедневието ни, като че надеждата се превръща във вяра, а колкото по-силна е последната, толкова по-лесно се получават нещата, които желаем. Не ангажирам никого с моето мнение и отношение към религията, но аз предполагам, че не е кой знае колко трудно, да бъдем добри. Да се усмихнем, да се порадваме на успехите на колегите си, да помогнем в даден момент. „Обичай ближния, както себе си”, е написано в Библията, а това не е трудно. Не се изискват никакви усилия, никакви допълнителни натоварвания. Само едно искрено и дълбоко откровение (на всеки пред самия себе си) удовлетворен ли ще бъде, ако се опита да е добронамерен. Да, безспорно е, че всеки един от нас е неповторимо индивидуален, но затова пък бихме могли да се обединим около доброто, хуманното. И нека постъпваме така към другите, както бихме искали да постъпват и те с нас. Философът Кант е посочил това в моралната си философия, която е чисто човешката философия. Или поне би било редно да бъде като вътрешно разбиране за всеки човек.

Целия материал четете в печатното издание на Топ Преса