Йорданка Филипова: Никога не забравяхме, че сме учители!

Представете се на нашите читатели…
– Родена съм на 22. 11. 1923 г. в Благоевград. Завърших НХГ Кирил и Методи през 1949 г. в Благоевград. След завършването на гимназията задължително отивахме на бригада за 2 месеца. Бях оперирана наскоро и при медицинския преглед ме освободиха от тежък физически труд, но не от бригада. За случай, като моя бе организиран едномесечен курс за учителки в летните детски градини по селата.
След завършването на курса бях назначена за два месеца в лятна детска градина в село Селище. Бяхме две учителки и една готвачка. Тя готвеше, но хляба децата си го носеха в торбички от дома. За нас отпускаха брашно и хазайката ми месеше хляба, а след работа ние и помагахме с низането на тютюна.
Изминаха два месеца направихме тържество с децата и родителите. Пяхме песни играехме и казахме научените стихотворения. Получихме бригадирски значки и награда за труда ни, по чифт бели платненки и пет метра Оксфорд за рокли.
Учителската професия много ми хареса. В училището имаше свободно място за учител по български език от пети до седми клас. Предложиха ми да ме назначат за волнонаемна учителка за една учебна година. Приех с голяма радост, а нямах още 18 години. Някои от учениците ми бяха само 4 -5 години по- малки от мене. Нямах необходимата подготовка, но имах голямо желание и старание. Прилагах всичко, което бях научила от моите учители от гимназията. Записах се задочно в курс за начални учители.
Следващата учебна година бях назначена пак за една година, за една учебна година в село Падеж. На третата година с село Логодаж, а четвъртата бях дипломирана начална учителка с постоянно място в село Логодаж. Тук срещнах съпруга си граничар от медицинска служба в граничното поделение. Създадохме семейство родих две деца. И така доста години от село на село.
Най- после ми се усмихнаха щастието и започнахме работа в родния ми град. За моя голяма радост и гордост бях назначена в Базово начално училище “Арсени Костенцев”, училището където се научих да чета и пиша. По- късно това училище обединено Първо ОУ, където също съм била ученичка до 1987 година, докато се пенсионирах.
От 1949 до 1987 съм била учителка с малки прекъсвания, когато съм отглеждала двете си деца родени набързо едно след друго. Майчинството беше само 3 месеца. Имам стаж повече от 35 години. Пенсионирах се и не спрях да работя. Замествах отсъстващи учители. В едно семейство помагах на първокласник. Работила съм в учебен отдел на ЮЗУ “Неофит Рилски” и десет години помагах на децата в Дом за деца лишени от родителски грижи в Благоевград. След като се пенсионирах по покана на моите учители от гимназията, които бяха създали клуб на учителите ветерани, заедно с мои съученички станахме негови членове. Включихме се активно в живота на клуба под ръководството на моята учителка от гимназията госпожа Дарина Мицова, която беше председател. По нейно предложение бях избрана за заместник председател, а по- късно и за председател. От 10 члена в началото клубът увеличи членовете си на 65 човека. Дейността му е разнообразна е богата с много обществена и културно-творческа дейност.
Особенно много помагахме на децата Дом за деца лишени от родителски грижи в Благоевград. В продължение на десет години три пъти в седмицата отивахме в дома и полагахме на децата в обучението, грижихме се за тях. Плетяхме дрешки ,чорапки шапки, терлички. За тях бяхме учителки, майки, баби и приятелки .Заедно чествахме рождени дни, празници, абитуриентски вечери . Децата ни обикнаха и ни чакаха с нетърпение. Радвахме се на всеки техен успех. Така бяхме полезни на децата и на себе си. Е, не забравяхме, че сме учители. За нашия труд сме получавали много награди и отличия.
Времето лети и много си отидоха от тоя свят, но останалите не преставаме да работим и помагаме. Всички сме над 80 години, но повече от 35 години не се предаваме провеждаме редовно сбирките си. Плануваме мероприятия и така ще бъде до края.
Председател съм на клуба на учителите ветерани вече 27 години. Това е близо още един живот с учителски стаж, за мен 66 учителски години. Много от моите ученици станаха учители с някои от тях съм работила. В семейството имаме 4 учители. Аз дъщеря ми, снаха ми, една от внучките ми е трето поколение учители, две от племенничките ми също са учителки. В рода ми по майчина линия сме общо 12 учители във всички сфери на образованието.
Освен колективните награди на клуба имам и много мои лични награди, между които:

1. 2003 година – Жена на годината на Благоевград
2. 2002 година – Статуетка и грамота Съвременен народен будител
3. Грамота достоен гражданин на Благоевград
4. Почетен знак Талант
5. За принос в заграждането на образованието в Благоевград
6. За активна дългогодишна дейност, като председател
7. За активна читалищна дейност
8. Мисия Спасител
9. За сътрудничество и помощ на ОДК
10. Почетна грамота по случай 100 години от освобождението на Горна Джумая от турско робство

Но най- голямата награда за мен е уважението на моите бивши ученици и техните родители. Сега съм в края на житейския си път… живея в Дом за стари хора бивше училище на 3 етажа преустроено за живеене по най- модерен начин с всички удобства за един добър живот. Някога тук и имало глъчка шум и детски игри бързи и палави детски крачета са тичали по двора. Сега тук е тихо. По пейките в двора с много цветя седят стари хора на приказка или с плетка в ръка. Сега в България старите хора са повече от децата. Много училища пустеят. Активно се включвам в трудовия и културен живот в Дома за стари хора до колкото ми позволяват силите и възможностите. Пазя святото име учител и отстоявам учителския авторитет.

Защо сте в дом за стари хора в Струмско, какво ще ни кажете за това място?
Тука съм от 3 години. Дойдох в следствие на едно падане счупване на прешлен на гръбначния стълб, крак, ръка и така вече 3 годени съм тук. В началото ми беше много трудно. От една среда попадам в съвсем различна от моята с непознати хора с различни по характер по образование по професия. Трудно ми беше, но полека, полека свикнах.

Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса /от 10 – до 16 юли 2015 г./