СКАНДАЛ В РАЗЛОЖКО! КАК ОБИКНОВЕН БУЛДЕР СТАНА „ТРАКИЙСКО СВЕТИЛИЩЕ“: Разследване разобличи грандиозна научна и туристическа бутафория край село Баня

ИЗМАМАТА С ТРАКИЙСКИТЕ ЖЕРТВЕНИЦИ: КАК ЕДИН ОБИКНОВЕН КРАЙПЪТЕН БУЛДЕР СТАНА „ДРЕВНО СВЕТИЛИЩЕ“ ЗА ТУРИСТИЧЕСКИ ШАРАНИ! Век след като местните свещеници и краеведи не намериха нито едно предание за самотния камък в Разложко, съвременната псевдонаука съчини кошути, Крали Марко и жречески ритуали край село Баня

В Разложката котловина мъглите през ноември падат рано, задушавайки котловината в студен, влажен саван, а силуетите на Пирин и Рила надвисват като неми надгробни плочи над десетилетия погребани илюзии. Тук, където парите от европейски програми и спа-туризъм миришат на минерална вода, препържено олио и спекула, се раждат най-сладките и най-доходните български митове. Ако свиете вдясно по пътя между Банско и село Баня, подминавайки бетонените недоразумения на новите комплекси, в обраслите трънаци на местността Камено ще се натъкнете на десетки тонове самотен, безмълвен гранит. Наричат го Камако, Камъко или Каменю, а днес лъскави сайтове и ентусиазирани гидове разказват с придихание на наивните туристи, че стоят пред сакрално тракийско светилище, осеяно с жертвеници за проливане на кръв и вино, покровителствано от Аполон и напоено с мистична космическа енергия. Това, което ще прочетете в следващите редове от разследването на www.toppresa.com, обаче няма да намерите в рекламите на туристическите спа-паркове, нито в удобните презентации на псевдоучените, защото зад паравана на древната мистика прозира една банална, пресметлива балканска фабрикация, скалъпена буквално пред очите ни само за последните няколко десетилетия.

За да разберете мащаба на подмяната, трябва да се върнете назад към прашните страници на една скромна, но унищожителна за днешните митотворци книга, отпечатана преди повече от столетие в софийската печатница на Петър Глушков. През 1915 година, докато България е на прага на нова национална катастрофа, будният краевед и дългогодишен свещеник Иван Панайотов Асянчин издава своя монументален труд „Принос за изучване на Разлога и по-частно с. Баня (Разложка)“. Асянчин не е случаен минувач, нито кабинетeн писач от жълтите павета. Той познава всяка нива, всяко козарско корито, всеки камък и всеки род в Разложко, събирайки педантично местния фолклор, топонимията и суеверията от устата на стари старци, помнещи още кърджалийските времена. На страница 12 от своя труд Асянчин се спира именно на този забележителен скален блок в местността Камено и записва думи, които днес звучат като безпощадна присъда за съвременната тракомания. Авторът съвсем хладнокръвно констатира, че камъкът представлява голям самотен блок, до който от западната страна има друга по-малка скала, служила единствено на селските деца като стъпало, за да се катерят на върха му за игра. И най-важното, записано черно на бяло от човека, който е преровил цялата родова памет на Баня: за този камък няма абсолютно никакво запазено предание, нито пък по снагата му личат каквито и да било следи от човешка ръка или историческа дейност.

Представете си само бездната между двата свята, която лъсва при това съпоставяне. В продължение на векове местните селяни, пастири и орачи минават покрай тази канара, децата си чупят колената по нея, а възрастните я използват като обикновен ориентир в синора или за пладнешка сянка на добитъка. Никой в село Баня, нито в Банско, не подозира, че тъпче свещена земя, че скалата крие тайни на тракийски царе или че самият Крали Марко е размахвал десница тук. Минават обаче сто години, старите родове измират, земята обрасва в бурени, а в края на деветдесетте години и началото на новия век в региона нахлуват експедиции, търсещи под дърво и камък древни светилища, за да захранят новата мода на мистичния туризъм. И изведнъж, като по магия, върху безмълвния блок се „появяват“ жертвени ями, изсичат се въображаеми олтари, а в местния фолклор светкавично се инжектира познатата до втръсване приказка за Крали Марко, който ловувал в подножието на Пирин, съзрял кошута и запратил подир нея грамадния камък. Така един геоморфоложки куриоз, откъснат някога от пиринските ледници или свлечен от праисторическо земетресение, тихомълком се сдобива с авторитетно минало, което нито един сериозен сериозен академичен документ не може да защити.

Репортерската проверка на www.toppresa.com на терен показа картина, която допълнително разобличава фарса. За да откриете Камако днес, вие не просто трябва да газите в тръни, а да се сблъскате с пълния хаос на българската реалност. Дори официалните сайтове и каталози за светилища не могат да се разберат къде точно се намира обектът, разминавайки се в сателитните си координати с близо километър разстояние, сякаш свещената канара се мести нощем из разложките ливади. Когато най-накрая следвате ръждясалите указателни табели след отбивката от главния път и стигнете до въпросния Т-образен селски кръстопът, камъкът се оказва залостен зад грозна, полуразпадната ограда, потънал в бурени и битови отпадъци, без капчица научна консервация, без информационна табела на Министерство на културата, но пък щедро окичен с претенциите на квартални езотерици. Ако се качите отгоре – точно както са правили баненските хлапета през 1915 година – ще видите онова, което авторите на каталозите наричат „жертвеници“. Това са плитки, закръглени или овални вдлъбнатини по изветрената повърхност на гранита, пълни с дъждовна вода, мъх и гниещи шума, в които всеки непредубеден геолог веднага ще разпознае класически каверни от атмосферно изветряне, познати в науката като вторични ерозионни ями, образувани от задържането на киселинна вода и температурните амплитуди.

Но науката за природата не продава хотели, нито пълни страниците на сензационните вестници. Затова на сцената се появява добре познатият академичен романтизъм. В публичното пространство заваляха теории, лансирани най-вече от екипите около Югозападния университет в Благоевград и изследователя проф. Васил Марков, които с лека ръка пришиха канарата към огромната верига от скални култови паметници в Западните Родопи и Пирин. Без обаче да бъде публикуван нито един стратиграфски профил, без да се намери нито едно парче от керамичен съд, хвърлено в подножието при предполагаеми ритуали, и без нито един метален или кремъчен артефакт, който да свидетелства за почит към боговете, камъкът бе произведен в светилище. Още по-фрапантно е как към тази скална илюзия насила бе прикрепен и култът към Аполон. Тъй като в самото село Баня, край прочутата стара минерална баня, действително има регистрирани антични следи и епиграфски паметници, споменаващи лечителски божества и Аполон, незнайно по каква логика тази градска, римска и елинистическа традиция бе разтеглена като ластик, за да покрие и отдалечената на километри канара в полето. Към манджата бе добавена и дежурната легенда за Филип II Македонски, който уж топял болните си нозе в лековитите минерални извори, докато накрая се роди един съвършен туристически Франкенщайн, сглобен от парчета истинска история, фалшив фолклор и чиста проба кабинетни фантасмагории.

Когато потърсите следи от институционално признание за това така наречено светилище, стената на мълчанието става оглушителна. В Археологическата карта на България обектът фигурира единствено като предполагаемо скално образувание без доказана хронология и без категоричен културен пласт, потвърден от разкопки. Нито един сериозен археолог, занимаващ се с класическа тракийска древност, не смее да сложи подписа си под твърдението, че на Камако са се извършвали сакрални мистерии, защото няма нито едно материално доказателство, което да издържи защитата на научен съвет. Всичко лежи върху визуалната аналогия, върху предположението, че щом един камък изглежда странно и стърчи насред равното поле, значи древните непременно са клали животни върху него. Истинският, циничният парадокс е, че ако Иван Асянчин беше жив днес, щеше с изумление да установи как в рамките на един човешки живот един камък, по който бабите са сушили вълна, а децата са играли на гоненица, се е превърнал в енергиен център, посещаван от самозвани лечители, езотерични секти и пресители на историческата истина.

Журналистическият дълг обаче изисква да погледнем не само скалата, но и хората, които я експлоатират. В регион като Банско и Разлог, където зимният сезон трае едва няколко месеца, а лятната заетост е постоянен кошмар за ресторантьорите, производството на забележителности се е превърнало в спасителна сламка. Всеки селски кмет, всеки хотелиер и всеки съставител на брошури има крещяща нужда неговото село да има нещо по-древно, по-мистично и по-енергийно от съседното. Ако в Бабяк имат светилище, ако край Сатовча имат Скрибина, а край Гърмен – Градище, то село Баня не може да остане по-назад с празни ръце и само с басейните си. Трябва им светилище, трябва им тракийски конник, трябва им Херакъл, трябва им дори самият Филип Македонски. И когато няма истинска археология, се ражда ерзацът. Взима се един стар топоним, пришива се към него общобългарският мотив за Крали Марко – който мотив, между другото, присъства за всеки втори по-голям камък от Дунав до Бяло море – и работата е опечена. Проблемът е, че когато подмениш паметта на едно село, ти всъщност обиждаш предците му. Онези честни, сурови планинци от началото на миналия век, които са наричали нещата с истинските им имена и не са имали нужда от измислени богове, за да обичат земята си.

Мистерията около Камако край село Баня действително съществува, но тя не принадлежи на траките, нито на техните жреци, нито на митичния Крали Марко, гонещ кошути из горите. Истинската загадка, пред която ни изправя този самотен гранитен колос, е свързана с нашата съвременна склонност да бъдем лъгани и със страшната лекота, с която академични титли и маркетингови стратегии могат да пренапишат историята за броени десетилетия. Докато истинските български паметници на културата тънат в разруха, обрасли в бурени и разграбвани от иманяри, ние продължаваме да водим децата си пред обикновени геоложки отломъци, шепнейки им приказки за жреци и кървави жертвеници, които никога не са се състояли. И докато студеният пирински вятър свири около пукнатините на Камако, сивият камък продължава да мълчи – такъв, какъвто го е видял отец Асянчин преди повече от век, незасегнат от човешка суета, лишен от всякакво тайнство, но превърнат в безмълвен паметник на балканското ни лекомислие.